Някога до върха на най-красивата планина се разпростирало малко селце. Трийсетината къщи били подредени като шевица на моминско коланче по двата бряга на пълноводната река. През лятото тя весело бълбукала и огласяла с песента си цялата околност, а през зимата, когато всичко се сковавало от студ, тя игриво се провирала под ледените парчета и носела хладина към равнината.

В къщата до дървеното мостче, което свързвало двете махали, живеело семейство млади ревностни християни. И тъй като сърцата им били изпълнени с много доброта, всяка втора година се сдобивали с по една рожба. И всички били момичета. Щом се родило веднага го кръщавали на името на онова цвете, което цъфтяло в момента на раждането му. Първото нарекли Латинка, второто – Зюмбюлка, последвали Маргаритка и Лаленка.

  Една сутрин селото се събудило от тревожния лай на кучетата. Небето притъмняло. Черни облаци се надвесели над малкото селце. Не след дълго завалял пороен дъжд. Деретата се напълнили с вода. Придошла и реката – мътна и бучаща. Тя отнесла дървения мост и двете махали останали разделени. Водата достигнала до праговете на къщите. Хората се изплашили. Никой не смеел да се покаже навън, а придошлата река успяла да повлече няколко къщи. В една от къщите живеело бедно семейство със своята седемгодишна  Искрица. Щом усетили какво става започнали да се борят със стихията. Те се мъчили да запазят и малкото, което имат, но най-много милеели за  живота на свидната си рожба. Не след дълго бурята и мътната вода отнесли малката дървена къща към равнината. Минута преди пороят да ги погуби, мъжът с последни сили успял да спаси Искрица. А той и жена му трагично загинали. Детето останало сираче. Тогава семейството ревностни християнин с четирите си дъщери, съжалили сирачето и го прибрали да живее при тях. Още първия ден заръчали на децата си да се отнасят към момиченцето като към собствена сестра.

  Така Искрица заживяла при тях, но никога не престанала да мисли  за родителите си, а и често усамотена си поплаквала за тях. От малка привикнала да не бъде в тежест на голямото семейство.

Тя се отличавала от другите момичета със своята хубост и най-вече с любящото си сърце. Нито веднъж не преставала да проявява милосърдие и уважение. Научила се да дарява с нежност и обич всичко, което я заобикаля, но най-силно обикнала жената, която от първия ден започнала да нарича мама. Искрица неотлъчно я следвала, както в къщната работа, така и в градината и много скоро поела домакинството изцяло, а семейството като свое.

След време Латинка, Зюмбюлка, Маргаритка и Лаленка пораснали станали големи девойки, пораснала и Искрица - красива и скромна девойка. Тъмно кестенявите й къдрици се спускали на вълни около снежнобялото й личице, на което греели като слънца две големи черни очи. Когато се усмихвала, по бузките й разцъфтявали трапчинки, а бялото й личице направо искряло.

 Така ден след ден, месец след месец времето минавало неусетно. Родителите на петте девойки остарявали все повече и повече, докато дошъл денят, когато без помощта на своите деца не можели да живеят. И докато Искрица се трудела из двора или пък приготвяла храна за възрастните си родители, Лаленка, Зюмбюлка, Маргаритка и Латинка,  не преставали  да се кипрят с новите си рокли и закачливо да надничат през прозореца. А щом минел някой момък покрай тяхната къща, те се показвали и започвали да се хвалят:

-  Погледни роклята ми. Тя е най-красивата на света! – започвала първа Маргаритка.

-   Моята пък е синя, има и бледожълта дантела! – не пропускала да се изпъчи Зюмбюлка.

-   Моята пък е от червено кадифе! – не се стърпявала Лаленка и изскачала пред другите.

-   Хайде, хайде, нима не забелязвате розовата ми панделка? – сърдела се Лаленка.

Така надпреварата понякога прераствала в шумна караница. Кавги се чували и в останалите къщи на селото.

 Хората започнали постепенно да се отчуждават, да ламтят за  много пари и повече имоти.

  Не след дълго родителите на петте момичета усетили, че идва края на земния им живот и ги събрали около тях. Посъветвали  ги никога да не забравят сестринската си обич и взаимното си уважение, да проявяват милосърдие и се грижат за онеправданите и пренебрегнатите от алчните и завистливи хора. След това напуснали  този свят.

 Искрица дълго плакала. Тя загубила отново много скъпи хора. Девойката често влизала  в стаята, сядала до празното им легло и тихичко все плачела, но скъпите и добри хора, вече ги нямало. Душата й се терзаела, но не преставала да помага на възрастните хора, които живеели в съседство до тях. Предлагала по филийка хляб на някой случаен минувач и си мечтаела един ден всички хора да бъдат щастливи.

 Веднъж като мислила за родителите си от очите й започнали да се стичат сълзи изведнъж усетила че до нея има някой. Обърнала се и що да види. До нея стоял беловлас старец. Той  се приближил до Искрица и изрекъл думите:

- Не плачи, дете мое! Твоите родители са вече там горе, при нашия Бог! Ти трябва да продължиш да живееш и да помагаш на хората, както досега. Не се страхувай от изпитанията и върши всичко с много любов и силна вяра! И не забравяй, че щастието е в твоите ръце!

Думите на стареца стоплили сърцето на Искрица и тя поискала да му целуне ръката, но той изчезнал. Тогава тя станала, излязла на двора, огледала се наоколо и побързала да посети една по една сестрите си, които вече се били задомили.

  Набързо им разказала за необикновената си среща със стареца. След това се изкачила на върха, на нейното любимо място до стария дъб, откъдето се виждало цялото село и още дълго време размишлявала за това, което й се беше случило.

 Планината била огряна цялата от слънцето и изглеждала многоцветна и красива.  А на нея й се искало да я прегърне и да полети като птица и да прегърне всичко пред себе си.

След още  две години Искрица, пораснала, омъжила  се за най-добрия момък от селото и живяла до дълбока старост, със своя любящ съпруг и трите си деца.