ЧУЙТЕ ПРИКАЗКАТА

(българска приказка)

Имало едно време един ленив човек, който никак не искал да захваща работа. По цял ден се излежавал под ябълковите дървета и чакал да мине някой, за да има с кого да поговори. Докато имал още от бащиното си наследство, той се издържал с парите от него, а когато похарчил и последното петаче, започнал да взима назаем от познати. Но понеже не връщал нищо на никого, хората скоро престанали да му помагат.

Тежък станал животът. Никой не му давал нито стотинка. Да работи го мързяло, но и да не работи не можело, нали трябва да се яде. И така, отишъл той веднъж при един свой стар познат да опита да му иска в заем.

-    Ех, брате, не подобава да живееш така като просяк - отговорил приятелят му. Трудът е нещо дивно, а мързелът - противно.

-    Ох, друже - въздъхнал ленивецът, -Господ ме е направил такъв ленив, никаква работа не ми е по сърце. Дай ми съвет - как да стане така, че хем да не работя, хем да получавам пари?

Огорчил се онзи, че приятелят му така говори за Господа, и решил да го вразуми.

- Не ми се вярва на мене, че Господ им е виновен на безделниците. Но знаеш ли, защо не вземеш да идеш на Света Гора, Атон? Там живеят монаси - те не работят, само си седят по келиите и чакат пожертвования.

Зарадвал се ленивецът, поблагодарил на своя приятел и се отправил към Света Гора монах да става. Когато стигнал до един от Атонските манастири, било Сирни заговез-ни. Славно го нагостили братята и той останал при тях до неделя - красота, покой, никой за нищо не го закачал. Лежал си ленивецът под ябълковите дървета и ходел само на трапеза с братята. „Каквото търсех, това и намерих“, мислел си. Той бил гостенин, затова го хранели и се отнасяли ласкаво към него.

Но започнал Великият пост. Отишли монасите в църквата, започнали да правят земни поклони, да се молят и да плачат. Един се затворил в келията си за целия пост, за да се моли за прощаване на греховете, друг пък дал обет за мълчание, за да не осквернява устата си с празни думи.

В Чисти понеделник нямало нито обяд, нито вечеря, а във вторник вечерта му дали коричка хляб. „Ох, ужас, тук ще умра от глад! - мислел си човекът. - Я по-добре да ида в друг манастир“.

В другия манастир обаче било съвсем същото, само дето тамошните монаси носели вериги и власеници. Дали вериги и на ленивеца - вдигнал ги, после ги пуснал и изохкал тежко! И с храната било същото.

Отишъл в трети манастир, в четвърти... Навсякъде едно и също. Приискало му се да се върне у дома, но така бил изнемощял от глад, че се побоял да тръгне на такъв дълъг път.

В крайна сметка взели ленивеца на служба в един манастир. Той започнал да мете двора, понеже и без това не умеел нищо друго. Поработил там, после поработил и на друго място - привикнал към манастирския живот. Веднъж, докато наливал вода от реката, видял в нея отражението си и се изумил - имал дълга брада, бил слаб и бледен, целият в черно, с броеница в ръка - досущ като монах! Отначало му станало жал за себе си, но после проумял, че така дори е по-доб-ре. Някогашният ленивец скоро съвсем престанал да отбягва работата.

И когато след много, много години при него дошли поклонници за духовен съвет, той им казал:

- Приятели мои, който не работи, няма да яде. Молете Бога да не допусне да станете лениви и да забравите към какво сте призвани. А всички ние сме призвани към това да се уподобим на Христа