СТИХОВЕ ОТ АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ

 
ВЕЛИКДЕН
 
Кротко се усмихна пролетта
и закрачи тихо в долината.
Почна да пилей безброй цветя
по ливадите между тревата.
 
Заиграха топли ветрове
в сливите, разцъфнали набързо.
А от белоснежни върхове
спуснаха се с песен шумни бързеи.
 
Забръмчаха хиляди пчели
блага вест от цвят на цвят понесли.
Грейнали, отсрещните скали
сякаш се усмихваха по-весели.
 
Литнаха с копринени крилца
из простора пъстри пеперуди.
От селата и града деца
припнаха в полето като луди.
 
Празникът бе вече близо тук.
И когато с чудната си песен
славейчето долетя от юг
всички поздрави с
 
„ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!“
 
 
ТЕМЕНУЖКА
 
Синьо пламъче в тревата!
Теменужка е това!
Скромно дигнала глава,
пие мълком светлината.
Ний я тъпчем. Тя мълчи
И не спира да ухае.
Да се сърди тя не знае.
С кротки гледа ни очи.
 
Що се в образа ù крие?
— Нежност! Доброта! Любов!
Тя не цвете е, а зов
като нея да сме ние!
 
ПЕПЕРУДКА
 
Отде си долетяла
ти, пеперудке бяла,
във тоя мрачен град?
Не мамят ли ти взора
поляните, простора
и слънчевият свят?
Виж, сводът се синее,
полето – зеленее,
а тук е кал и дим.
Защо не литнеш тамо,
де от цветенца само
изткал е Бог килим?
 
О, пеперудке мила,
избягай, лекокрила,
към волните земи,
де агънца играят
и де цветя ухаят.
 
Литни и мен вземи!
 
 
ПТИЧКА
 
Аз съм птиченце щастливо.
Бог така ме е създал –
да съм пъргаво, игриво.
Вижте, и крилца ми дал!
 
Щом се раничко събудя,
още в първите зари,
трепвам в радост и почуда –
изтокът в пожар гори!
 
Весело в листата пея,
хваля Бога от сърце
и се радвам, че живея
под Доброто Му Лице!
 
Моят дом е тъй обширен!
Аз летя където ща
и със вятъра немирен
си играя до нощта.
 
Имам си храна, водица
под небесния син свод –
червей тука, там мушица
и зрънца, и вкусен плод.
 
Моят мил небесен Татко
Иска само туй от мен –
да му пея сладко, сладко
с благодарност всеки ден!
 
 
БОЖИЯ ТАЙНА
 
По стария път
към Тихия кът
ще видите куп чудеса!
Там — камък изваян,
тук — цвят пък омаен,
и вред — дървеса, дървеса!
 
По тез стръмнини
подскачат сърни.
А там край самотна пътека
цъфтят незабравки.
Под тях шетат мравка,
и охлюв пълзи си полека.
 
Сред клонест шумак
в зелен полумрак
гугукат цял ден гургулици.
Летят пеперуди.
В поточета луди
се къпят животни и птици.
 
Ще кажете вий:
„Мушици, щурци и треви!...
Това ли били чудесата?!
— Но таз пеперуда
нима не е чудо
със свойто устройство, с крилцата?
 
Кой може от вас
да вложи със власт
в калинката малка живот?
И всяка мушица,
и всяка тревица
да дава от себе си плод?...
 
Сведете чела
пред тия дела
на дивната Сила безкрайна!
Признайте смирено
в сърце озарено,
 
че всичко е Божия тайна!
 
 
«Православна беседа» сърдечно благодари
на художничката
Мария Илиева,
която подари на българските деца илюстрациите към тази книжка
по случай светлия празник
Възкресение Христово!
 
 
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията.
 
 

АЗ ИМАМ ДВЕ РЪЧИЧКИ
 
Аз имам две ръчички,
две мънички сестрички,
една във друга знаят
сами да си играят.
Аз имам две краченца
две палави момченца,
едно след друго тичкат
и много се обичкат.
 
Аз имам две очички
небесни две звездички
примигват, нежно греят,
ту плачат, ту се смеят.
 
Аз имам две ушенца
две мънички мишленца
на глухи се преструват,
но всичко, всичко чуват.
 
В средата на лицето
е вирнато нослето,
по мириса познава,
какво ще го гощават.
 
