ЧУЙТЕ ПРИКАЗКАТА

Живяло в едно далечно царство, царство-господарство, момченце на име Ванюшко. То било кръгло сираче. Не помнело ни мама, ни тате. Живеело сам-самичко в една стара колибка и се прехранва­ло от това, което добрите хора му давали.

- Ех, защо ми се е паднала тая участ сирота - въздишал Ванюшко. - Види се, че никога няма да намеря щастието. Пък и къде ли да го търся?

Дошла зимата. Лед сковал земята. Един ден по пътечката се задало съседското мом­ченце -  тичало нанякъде в скъсаните си цървулки.

- Николчо! - извикал му Ванюшко. - Знаеш ли що е това щастие?

- Ако имах топли ботушки, ей това щеше да е щастие - отвърнал Николчо и про­дължил по пътя си.

Замислил се Ванюшко. Ами че и той си нямал топли ботушки. Пък така му се иска­ло малко щастие! Отишъл той на другия край на селото при баба Матрьона. А там - що да види! В ко­либката - съхнели ботушки, топли-топли и почти чисто нови, кърпени само един път. Лежала си баба Матрьона на печката, люпе- ла семки и охкала недоволно. Видяла тя Ванюшко и попитала:

- Какво има, сираченце?

- Бабо Матрьоно, искам нещо да те пи­там. Имаш ли ти щастие?

- Ха, щастие ли? - изсумтяла бабата. - Щастието е за тия, дето имат толкова много пари, че се чудят какво да ги правят. За тия, дето на трапезата си имат банички от бяло брашно. Какво ти щастие тук, при мене?

„Ясно, значи не в ботушките е щастие­то“, помислил си Ванюшко и отишъл в гра­да. Много ли вървял, малко ли, не щеш ли видял насреща си голяма къща със стени от бял камък, керемидени покриви и парапети, украсени с изящна резба. И на банички ухае­ло даже. Отишъл Ванюшко в тоя дом и по­питал господаря:

- В тази къща несъмнено има щастие, нали?

Господарят на дома пък не искал и да го погледне - в очите му горял само блясъкът на златни монети.

- Какво зяпаш, безделнико? Какво е това щастие? Днес се промъкнаха тук раз­бойници и всичко ми откраднаха! А ето, ца­рят пак иска пари за хазната. Ако аз самият бях цар - ей това щеше да е щастие...

„Ясно, значи не в баничките е щастие­то“, помислил си Ванюшко и се запътил към двореца, право при царя! Там, на трона, се­дял царят, увесил нос, а в очите му - суета на суетите, угрижен бил за какво ли не. Само като чул за щастие, мигом се ядосал:

- Махай се! Не ми трови душата! Ох, тежка е царската корона!

Изпъдили Ванюшко от двореца и хлоп­нали портите. И той така и не разбрал нищо за щастието.

А може пък такова нещо изобщо да не съществува!

Тогава видял на стълбите да седи един старик - нозете му боси, а в торбичката му се търкалял последният сухар.

„Още един нещастник“, помислил си Ванюшко. А старикът го погледнал и про­думал:

- Какъв ти нещастник! Аз съм щастлив човек.

Удивил се Ванюшко, че старецът прочел мислите му.

- Дядо, аз и при самия цар бях - няма щастие нито в бедната колибка, нито в цар-

ските палати. Как така тъкмо ти ще си щаст­лив? Нито дом имаш, нито пари, с нищо не разполагаш... Ей на, даже и ботуши нямаш! Къде го това твое щастие?

- В очите ми! Който придобие такива очи, навеки ще бъде щастлив.

А очите на стареца били едни такива чисти и ясни като сини езера. Ни суета има­ло в тях, ни напразни грижи, нито пък алч­ност проблясвала там, нито завист. В очите му сияела само радост, която се разливала по цялото му лице.

- А как да придобия и аз такива?

- Прогони от себе си всички лоши мисли, всички обиди прости, измети от сър­цето си всичката завист като с метла. Те скриват от нас светлината и не ни позволя­ват да видим красотата и щастието.

Не повярвал Ванюшко.

- Ами ако беше тъй лесно, всички хора щяха да са щастливи!

- Лесно ли? Я опитай.

Захванал се Ванюшко да гони лошите мисли и обидите, а те като плевели в сърце­то му никнели ту тук, ту там. Не знаел, че за краткия си живот е натрупал толкова много обиди. Гонил ги той, пъдел ги и ги помитал; накрая почти останал без сили. Но ето че останала последната обида: защо родители­те му толкова малък го оставили сираче?

Тази обида не се давала лесно, но Ванюшко напрегнал последните си сили и прогонил и нея далеч от сърцето си.

И когато отворил очи, той ахнал - нав­ред сияела такава красота, че не стигали сло­ва да се опише. И на Ванюшко му станало тъй радостно на душата! Как преди не е виж­дал колко хубав е Божият свят! Всичко в него следва своя порядък. И щастието очаква все­ки, който съумее да прогони от себе си оби­дите и страстите.

- Е, кажи, Ванюшко, очистиха ли се очи­те ти? - попитал старецът.

- Почти напълно!

- Видя ли? Сега с чисти очи ще можеш да видиш Бога, а в Него е и едничкото наше щастие.