- Тимоша! – викаше мама, показала се от прозорчето навън – Ела да обядваш.
Момчето чу, но не отговори. Беше заето с правенето на снежен човек, слънчевият ден беше подходящ, а снегът - влажен... Колко добре се получава! Вече изтъркаля една голяма топка... Ето и друга – по-малка. Нея Тимоша с усилие и пъхтене вдигна и постави върху първата. Сега трябва да направи главата.
- Тимоша!
- Мамо, само минутка!
Довършваше главата: крива къса съчка вместо нос... Малка извита пръчица, поставена на нужното място – уста, която при това се усмихваше, макар и малко сдържано... Ето появиха се очи и вежди. Изразът на лицето на Снежния човек беше едновременно тихо-радостен и изумен...
Скоро се появи и останалото: ръце, копчета, валенки, които се виждат под бялата шуба... Тимоша помисли и изтича в къщи. След минутка донесе стара плетена червена шапка и стария бастун на баба със счупена дръжка. Край! Снежният човек беше готов.
Тимоша го оправи още малко отстрани, накриви пискюла на шапката надясно и каза:
- Край! Сега си имам мой Снежен човек! Отивам да обядвам.
На следващата сутрин Тимоша закуси набързо, облече се и излезе на двора. Там всичко беше като вчера – дълъг ред дърва за горене, покрити с топящ се сняг и тук-там провиснали шушулки. Храст, на който имаше още много сухи есенни листа. Барака, пред отворената врата на която стоеше Петелът, излязъл да види времето. А Снежният човек го нямаше! Дъхът на Тимоша пресекна от изненада.
Светеше утринното слънце. Беше леко мразовито. През нощта беше паднал сняг и дворът изглеждаше необикновено чист. Но от мястото, където стоеше Снежният човек, към портата водеха широки следи от валенки и до тях други от бастунчето. Тимоша излезе от портичката и видя, че следите пресичат селската улица и се отправят през полето към гората. Той се замисли и се върна в двора.
Кокошките в бараката в надпревара питаха Петела може ли да отидат да се разходят. Но той отговори строго, че трябва да почакат.
- Какво да чакаме? Има слънчице, топло е – покорно отвърна една Пъструшка.
- Така е, - каза Петелът. - Но виждам далече на небето тъмна точка. Това е облак, който носи насам снежна буря.
Наистина, скоро тъмният облак покри цялото небе, засвистя вятър и във въздуха забушуваха снежни вихри.
И на Тимоша се наложи да се прибере в къщи.
- Колко е хубаво! – Каза Снежният човек, когато снежните вихри започнаха да го връхлитат от всички страни. – Чудесно! Благодаря ти, Майчице-Виелица!
Той крачеше през бурята и се усмихваше. Само пискюлът на червената му шапка се мяташе от вятъра около главата му. Той влезе в гората и следите му веднага се покриха със сняг.
Вихрушката стихна, облаците се разпръснаха. Снежният човек видя обсипаните с блестящ на слънцето сняг елхи:
- Колко е красиво! – възкликна той и закрачи навътре в зимната гора. – Колко изкусно е направено всичко тук! Дали не го е направил Тимоша?
Насреща му се появи Заек. Седна, гледа го и нищо не може да разбере:
- Ти кой си? – го попита.
- Аз съм Снежен човек! Вчера Тимоша ме направи. Нося и старата му шапка. А ето и бастунчето на баба му. А ти кой си?
- Аз ли? – засмя се Заекът. – Аз приличам на тебе, целият съм бял, все едно че съм направен от сняг.
- Не те ли е направил Тимоша?
- Не, не е... Ние сме Божии зверове.
Тръгна Снежният човек нататък. „Какви зверове... Как така Божии... Какво е това?” – мислеше той. И стигна до далечен гъсталак, а там, като преминаваше през затрупан от снега склон, падна през пряспата някъде долу.
Там имаше бърлога и в нея живееше Мечка с Меченце, което беше още толкова малко, че лежеше в люлката и пиеше мляко с шишенце. Мечката тихо полюшваше люлката и припяваше:
Спи, клепоухи мой Миша,
Спи, расни, мъничко зверче,
На двора зимата не се шегува,
Дядо Мраз чука на вратата...
Тихо беше там. Изведнъж от тавана се посипаха клончета и сняг. Странно бяло същество падна на пода, постлан със суха ароматна трева.
Снежният човек стана, пооправи си шапката, погледна Мечката и попита:
- Не възразявате, че се оказах тук, нали? А ти коя си, също от Божиите зверове, както Заекът?
Намръщи се Мечката, готова страшно да изръмжи, но си помисли: „Да е човек, не е. Шапка с пискюл, копчета, бастун... Що за създание е това?”
- Да не си паднал от небето, - каза тя. – Че кой не е виждал мечки, макар и на картинка в детска книжка?
- Аз не съм виждал.
- А какво правиш в гората?
- Нищо.
- Накъде отиваш?
- Не зная.
Замисли се Мечката като гледаше Снежния човек. „Странно, но безобидно същество. С какво да го посрещна? Ще му предложа чай с мед”.
- Така... А сега изпий чаша чай с мед, стопли се, - каза тя и постави пред Снежния човек гореща чаша с чай.
Снежният човек погледна чашата и изведнъж се изплаши за първи път в живота си.
- Не, не! – възкликна той, - Аз по-добре да си тръгвам. Къде е вратата?