Устата ми обича
да бъбри и да срича
две думи нежно, сладко —
да казва: Мамо! Татко!
 
СЪН ЗА ПРОЛЕТТА
 
Под снега зелената елхичка
Спи, увита в своя бял кожух.
В лед скована, малката рекичка
песен не разнася в дола глух.
Вред мълчание обгръща всичко
сякаш под властта на тайнствен дух!
Спи елхичката и сън сънува —
пролет е, и топло слънце грей.
Минзухар цъфти, и звън се чува.
Агънце около нея блей.
Птичка пъстра в клонките лудува —
хвръкне, кацне, спре се и запей!
 
Ех, ти пролет, блян скъп на сърцата!
С твоя сън и мракът на нощта,
и на дните тежки теглилата,
и на злото беднадеждността —
всичко се понася, че душата
с вяра чака тебе, пролетта!
 
МОЙ ПЛАНИНСКИ СВИДЕН КЪТ
 
Духна вече топъл юг.
Снеговете се топят.
Аз съм пак при тебе тук,
мой планински свиден кът!
Светят утринни пожари!
Никне първата трева.
Къпят се брезите стари
във небесна синева.
 
Още дремят бук и бор
по замръзналия скат.
Но в спокойния простор
вече ей мухи летят.
 
Виж, тук цъфнало кокиче!
А онуй какво е там?
Из тревичката наднича
минзухар едвам — едвам.
 
Татък хе, между скали
скача весело поток.
Любопитните ели
гледат буйния му скок.
 
Първа птичка пей в гората.
Горе в сняг върхът блести.
А над него в небесата
Пролетта лети, лети!…
 
КНИГАТА
 
Аз помня, че като дете прелиствах
на стара книга страниците жълти.
С любов броях повехналите листи
И всякоя картинка жадно гълтах.
Как чудех се на малките чертици,
кои я пъстреха от край до край!
Ала на тези тайнствени редици
не можех смисъла да разгадая.
 
И питах ли понявга стари хора:
“Какви са, дядо, тез чертици там?” —
те неизменно ще ми отговорят:
“Аз сляп съм, чедо, да чета не знам.”
 
Но даде Бог, и почнах сам да сричам.
Развидели се хаосът мъглив.
И чудо стана! Взе да ме увлича
мен книгата като приятел жив.
 
Как страниците станаха бъбриви!
Те пееха, и аз гласа им чух.
И всяка книга взе да ми разкрива
на своя автор творческия дух…
 
Днес вече в друга книга се зачитам —
в поемата на дивната природа
и толкоз много стихове прочитам
гората, в бурята и в небосвода!
 
Тук всеки цвят, тук всякоя мушица
е сякаш буква в книгата огромна.
Тук шепне внятно всякоя звездица,
и всичко Автора велик ми спомня!
 
И чуя ли, че в изстъпление лихо
безумци хулно Господа ругаят,
да просвети тях Бога моля тихо,
че те са слепи … Да четат не знаят!
 
юни 1947 г.
 
 
ПРЕД ИЗПОВЕД
 
Ето ме пред дверите
на светия храм.
Ах, нозе, треперите!
И защо — аз знам!
Тъмно е в сърцето ми.
Боже мой, светни!
Тия черни демони
сам Ти прогони!
 
Плача в разкаяние.
Съжали ме Ти!
Грешните желания
всички опрости!
 
Вярвам, милостив си Ти.
Туй ме тегли тук!
Кой ли друг ще ме спаси?
Зная — никой друг!
 
ПО-СИЛНА ОТ АТЛЕТА
 
(по Катерина Кох)
— Бабо, хайде, тръгвай с нас напред!
Днеска в цирка ще те заведеме,
За да видиш силния атлет.
Той е чудото на нашто време!
 
Знаеш ли, със колко леснота
тежести огромни той повдига!
И какви не други чудеса
с мишци, с мускули, с гърди постига!
 
Хайде, мила бабо, хайде с нас! —
чуваха се весели гласчета.
— Е добре, ще дойда! — с кротък глас
каза бабата на малките момчета…
 
…Ето го! Атлетът се яви
на арената с ход тежък, бавен.
Дигнаха се множество глави,
за да видят исполина славен.
 
Като с леки топки почна той
със железни гири да играе.
Ту подхвърли ги, ту в ням застой
зрителите с поглед горд обае.
 
