ЧУЙТЕ ПРИКАЗКАТА

Това се случило много, много отдавна. На север сред величествени и стари колкото света планини, сред зелени хълмове и долини, сред вековни гори и реки имало чудна страна.

Кралят, който я управлявал, имал син. Той бил прекрасно дете, радост за баща си. Но един ден с него се случило нещастие. Паднал от коня си и така силно си ударил крака, че за цял живот останал куц.

С времето единият му крак станал по-къс от другия и затова той започнал много да куца. Връстниците му често му се присмивали и даже го наричали Куцук. Момчето давало вид, че изобщо не обръща внимание на подигравките, но в действителност обидата се загнездила в сърцето му и започнала да расте. И колкото по-голям ставал, толкова по-често започнал да избягва хората. Предпочитал да се учи на военни дела. От сутрин до здрач или се упражнявал в стрелба с лък, езда, фехтовка, или разигравал сложни сражения с оловни войничета.

Времето минало неусетно - принцът пораснал, а кралят нямал вече сили да управлява страната. И на трона се възкачил неговият син. Кой би могъл да предположи, че от онзи ден нататък животът в кралството коренно щял да се промени.

С първия си указ той заповядал да увиснат на бесилото всички, които дори веднъж са се присмивали на куция крал. Наемни войници от цял свят започнали да се стичат в кралството. И в скоро време новият господар започнал война със съседното кралство.

- Ще заставя целия свят да ми се подчини! Всичко ще ми бъде подвластно! - обявил той.

Но за войната и огромната армия трябвали сериозни разходи. Затова хората се принудили да плащат на държавната хазна все повече и повече. Тук и там се появявали каруци, от които изскачали въоръжени войници и тръгвали да събират данъци. А новият крал, още не завоювал едно кралство, започвал война с друго.

Труден, много труден станал животът в страната. Всички започнали да роптаят и да въздишат по миналото. А хората тайно обиждали краля, наричали го не как да е, а Куцук.

Достигнали до ушите на краля слухове за това какво говорят хората. И той безжалостно наказвал тия, които си шушукали зад гърба му. Не щадял дори онези, които мълчали, но с недобро око поглеждали към двореца му.

Тъмниците били препълнени с народ. Кралството потънало в страх. А кралят... Кралят превземал страна след страна и се връщал в родината си само за да отпразнува поредната победа. Скръбни били тия празници, понеже заедно с тях започвали нови събирания на данъци, подобни по-скоро на грабежи.

Хората започнали да ненавиждат краля. И за да не вижда тяхната ненавист, той заповядал при среща с него всички ниско да навеждат глава. Ако се случело някой да забрави за кралската заповед, стражите го залавяли и го хвърляли в тъмницата. Но всъщност никой и не искал да вижда краля. Появял ли се той на улицата с въоръжените си до зъби войници, всички в ужас се разбягвали. Затваряли прозорците на домовете си и захлопвали вратите. А кралят при вида на всичко това, тъжно се усмихвал.

Веднъж в един пазарен ден, незабелязано сред шума на търговците кралят със свитата си излязъл на площада. Хората в паника захвърлили кошниците си и се разбягали, кой накъдето му видят очите. Онези, на които не им било по силите да тичат, се скрили зад сергиите. Само за пет минути на площада се възцарила гробна тишина. Единствено вятърът разлиствал нежните страници на една изпусната на земята книга.

Кралят пожелал да мине през площада, но изведнъж видял пред себе си едно малко дървено конче. Той се усмихнал презрително и слязъл от коня. Имал почти същото, когато бил дете още преди да стане Куцук. Кралят се навел да вземе играчката, но в този миг незнайно откъде към него се хвърлило едно разплакано момченце.

- Това е моето конче! - викало то. - Не смей да го докосваш!

И като хванало играчката, то силно я притиснало към себе си. Неколцина войници се втурнали към момченцето, но кралят им дал знак да спрат. Той стоял и се взирал в детските очи. В тях нямало нито страх, нито ненавист, нито осъждане, а само удивително безстрашие, родено от любов към една най-проста, най-обикновена играчка.

А колко ли силно момчето е способно да обича майка си и баща си? И какво в сравнение с тази любов струва цялата кралска армия, всичкият този смъртоносен метал, всичките войни и победи? Нищо друго освен ненавист. Нищо друго освен болката на самотно сърце, обидено на целия свят.

Кралят изведнъж се почувствал страшно уморен. Не можел повече да носи в себе си тази тежест, не искал вече да се боят от него, искал само... само...

И сърцето му внезапно забило по съвсем друг начин. Отнякъде изскочила майката на момчето, хвърлила се в нозете на краля и завикала:

-    Смилете се! Смилете се над сина ми! - плачела тя.

Но пред нея стоял вече съвсем различен крал: с ясен поглед и блага усмивка. От изненада жената се умълчала и като взела детето, го дръпнала настрани. А то все така прегръщало кончето и все така безстрашно гледало краля.

-    Знаеш ли - изведнъж прозвучал силният глас на краля, - и аз някога имах такова чудесно конче.

После добавил:

-    Но, разбира се, твоето е по-хубаво.

Войниците се спогледали с недоумение, а момченцето весело извикало:

-    И още как! По-хубаво конче от моето никъде няма да намериш!

-    То се знае! - радостно отговорил кралят.

Площадът неусетно пак се оживил. Хората взели да надничат, някои даже се осмелили да излязат от скривалищата си. След тях се показали още и още, и още... И скоро целият площад се изпълнил с народ. Кралските войници даже не си и помисляли да залавят някого. Кралят си купил от един търговец няколко ябълки, тръгнал пеша към двореца и ги похапвал с удоволствие. И вече съвсем не го смущавало това, че куца.

А хората на площада гледали след краля и радостно се усмихвали. Нещо им подсказвало, че всичките нещастия и беди вече са останали в миналото.