И си тръгна.
Дълго броди Снежният човек из гората, много неща научи. Говори с Лисицата. Побеседва с Хермелина. А Враната дълго не го пускаше, възхищавайки се на това, как изкусно е направен. Даже пискюла на шапката побутна с клюн.
- Тимоша, казваш, те направи? Юнак! А защо си дошъл тук? Да живееш при нас?
- Тук много ми харесва, - отговори Снежният човек, - Но как да живея тук и къде?
- Ще те науча, - каза Враната. – Виждаш ли там каква планина от сняг има? Там, там зад брезичките. Помоли Кълвача да ти направи дървена лопата, изкопай си в тази пряспа стая и живей в нея. А аз ще ти дойда тогава на гости.
Зарадва се Снежният човек като разбра, че и той може нещо да направи. Изкопа си жилище, голяма стая, при това с прозорец, на който вместо стъкла постави лед. И вратата направи също ледена. Седеше си там и се радваше, че и той си има къща. След това отиваше да се разходи.
Много му харесваше да гледа белите брезички, посипани със скреж, преспите със следите на животните, светещи със златни искри на слънчевите лъчи. И през нощта в гората не беше лошо. Ярката светлина на луната заливаше всичко наоколо със зеленикав блясък. В тишината само дърветата пропукваха понякога от студа и се чуваше крясъкът на бухала.
Снежният човек беседваше и с Мишките, които си правеха пътища под снега. А веднъж видя Червенушка, която кълвеше замръзнали зрънца от калина, поговори с нея и я покани на гости. Всички животни и птици се чудеха на това колко майсторски Тимоша е направил Снежния човек, такъв усмихнат и изумен.
Много пъти Тимоша молеше да отиде в гората, но все не го пускаха, и мама, и баба. А на него му се искаше да открие Снежния човек и да разбере, как така той си отиде и защо, и какво прави сега в гората. И гората беше съвсем наблизо, трябваше само да се пресече неголямо поле. Веднъж той така настояваше, че му казаха:
- Отиди, само за малко. Не ни карай да се притесняваме за теб!
Качи се Тимоша на ските и бързо тръгна към гората. Денят беше ясен, иначе не биха го пуснали.
Ето ги елхите. Наоколо имаше преспи. Тимоша започна да оглежда следите: птичи, зайчи... И изведнъж видя следи от големи валенки, а до тях дупчици. Снежният човек беше минавал! Тимоша се зарадва и тръгна по следата. Вървя, вървя и стигна до голяма, по-голяма от него пряспа, а в нея видя ледена врата. Учуди се и се замисли какво да прави. В този момент и Снежният човек го видя от прозореца, отвори вратата и каза:
- Влизай, Тимоша! Колко се радвам да те видя в дома си!
Тимоша влезе в стаята на Снежния човек направо със ските. Огледа се. Колко добре беше направено всичко! Стените бяха гладки. Прозорчето беше с лед вместо стъкла. Кръгла маса от сняг, табуретки... В ъгъла стоеше дървена лопата. А на масата – ледена чаша със замръзнала калина и различни семена – угощение за новите приятели на Снежния човек – Враната и Червенушката.
Тимоша разбра. Неговият Снежен човек нямаше да си тръгне сега от гората, нямаше да иска да стои на двора до реда с дървата.
Трябваше да се връща в къщи.
- Изпрати ме до полето, Снежни човече. – помоли се Тимоша.
- Да вървим! Но през полето няма да минавам.
И тръгнаха двамата през гората. Тимоша тихичко се пързаляше на ските, а Снежният човек стъпваше тежко със своите валенки право в преспите. Не му беше тежко, усмихваше се.
Понякога се спираха и Снежният човек казваше:
- Виж, Тимоша, как тези брезички весело се белеят, какви нежни клончета имат. А този бор като че ли от самото слънце е позлатен в огнени цветове. Загледай се как се преливат в снега отблясъците на всички цветове, като че ли нощните звезди са оставили своята тиха светлина.
Снежният човек погледна синьото небе и се усмихна:
- Колко е хубаво, Тимоша!
Срещнаха Заека, който много приветливо се поздрави със Снежния човек. После и Враната.
- Това ли е твоят Тимоша? – извика той от клона, на който седеше.
- Той е! – усмихна се Снежният човек.
- Ах, какъв юнак си, Тимоша! – каза Враната. – Какъв забележителен Снежен човек си направил! С него в гората стана по-весело да се живее!
„А за пролетта и лятото моят Снежен човек нищо не знае, - си мислеше печално Тимоша. – Аз едва дочаквам пролетта, а той навярно си мисли, че винаги ще бъде зима. Бедни Снежни човече!” Тимоша едва не заплака от жалост към него, като си представи как той постепенно започва да се топи и от него остава само локва вода...
„Няма да го каня при нас в селото, - продължаваше Тимоша своите печални разсъждения. – Нека да си поживее и се порадва в зимната гора. Виждам, че всички го обичат там.”
А в гората нито Заекът, нито Враната, нито Червенушката, никой не каза на Снежния човек, че зимата вече свършва, ето дните какви станаха дълги и ярки!
- Ти, Снежни човече, - каза му веднъж Враната, - вече престани да се разхождаш през деня. Седи си вкъщи. Излизай нощем. И аз ще се разхождам с тебе. На мен все едно не ми се спи...
Така се разхождаха те през нощта до пролетта.