После дигна маса със уста
и да чупи взе железни пръчки —
при това с такава леснота,
като че трошеше сухи съчки.
 
— Бабо, страшно силен е, нали?
Друг не може железа да кърши.
Той по две-три чупи ги дори.
Виж какво сега пък ще извърши.
 
Баба се усмихва от сърце.
В тоз миг се явиха два юнака
с тежка наковалня на ръце.
Публиката с дъх стаен зачака.
 
Легна силният атлет на гръб —
двамата със бързина похвална
сложиха на неговата гръд
тежката железна наковалня.
 
И започнаха със чука два
удари върху ù да стоварят.
Зрителите, дишащи едва,
в ужас своите очи затварят.
 
Неочаквано атлетът здрав
със замах встрани отхвърли сръчно
наковалнята и скочи прав.
И гърди тържествено изпъчи.
 
Буря от овации заля
цирка. Чу се тропане с крака,
после всичко в хаос общ се сля,
и атлетът скри се зад платната.
 
— Бабо, ти видя… Кажи сега,
може ли друг някой да понася
подвиг същ — такава тежина
като този Херкулес ужасен?
 
— О, деца, това ли е герой?!
Знаете ли вий, че всяка майка
много повече в живота свой
тежест носи, без да се повайка!
 
Не с железни пръчки тя играй,
но със грижи, с горестни неволи.
И да чупи сявга се старай
злото в детските капризни воли.
 
Колко често плаче тя без звук!
Скръб потиска я кат наковалня.
Бог, изпитвайки я, с тежък чук
удря по душата ù страдална.
 
Тя понася всичко и мълчи!
Подвизите свои не разказва.
Никога за слава и пари
като тоз атлет не ги показва!
 
ПРЕД СВЕТО ПРИЧАСТИЕ
 
Пригответе си душите,
За да срещнете мил Гост!
Иде Сам от висините
сред лъчи Иисус Христос!
Злото бързо пометете!
То сърцата ви грози.
Слънце и лъчи пуснете
в омрачените души!
 
Прахоляците отрийте!
Паяжините — и тях!
Егоизма си убийте
и простете чуждий грях!
 
Па прозорци разтворете!
нека влезе светлина
и навеят ветровете
въздух чист и ведрина!
 
Накичете си сърцата
с чувства светли и добри!
Отхвърлете и враждата
с ваште братя и сестри!
 
И когато се очисти
с покаянье ваший дом,
с бисерни сълзи лъчисти
вий запейте тих псалом!
 
СВЕТУЛКА
 
В тоз тесен дол на планината
внезапно спуща се нощта.
И бързат да заспят цветята
във свойта тиха самота.
От час съм тук и не усетих
как в долината се смрачи.
Но в мрака там какво ли свети?
В скалата впервам аз очи.
 
И виждам пещерка, а в нея
е светло, светло като в храм!
Там мъничка светулка грее,
пълзи и движи се едвам.
 
Тя литва сред покоя нощен
под покрива небесен чер
и побеждава мрака мощен
със мъничкия си фенер.
 
На малките мушици свети
и грей над сънните цветя,
лети сред листни силуети
и светла радост пръска тя!
 
Ах, как желал бих тъй в живота
като светулчица една
да светя в мрака чер на злото
и да разпръсквам светлина!
 
АНГЕЛ — ПАЗИТЕЛ
 
Макар да съм малка, от маминка зная,
че имам си благ Покровител.
Кога съм послушна и кротко играя,
така съм щастлива, защото съм в рая
със тебе, мой Ангел-Пазител!
И всеки ден гледам да бъда добричка.
И тъй ми е леко в сърцето!
И татко, и мама, и баба, и всички
във къщи наричат ме “весела птичка”,
защото от радост хвърча до небето.
 
О, Ангелче мое, недей ме оставя!
Бди нощем над мойто креватче!
Пази ме да бъда все бодра и здрава,
послушна, добра! Но недей ти забравя
и моето палаво братче!
 
 
ДЯДО И ВНУК
 
— Мили дядо, сам без теб не мога
да си изясня един въпрос:
хората защо не вярват в Бога
и отричат благия Христос?
Аз от мъничък, откак се помня,
свикнах да се моля с поглед впит
във иконичката наша скромна,
и това ме прави тъй честит!
 
Ти запали в мене тоя огън!
Той ме топли, пази ме от зло!
И до днес, кога се моля Богу,
чувствам се под сигурно крило!
 
— Скъпо внуче, ти недей се чуди
на безверието в тоя век!
Сляпа гордост вярата прокуди —
гордостта на днешния човек!
 
Зер той вече стъпи на луната,
не помислил, че стои тя там
закрепена вечно от Ръката
на Твореца — в мъдрия Му план!
 
Не мисли все пак, че няма вяра
у безбожниците, о дете!
Според истината вечна, стара
Бога с идоли заменят те.
 
Тук един се кланя на среброто
и на егоизма си жесток.
Друг пък там безверник е, защото
сам за себе си е малък бог!
 
Глад за удоволствия и слава,
жажда за пари, за власт и чест,
чашка алкохол и миг забрава —
ей това кумирите са днес!
 
Аз не виждам смели вихрогонци
за “идеята” да мрат сега.
Има само идолопоклонци,
чакащи от идола блага!
 
Но от идол що се получава?
Шемет мигновен и вечна смърт!
Ти пази си вярата, що дава
сили във доброто да си твърд!
 
Но ще кажеш: Бог кат връх сияе,
и всемирът Му венци плете!
Как безбожниците, във безкрая
вгледани, не Го съзират те?
 
В туй им пречи идолчето ниско,
що пред взора им стои. Помни! —
Всяко хълмче ниско, щом е близко,
Скрива най-високи планини!
 
ВЯРА
 
Иисусе, Ти си бездна
от дивни чудеса!
Аз в Твойте тайни чезна
като дете в леса.
Макар, че на Голгота
Ти видимо умря
аз знам, че във живота
Невидим пак изгря.
 
И въпреки, че стене
земята под смъртта
аз вярвам — възкресение
очаква и смъртта.
 
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
 
Тревицата поникна.
Лъх топъл се понесе.
И всяка птичка викна:
Христос воскресе!
Пчелици из простора
летят и тихо пеят.
С възторг на всички хора
очите греят!
 
В зелени, нежни мрежи
се крият храсти, клони.
И глогът цъфнал, свежи
листенца рони!
 
Природата ликува,
че празник чуден днес е!
Сърцето тържествува!
Христос воскресе
 
 

СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА МАЙКАТА
 
Съсухрена, слаба, превита
под многото свои години
тя носи във кошница жито
и китка от росни градини...
Небето мъгливо тъй жалко
над тихите гробища плаче!
Задушница днес е... Не малко
забрадки се мяркат във здрача.
 
И майка ми спира пред гроба
на свойте покойни дечица
да палне във ранната доба
кандилце и две-три свещици.
 
Ей тука, в пръстта ги зарови
съпруг и деца ненагледни.
А мъките — люти отрови —
личат по страните ù бледни.
 
Избухнала скръб я задавя,
и всичко кат сън ù се струва...
Цветята на гроба поставя
и кръста самотен целува.
 
А тъжните плачещи вейки
съчувствено тихо се скланят.
Свещеникът, бавно кадейки,
пей тихичко: “Вечная памят”.
 
И тя се със болка в гърдите
във близкото минало вглежда.
Тук вижда в земята зарити
тъй много любов и надежда!...
 
Но вяра в душата ù шепне,
че те са там някъде живи!...
И нещо в сърцето ù трепне.
Тя бърше сълзите горчиви…
 
Ех, майко, година е вече,
откакто и ти си отиде!...
“Ще ида покойните — рече —-
дечица оттатък да видя!”...
 
Сърцето, в любов изгоряло,
милееше живи и мъртви.
То с радост раздаде се цяло,
угаснало в сетните жъртви.
 
И днес посред таз върволица
и ние към гроба ти крачим
и носим ти жито, свещица
и, в спомен унесени, плачем.
 
В живота сме тъй угнетени
без твоята блага усмивка!
И стенат сърца уморени
без теб, наша сладка почивка!
 
Единствена вярата крепка
е светла заря във скръбта ни!
Ликът ти в сълзите ни трепка.
Ний плачем, с надежда огряни!
 
О, слънчице наше залязло!
Ти пак ни изпълваш сърцето!
Ний знаем, при Бога възлязло,
ти грееш ни там от небето!...
 
ноември 1953 г.
 
ПИСМО ДО МАМА
 
Слънце мое сяйно, мила мамо!
Моя радост, тиха моя скръб!
В тоз далечен край да знаеш само,
колко твоят образ ми е скъп!
Във деня, кога се разделих
от обятията твои топли,
аз не плаках, аз бях твърд и тих,
но в сърцето си чух глухи вопли.
 
Сам не знаех, че за мен си ти
въздух, слънце, сянка благодатна,
че без тебе ще ме сполети
толкоз мъка, майко моя златна!
 
Докато при теб и с теб живях,
не усещах добрините твои.
Аз не виждах нищо чудно в тях.
Смятах, че това права са мои.
 
Но сега, кога не съм при тебе,
и вей хлад от всеки чужд покров,
как ми липсваш! Как ми е потребен
пламът чист на твоята любов!
 
Всякога ти сетнята си хапка
даваше ми, за да бъда сит.
И софрата бе за тебе сладка,
щом ме виждаше, че съм честит.
 
Спомням си подробности сега, —
как над мене в болести си бдяла,
с колко вяра и с каква тъга
Богу си молитвички шептяла.
 
Как е гряло твоето сърце
като свещ над мене нощи цели,
как напуканите ти ръце
неуморно са за мене плели.
 
В кухнята, на двора, на чешмата,
с хурка, със игла, на малък стол,
аз те виждам през далечината
все в един и същи ореол.
 
Ти бе тъй съсухрена, привита,
но велика в своя малък ръст.
всякога изглеждаше честита,
скритом носейки огромен кръст.
 
О, тогаз не виждах нищо аз!
Тулеха те много дреболии
от очите ми, че всеки час
хвърляше те в нови залисии.
 
Аз не знаех, че и в дребни грижи
е могло човек да е велик,
че и в най-прихлупените хижи
може да сияе мъченик.
 
Как копнея да се върна веч,
да прегърна мойта чудна мама!
Мъничка отблизо, отдалеч
ти изглеждаш ми безкрай голяма!
 
Аз се моля Бог над теб да бди,
за да бъдеш здрава, майко златна,
и да бъдат светли твойте дни
като дълга, светла вечер лятна!
 
Приеми далечните привети,
мойта обич свежа като крин!
Приеми с това писмо сърцето
пламенно на твоя любящ син!
 
Март 1949 г.
 
СЛЕД РАЗДЯЛА
 
В очите ти кротки, о мамо,
аз виждам да свети душата ти.
О, гледай ме, гледай! Туй само
аз искам — да милвам ръката ти.
Ти плачеш, че скръбен бе пътят,
по който ти скръбно бе кретала,
и сълзи душата ти мътят,
душата, с коя ми бе светила!
 
Но не, не плачи! Прегърни ме!
Аз пак съм при тебе, самотната.
О, маминко, благослови ме
с таз груба десница работна.
 
ПОМЕН
 
Майко скъпа, да отслужим помен
сбрали сме се днес на твоя гроб.
Не един възкръснал светъл спомен
из живота ти безмълвно-скромен
ни заставя да сведеме лоб.
В скръб годините без теб отлитат,
и животът ни е тъй унил!
Ала мислите неволно скитат
в спомени за дни честити,
дето грее твоят образ мил!
 
Ето те — крило над нашта къща!
слънчев лъч над свиден бащин дом!
Твойта обич все ръце разгръща
неуморна сълзи да поглъща
и да сее сговор мълчешком!
 
Няма във устата ти проклятия.
Твоите очи са все добри!
Спор ли пламне сред сестри и братя,
злото гасне в твоите обятия,
и пак мир започва да цари!
 
А когато празник свят настъпи,
колко радост ти ще създадеш!
Със любов съкровищата скъпи,
дето са в душата ти прикътани,
ти на всички ни ще раздадеш!
 
Де си днес да ни сбереш отново
пак под твойто майчино крило
до сърцето всякога готово
да ни топли с благото си слово,
както туй е някога било!
 
Как ни беше ти необходима!
Колко тихо между нас живя —
все незабелязана, незрима,
но във обичта си несломима,
обич, що смъртта ти надживя!
 
Архангелова задушница, 1954 г.
 
ЕДНА УЧАСТ
 
Ти помниш ли как майка ти с целувки
обсипваше те, пълна с доброта?
В прегръдките ù, в нежните милувки
за пръв път ти усети любовта.
Кандилцето на вярата във Бога,
що пална тя във твоите гърди,
откри пред теб на чуден свят чертога,
и мина твойто детство без беди.
 
От майка си узна ти за доброто.
То трепкаше в добрите ù слова!
То пламна и във теб! Така в живота
ти като ангел чист се озова.
 
На поривите девствени в разгара
ти зажадува вечни висоти.
Звездицата на твойта светла вяра
път сочеше ти. В него тръгна ти.
 
И всеки ден ти виждаше по-ясно,
че всичко крие смисъл в тоя свят.
И дълго ръководеше те властно
в живота Божията благодат ...
 
Но ето, след години те догони
на ада чер стоглавата ламя.
Тя с хитра реч в теб вярата подрони
и хвърли те в калта на таз земя.
 
Ти пи със жадни устни мътна тиня
и почна да рушиш със див възторг
на чистотата дивната светиня,
отрекъл се от съвест и от Бог.
 
Отвикнал да се молиш и да плачеш,
от всичко свято ти се отчужди.
Ала откакто в лош път взе да крачиш,
навлезе мракът в твоите гърди.
 
Убита, майка ти отиде в гроба,
а Бог напусна твоето сърце.
Тогава те обзе безсилна злоба,
че ти остана с празни две ръце.
 
Така в духа ти нищо не остана —
ни порив чист, ни светъл идеал,
освен сърдечната дълбока рана.
Ах, братко, тъй за тебе ми е жал!
 
Днес есен безнадеждна, свела ниско
мъглите си над тебе, те души.
Ти виждаш — твойта зима тъй е близко!
Кой в таз несрета ще те утеши?
 
Разбра ти вече, че светът не може
мир да даде! Той подигра се с теб!
Затуй днес тъжно стенеш: “Мамо! Боже!” —
свит на порока в черния вертеп!
 
Но, бедни мой, не падай в отчаяние!
Че жив е Бог! И майка ти живей!
Тя слуша горе твоето стенание
и пред престола Божи сълзи лей.
 
За теб възнася тя молитви топли
пред Господа със вдигнати ръце.
Не ще останат празни тия вопли
на майчиното любещо сърце.
 
Спомни си детските минути святи
и кай се, и сълзи проливай ти!
Тогава Бог пак в топлите обятия
на твойта майка ще те приюти!
 
10 юли 1971 г.
 
 
 
ПРАЗНИЧНИ СТИХОТВОРЕНИЯ
 
 
КОЛЕДА
 
Бял белее се светът.
Низко слязло над полето,
като купол е небето
храм от мрамор е лесът.
Сгушени под бял кожух,
сякаш се елхите молят,
и по тъмните им стволи
пада белоснежен пух.
 
И такава тишина
из безмълвните алеи!
По безбройни полилеи
свети тиха светлина.
 
Ти си мислиш: в тоя час
чудо става на земята.
Затова са небесата
тъй надвиснали над нас.
 
И очакваш изотвъд
ангели да се покажат
и възторжено да кажат:
“Бог роди се днес във плът!”
 
НА КОЛЕДА
 
Летете, снежинки, и бийте камбани!
Че утре е Коледа — празник голям!
Белейте се вие, обширни поляни!
Светът да е бял, да е чист като храм!
Че в църква когато Христос занаднича
от Свойте икони към нашия свят,
да види земята на рай че прилича,
че сипе небето над нас благодат!
 
Летете, снежинки! Застилайте всичко —
и чувства небратски, и локви, и смет,
и болки, и скърби в сърцето самичко!
Да бъде днес бяло и радостно вред!
 
Да няма в дворовете купища кални!
Да няма в душите от злост ни следа!
Над скърби незнайни, над сълзи печални
да грей Витлеемската чудна звезда!
 
ИИСУСЕ, ПАК ЕЛА И СЕ РОДИ!
 
Иисусе, пак ела и се роди
на жадните за правда във сърцата!
Светът да види, че в безброй гърди
към Теб все още има обич свята!
О, как жадуваме да ти дадем
във Твойта бедност ъгълче уютно,
да стане всеки наш дом Витлеем
за Теб и Твойта Майка безприютна!
 
Тя бедна е и няма със какво
в таз мразовита нощ да Те повие.
Ала в деня на Твойто Рождество
горим от жар да ù помогнем ние!
 
От нежни чувства ще Ти изтъчем
завивки чисти, пелени, повои!
От обич люлчица ще ти сплетем!
Сърцата ни ще станат ясли Твои!
 
Със вяра ще Те крием, — да не би
на Ирод мечът зъл да Те издебне!
Не ще заспим в свещените борби,
кога бдят толкова очи враждебни!
 
Ела, ела под нашия покров!
Жадуваме от Теб да сме огряни!
Расти, расти под нашата любов,
за да расте чрез Тебе любовта ни.
 
Любов към всички страдащи души.
Любов към мъничките Твои братя,
чиито сълзи Твойта вест суши
и сочи пътя чист към небесата!
 
РОДИ СЕ БОГ
 
Роди се Бог! Славете Го!
Христос е тук! Срещнете Го!
Сторете му в душите място!
Сърцата превърнете в ясли!
 
И направете Му поклон —
да влезе Той във всеки дом,
та дето мракът е витаел,
звездата Му да засияе!
 
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
 
Когато цял свят тънеше във мрак,
най-светлата звезда изгря в небето!
Отчаяно от всичко, трепна пак
във радостно очакване сърцето!
И ангели запяха над света
възторжения химн: “Христос роди се!”
И мъдрост, и овчарска простота,
тъй всичко пред Смирения смири се!
 
От яслите под светлата звезда
изтече Извор и заля земята...
И дето пият чудната вода,
любов и мир избликват от сърцата!
 
ДЕ Е ВИТЛЕЕМ?
 
В тоз празник чист, кога света
видя звезда над Витлеем,
да идем, братя, при Христа —
дар коледен да Му дадем!
Сред спящи люде с блага вест
яви се Той като човек.
Но ангели не пеят днес!
А Витлеем е тъй далек!
 
Къде ще Го намерим ний
Богочовека благ — Иисус?
В далечни, в близки ли страни?
Без Него празникът е пуст!
 
Дали да търсим в дом богат?
Но Бог се скри във нищета
и взе на всеки малък брат
върху Си мъката, скръбта!
 
Той сигурно е в тоя мраз
във схлупен дом накрай града.
Какво ли чака Той от нас,
избрал за Себе Си глада?
 
И може би съвсем е сам,
Той гледа в тихите врати,
ще се яви ли някой там
в скръбта Му да Го навести!
 
Свещената Му нищета
е укор тих и кротък зов.
Той чака в Свойта самота
сърдечен дар, троха любов!
 
О, братя, нека с искрен плам
при скръбния съсед да спрем!
Почукайте — Иисус е там! —
И там е, там е Витлеем!
 
ХРИСТОС ВЪЗКРЪСНА!
 
Светата полунощ изгрява чудна
из мрака чер на безутешността,
и пак душата е тревожно-будна,
и пак в доброто вярва съвестта!
Христос е жив! И правдата е жива!
Не злото във живота е закон!
Пред погледите нов се свят открива,
роден във кръстни мъки, в плач и стон!
 
Ний слушаме камбаните как пеят,
как ласкаво докосват ни слуха,
и гледаме свещиците как греят
чак в ъглите най-тъжни на духа!
 
И искаме с невидимия хор
на ангелите в нощния простор
по цял свят тая вест да се разпръсне:
Христос възкръсна!
 
* * *
 
Жизнодавецът възкръсна! Победен е сатаната!
Нека всички да се радват, всички братя и сестри!
Няма вече смърт да плаши на човеците сърцата!
Днеска се земята грешна със Небето примири!
В ада демоните стенат от безсилно озлобление.
Ангелите химни пеят и победата вестят!
Всички вярващи ликуват и със чувства умилени
от възторг и светли песни на Христа венци плетат!
 
ВЕЛИКДЕН
 
Кротко се усмихна пролетта
и надникна тихо в долината.
Почна да пилей безброй цветя
по ливадите, насред тревата.
Заиграха топли ветрове
в сливите, разцъфнали набързо.
А от белоснежни върхове
спуснаха се с песен шумни бързеи.
 
Забръмчаха хиляди пчели
блага вест от цвят на цвят понесли.
Грейнали, отсрещните скали
сякаш се усмихваха по-весели.
 
Литнаха с копринени крилца
из простора пъстри пеперуди.
От селата и града деца
припнаха в полето като луди.
 
Празникът бе вече близо, тук.
И когато с чудната си песен
славейчето долетя от юг
всички поздрави с “Христос воскресе!”
 
* * *
 
Елате, ангели крилати,
елате, птички и цветя,
елате, бедни и богати,
елате, старци и деца,
и вий, пчелици и мушици,
и ти ветрец, и ти поток,
елате, братя и сестрици,
за да възпеем благий Бог!
Цветята пръскат аромат!
Бог пак е близък и обичан!
Ухае сладко пролетта!
И всяка нова твар ликува!
Сърцето вижда пак Христа
възкръснал дивно от смъртта
и своят сбъднат блян празнува!
Иисус Христос срази смъртта!
Веч злобата е победена!
Възкръсна Разпнатият Бог!
Умря смъртта! Умря смъртта!
 
Април 1953 г.
 
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ
 
Приятели, узнахте ли вестта?
На ангелски крила се тя донесе
и низ поля и къщи се понесе.
Не чувате ли как треви,  цветя
и птички пеят в хор: — Христос воскресе!
И слънцето със колко радост грей,
над цъфналите в минзухар поляни!
Там от селцата чуват се камбани,
— Христос воскресе! — всяка громко пей
и всички хора гледат се засмяни.
 
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
 
Пролет грейна. Възкресение
ще празнува пак светът!
Свлече пак земята белия
смъртен плащ от свойта гръд.
От мъгли, от сняг и бури
няма никакви следи, —
от сияйните лазури
слънцето ги победи.
 
Тъй и Правдата разпръсна
мрака във оная нощ
и с победна мощ възкръсна
От смъртта Иисус Христос.
 
НОВАТА ГОДИНА
 
Безименна идвам. Вий дайте ми име!
И празна дохождам. Вий дайте в мен плод!
Такава ще бъда, каквато сами ме
изваете вие във своя живот.
Щастлива наричат ме Нова Година
онез, що не знаят, че празен съм съд.
Аз пусто поле съм, което в градина
цветуща превръща единствен трудът.
 
От мен радост чакат онези, които
в съдбата измамна са вдали сърце.
Аз буен поток съм и в мойто корито
се крий златен пясък за смели ръце.
 
Аз взимам и давам. Въздигам и свалям.
Аз водя към Бога, към ада влека.
Аз чистя душите и в грях ги окалям.
Аз давя и къпя — чудата река.
 
Безименна идвам. Вий дайте ми име!
Безлика дохождам сред вас във света.
Такава ще бъда, каквато сами ме,
о, люде, отпратите към вечността.
 
ОТ ВРЪХ “СВЕТИ НИКОЛА”
 
(по случай Освобождението на България)
В полята родни чер се мрак чернее,
чер петвековен мрак на робство, гнет!
Ала върхът “Свети Никола” грее
най-късно вечер, утрин най-напред!
 
Звънти там долу робската верига...
А горе — вятър волен, свобода!
И тоя вятър до полята стига,
надежди сей в народната бразда!
 
Раята пъшка и към планината
повдига все измъчени очи:
Бог помощ да даде от небесата!
Свети Никола благ да се смили!
 
И всеки ден родината осъмва
във все по-тежки, горестни тегла!
Тук-там се чуй глас — бунт, и пушка гръмва,
и стихват пак смълчаните села...
 
Но виж! Свети Никола от небето,
дошел, стои на гордия Балкан,
и свята скръб пробожда му сърцето
по тоз народ, във пранги окован.
 
И дига поглед той към висините
с молитва топла в трепетни гърди:
“О, Господи, сложи край на бедите!
Народа български освободи!”
 
— Да бъде! — рече Бог. Светецът тръпен
в надежда блага спотаява дъх:
— Да бъде! Нека свободата скъпа
да слезе долу ей от тоя връх!
 
И както рече Бог, така и стана.
Откъм Русия полкове безброй
се спуснаха, пометоха тирана,
и да се задържи не смогна той...
 
Над Шипка, на върха “Свети Никола”
се срещнаха две бури с грозен вик:
Кръст с полумесец!... Писъци, неволя,
гръм, трясък, смърт! И подвиг тъй велик!
 
И ето, сякаш Кръстът победен е!
Ще падне той във вражески ръце!
Но сам свети Никола нареден е
до храбреците с огнено лице.
 
Той сила дава, той ги насърчава,
той бори се със тях, развява флаг!
И Кръстът се издига!... Побеждава!...
А полумесецът залязва в мрак!...
 
И днес, кога сред буките вековни
ти бродиш по ония планини,
спомни си за героите чутовни,
и на светеца благ се поклони!
 
12 декември 1967 г.
 
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията