БЯГСТВОТО В ЕГИПЕТ
Преди много, много години, в далечна пустиня на изток, растеше палма, която беше много стара и необикновено висока. Всички хора, които пътуваха през пустинята, се спираха да я гледат, защото беше по-голяма от другите палми. Говореха, че тя сигурно ще стане по-висока от обелиските и пирамидите.
Един ден голямата палма, която стоеше самотно и гледаше в пустинята, видя нещо, от което величествената й корона се заклати от учудване.
Далеч, в края на пустинята, се показаха двама самотни пътници. Те бяха толкова далече, че изглеждаха малки като мравки. Но това сигурно бяха хора — мъж и жена, които нямаха нито водач, нито товарни животни, нито палатки, нито мехове с вода. И двамата бяха чужденци, понеже палмата познаваше хората на пустинята.
— Навярно, — каза си палмата, — и двамата са дошли тук, за да умрат.Палмата хвърли бързи погледи околовръст.
— Учудва ме това, — рече тя, — че лъвовете- още не са излезли да се нахвърлят върху тази плячка. Аз не виждам също нито един от разбойниците на пустинята. Но те сигурно ще се появат.
— Тях ги чака смъртта със седемте си образа,— помисли си палмата. — Лъвове ще ги изядат, змии ще ги ухапят, жажда ще ги умори, пясъчна буря ще ги погребе, разбойници ще ги убият, слънчеви лъчи ще ги изгорят, страх ще ги погуби.
Палмата се опита да мисли за нещо друго. Съдбата на тези хора я натъжи.
По цялата шир на пустинята, разляна под палмата, нямаше нищо, което тя да не познаваше и да не бе виждала от хиляди години насам. Нищо не можа да прикове вниманието й. Пак трябваше да мисли за двамата пътници.
— Какво ли е това, което жената носи на ръце? рече си палмата. Мисля, че тия пътници са се осмелили да донесат със себе си и малко дете!Палмата не погреши. Жената носеше на ръце дете, което спеше, с облегната на рамото й глава.
— Детето няма върху си дори достатъчно дрехи, — казваше си палмата. — Виждам, че майката е повдигнала роклята си и го е завила с нея. Тя го е грабнала от леглото му с голяма бързина и е избягала. Сега разбирам: тези хора са бежанци.
— Но те са безумци, — продължи палмата. — Те би трябвало да оставят неприятелите си да им направят и най-лошото, вместо да идват в пустинята, ако само някой ангел не ги закриля. Мога да си представя, каке станало всичко. Мъжът е бил зает с работа. Детето е спяло в люлката, жената е била излязла за вода.Когато е била на две крачки вън от къщата, видяла тичащи неприятели. Върнала се е, грабнала е детето, извикала е мъжа си да я следва и е напуснала жилището.
След това те са прекарали в бягство много дни, без да си почиват нито миг. Да, така е станало всичко,но аз пак казвам, че ако не ги закриля някой ангел ...
— Те са тъй уплашени, че не знаят още нито умора нито други мъки, но аз виждам, как жаждата гледа през техните- очи. Добре ми е познато лицето на жаден човек.
По дългото стебло на палмата премина трепет, и всичките и листа се свиха, като че бяха държани над огън, когато тя помисли за жаждата.
— Ако бях човек, — каза тя, — никога не бих се осмелила да дойда в пустинята. Много е смел този, който се решава да стори това, без да има корени, които се спускат чак до непресъхващите водни жили. Тук може да има опасност и за палмите -- дори за една палма, като мене. Ако бих могла да посъветвам бежанците, щях да ги помоля да се върнат. Техните неприятели никога не ще бъдат тъй жестоки спрямо тях, както пустинята. Те си мислят, може би, че е лесно да се живее тук. Но аз зная, че дори за мене е било тежко да запазя живота си. Спомням си един случай от моята младост, когато силна буря хвърли върху ми цяла планина. Току не се задуших.
Палмата продължаваше да си мисли гласно, както имат обичай самотните старци.
— Аз чувам мелодичен шум да преминава през моята корона, — каза тя. — Всичките ми листа трептят. Не зная какво става с мене, като гледам тези нещастни чужденци. Но тази натъжена жена е тъй хубава! Тя ме кара да си припомня най-чудното нещо в
моя живот.И докато листата продължаваха да ромолят, сякаш пееха нежна песен, палмата си спомни, как преди много, много години, двама души посетиха оазиса. Савската царица беше дошла тук, последвана от мъдрия Соломон. Прекрасната царица трябваше да се върне в земята си. Царят я изпращаше. Трябваше да се разделят.
— За спомен на този час, — каза тогава царицата, — посаждам една фурмяна костилка и искам от нея да израсте палма, която да расте и живее, докато-в юдейската земя се яви цар, по-велик от Соломон.. Като каза това, царицата зарови костилката в земята, и сълзите й я напоиха.
— Какво стана, че аз мисля за това тъкмо днес?— каза си палмата. — Може ли тази жена да е тъй хубава, та да ми припомни най-хубавата царица —онази, по думите на която съм израснала и живяла до днес? Аз чувам, как моите листа шумят всепо-силно. И тоя шум звучи тъжно, като погребална песен. Тая песен сякаш пророкува, че някой скоро ще се прости със живота. Добре ми е, като зная, че това не се отнася до мене. Аз не мога още да умра. Защото не
се е явил още цар, по-велик от Соломон.
Палмата реши, че погребалният шум на листата трябва да се отнася до двамата самотни пътници. И те сами сигурно мислеха, че наближава последният им час. Това се виждаше от погледите и на двамата, когато минаваха покрай камилските скелети, които лежаха по пътя им. Това се виждаше и от погледите, които хвърляха върху няколко ястреба, що летяха наоколо.. Те трябваше да загинат. Не можеше иначе.
Те видяха палмата и оазиса и бързаха да намерят вода. Но когато, най-сетне, стигнаха, паднаха от отчаяние, защото изворът беше пресъхнал. Жената,. обезсилена, сложи детето на пясъка и седна разплакана край брега на пресъхналия ручей. Мъжът се тръшна до нея, на земята. Той лежеше и удряше с пестници сухата земя. Палмата чуваше, как пътниците говореха помежду си, че ще трябва да умрат.
Тя чу още от разговора им, че Ирод заповядал да се убият всички деца, до тригодишна възраст, защото се страхувал, че великият, очакваният юдейски цар е вече роден.
— В моите листа шуми все по-силно! — рече си палмата. — Тези клети бежанци скоро ще загинат.
Тя чу още, че те се бояха от пустинята. Мъжът. казваше, че по-добре би било, ако бяха останали да се бият с войниците, отколкото да бягат тук. Така биха намерили по-лека смърт.
— Бог ще ни помогне! — рече жената.
— Ние сме сред грабливи животни и змии, —каза мъжът. — Нямаме нито храна, нито вода. Как ще може да ни помогне Бог?
Той късаше отчаян дрехите си и притискаше лице към земята. Беше обезнадежден, като човек,, който е смъртно ранен в сърцето.
Жената седеше с ръце сложени на коленете. Но погледите, които хвърляше към пустинята, говореха за безутешна, безгранична скръб.
Палмата долавяше, как се усилва тъжният шум в нейните- листа. Жената навярно чуваше тоя шум,. защото повдигна очи към върха. Без да ще, тя вдигна. ръцете си.
— Ах! Фурми, фурми! — извика тя.
В гласа й прозвуча такова силно желание, че старата палма поиска да не бъде тъй висока, та тези фурми да бъдат достъпни, както плодове на шипката. Палмата знаеше много добре, че нейната корона висеше, обкичена с фурми. Но как биха могли хората да достигнат до такава шеметна висота?
Мъжът видя недостъпните- гроздове. Той дори не повдигна главата си, а помоли жената, да не иска невъзможното. Но детето, което все обикаляше наоколо и си играеше с клечки и сламки, чу вика на майка си.То навярно не можеше да си представи, че майка му не ще има всичко, което пожелае. Когато тя заговори за фурми, то загледа дървото. Мислеше и мъдруваше, как може да снеме долу фурмите. На челото му, под блестящите къдри, едвам-едвам се появиха бръчки. После по лицето му премина усмивка.
То се приближи до палмата, поглади я с малката си ръка и рече със сладък, детински глас:
— Наведи се, палмо! Наведи се, палмо!
Палмовите- листа зашумяха, сякаш през тях пролетен ураган. По високото стебло на палмата минаваше трепет след трепет. Палмата чувствуваше, че това дете беше и велико, и могъщо. Тя не можа да противостои. И се поклони пред детето с високото си стебло, както хората се кланят пред могъщи владетели. Тя се преви до земята в широка дъга и се наведе толкова низко, че голямата й корона метеше с трептящите си листа писъка на пустинята.
Детето не изглеждаше нито уплашено, нито учудено. То се приближи при стеблото с радостен вик и закъса грозд след грозд от короната на старата палма.
Когато детето набра достатъчно фурми, а дървото все си оставаше наведено до земята, то пак отиде до стеблото, погали го и рече със сладък глас:
— Изправи се, палмо! Изправи се, палмо!
И голямото дърво се изправи тихо и благоговейно на гъвкавото си стебло, а листата му свиреха като арфи.
— Сега зная за кого свирят моите листа погребални песни, — си каза старата палма, когато пак се изправи. — Не е за някого от тези хора.Мъжът и жената стояха на колене и хвалеха Бога:
— Ти видя страха ни и ни успокои. Ти си всесилният, който прегъва стъблото на палмата, като тръстикова пръчка, От никакъв неприятел не трябва да се боим, когато ни закриля Твоята сила!
Когато наскоро един керван пътуваше през пустинята, пътниците- видеха, че короната на голямата палма беше увяхнала.
— Как може да стане това? — извика най-старият пътник. — Тази палма нямаше да умре, докато не види царя, който щял да бъде по-велик от Соломона.
— Може би тя го е видяла вече, — отговори друг пътник.
В НАЗАРЕТ
Когато беше на пет години, Исус седеше на стълбата пред работилницата на баща си и правеше птички от мека глина, която му даде грънчарят от насрещната страна на улицата. Исус беше щастлив както никога по-рано. Всичките махленски момчета бяха му казвали, че грънчарят е много навъсен човек. Невъзможно е да смекчиш сърцето му нито с мили погледи, нито със сладки думи. Исус никога не се осмеляваше да иска нещо от него. Но днес, когато момчето стоеше на стълбата и гледаше с безмълвно желание съседа, който работеше при калъпите- си, грънчарят излезе от грънчарницата и му даде толкова много глина, че от нея можеше да се направи цяла делва.
На стълбата, пред съседната къща, стоеше Юда, който беше грозен, с червени коси и цялото му лице беше покрито със сини петна, а дрехите му изпокъсани от постоянни караници с уличните момчета. Но сега той беше спокоен, не се закачаше, не се биеше, а работеше с къс глина, като Исуса. Но тази глина Юда не си набави сам: той не смееше да се покаже дори пред очите на грънчаря, който го обвиняваше, че хвърлял камъни върху чупливата му стока. Но Исус беше разделил глината си с Юда.
Щом децата свършиха птиците си си, наредиха ги пред себе си на колело; Птиците бяха такива, каквито са винаги глинените птици: вместо крака, имаха голяма дебела топка, с къси опашки, без шия и току-речи без криле.
Но все пак веднага биеше в очи разликата в работата на двете момчета. Птичките на Юда бяха тъй криви, че постоянно падаха, и той колкото и да ги препряваше с коравите си пръсти, не можеше да дари с изящни и хубави форми телата им. От време на време той поглеждаше скришом към Исуса, да види, как прави той своите птици така правилно и гладко, като листата на джобовете от горите на Табор.
Исус ставаше все по-щастлив с направата на всяка птичка. Всяка нова птичка му се виждаше по-хубава от другите, но той гледаше на всичките С гордост и обич. "Те бяха негови другари в игрите, негови малки сестри и братя. Ще спят в леглото му. Ще му пеят, когато майка му го остави сам. Той никога не се бе чувствувал тъй щастлив, никога няма да бъде самотен и изоставен.
В това време минаваше едрият водоносец, сгърбен под товара на тежките си мехове, а след него идеше продавачът на зеленчук, който се люшкаше на магарето си, между празните върбови кошове. Водоно-сецът положи ръка върху свътлокъдравата глава на Исуса и го попита за птиците му, а Исус му каза, че те имат имена и могат да пеят. Всички птици бяха дошли от чужди страни и му разказваха неща, които; знаяха само те и той. Исус разказваше така, че водоносецът и зарзаватчията забравиха за цял час занятието си.
Но когато поискаха да си вървят, Исус посочи ;към Юда и каза:
— Гледайте, какви хубави птици прави Юда.Тогава зарзаватчията спре магарето си и попита добродушно Юда:
— И твоите ли птици имат имена и могат да пеят ?
Юда мълчеше упорито и не повдигаше очите си от работата. Зарзаватчията бутна ядосано с крак една от птиците му и си отиде.
Така мина пладне, и слънцето се спусна тъй низко, че лъчите му се запромъкваха през градската врата. Тя бе украсена горе с римски орел и се издигаше в края на улицата. Тази вечерна светлина беше съвсем червена, като смесена с кръв, и тя обагряше всичко, каквото срещнеше из пътя си, надолу по улицата. Тя багреща съдовете на грънчаря, дъската, която скърцаше под триона на дърводелеца, а също така и бялата кърпа, която прибраждаше лицето на Мария, майката на Исуса.Но най-хубаво блещяха слънчевите лъчи в малките локви, събрани между големите неравни плочи, които покриваха улицата. Изведнъж Исус пъхна ръката си в локвата, която беше най-близко до него. Поиска му се да боядиса сивите птици с разискрената слънчева светлина, що багреше тъй хубаво водата, стените на къщата и всичко наоколо.Когато Исус намаза с тая светлина малките глинени птици, всички придобиха рубинов блясък.
Юда, който от време на време хвърляше погледи към Исуса, за да види, дали той прави повече и по-хубави птици от неговите, извика от възхищение, щом видя, как Исус боядисваше глинените птици със слънчева светлина, която вземаше от уличните локви. И Юда пъхна ръка в разискрената светлина, като се опитваше да улови слънчевите лъчи.Но светлината не искаше да бъде хваната от него. Тя се изплъзваше из ръцете му и, колкото бърже и да движеше той пръстите си, тя все бягаше и той не можеше да вземе багрилка за нещастните-си птици.
— Чакай, Юда! — рече Исус. — Аз ще дойда да боядисам и твоите птици.
— Не, — отвърна Юда, — не ги пипай, те са си хубави и тъй както са.Юда се повдигна със свити вежди и стиснати устни. После стъпка с крак птиците.Когато унищожи всичките си птици, той отиде при Исуса, който седеше и милваше своите, които блещяха като скъпоценни камъни. Юда ги гледа мълчаливо една минута, но после повдигна крак и стъпка една от Исусовите птици.
Когато Юда дръпна крака си и вид, че малката птица стана на сива глина, почувствува такова задоволство, че започна да се смее и дори стъпка още една
— Юда! — извика Исус. — Какво правиш? Не знаеш ли, че те живеят и могат да пеят?Но Юда се смееше и стъпка още една птица.
Исус погледна наоколо за помощ. Юда беше едър и Исус нямаше толкова сила да запази птичките. Той потърси с очи майка си. Тя не беше далеч, но преди да стигне, Юда би унищожил всичките му птици. Юда вече стъпка четири. Оставаха му още три.
Исус се ядоса на птиците си, които стояха така спокойно, без да щат да знаят за опасността, и се оставяха да ги мачкат. Той плесна ръце, за да ги изплаши и викна:
— Летете, летете!
Тогава и трите птици зашаваха малките си криле и, като махаха изплашено с тяхъ, успяха да хвръкнат на покрива, където бяха в безопасност.Но когато Юда видя, че птиците се възползуваха от крилете си и отлетяха по заповедта на Исуса,разплака се. Късаше косите си, както беше виждал да правят стари хора, когато са в голям страх или грижа, и се хвърли в краката на Исуса.
Той лежеше там и се търкаляше като куче, в праха, пред Исуса, целуваше краката му и го молеше да го стъпчи, тъй както стъпка глинените му птици.
Злият Юда обичаше Исуса и се възхищаваше от него, покланяше му се и го мразеше в едно и също време.
Но Мария, която наблюдаваше цялата игра, стана, взе Юда и го турна на коленете си, като го милваше.
— Клето дете! — каза тя. — Ти не знаеш, че си опитал нещо, за каквото ни едно живо създание няма сила. Недей се залавя повече за подобни неща, ако не искаш да станеш най-нещастния от хората! Какво ще бъде с оногова, който се осмелява да се бори с Този, що боядисва със слънчева светлина и вдъхва живот в мъртва глина?
В ХРАМА
Живеха някога бедни хора, мъж и жена, с малкия си син.
Един ден те заведоха своя син в големия Иерусалимски храм. Синът им беше много хубаво дете. Имаше коси, които падаха на равни къдрици, и очи, които светеха като звезди.
Той не бе ходил в храма, докато не беше станал толкова голям, че можеше да разбере всичко, което виждаше. Сега родителите му вървяха с него и му показваха всичките чудеса на храма. Там имаше дълги редове стълбове, позлатени жертвеници, свети мъже, които идеха и поучаваха учениците си. Там беше първосвещенникът с огърлицата си от скъпоценни камъни. Там имаме завеси от Вавилон, извезани със златни рози. В храма имаше медни врати, които бяха тъй тежки, че трябваше тридесет души да ги отварят и затварят.
Но малкото момче, което беше само на 12 години, съвсем не се грижеше да види всички тия неща. Майка му казваше, че това, което му показва, било най-чудното нещо в света. Казваше му, че ще мине дълго време, преди да му се падне случай да види нещо подобно. В бедния Назарет, където беше тяхната къща, нямаше за показ нищо, освен сивите улици.
Ала нейните придумки не помагаха. Малкото момче -сякаш на драго сърце би избягало от великолепния храм, та да играе, както си желае, в тесните- улици на Назарет.
Но чудното беше това, че колкото по-равнодушно се показваше момчето, толкова по-доволни и по-весели ставаха родителите му. Те си кимаха доволни един другиму през неговата глава и от сърце се радваха.
Най-после. детето беше тъй уморено и отегчено, че майка му почувствува жалост към него.
— Ние ходихме много, — каза тя, — ела да починеш малко!
Майката седна до един стълб и го накара да легне и да сложи главата си на нейните колене. То направи както искаше майка му и заспа веднага.
Щом детето заспа, жената каза на мъжа си:
— Нищо не ме е плашило така, както днешния ден, когато детето за пръв път идва тук в Соломоновия храм. Аз мислех, че щом види то Господнята къща, ще поиска да остане тука за винаги.
— И аз се страхувах от това пътуване, — рече мъжът. — През време на раждането му се появиха толкова личби, които предсказваха, че то ще стане велик господар. Но какво ли ще му донесе царуването ?
-Само грижи и опасности. Аз винаги съм казвал, че най-добре щеше да е както за нас, така и за него,ако то станеше прост дърводелец в Назарет и нищо повече.
— От петата му година до сега, добави замислено майката, — не се е случило никакво чудо около него. Той сам не си спомня, какво се е случило с него през по-раншните му детински години. Сега е също като обикновено дете между другите Нека се изпълни Божията воля, но аз току-речи се занадявах, че Бог с милосърдието си ще избере другиго за големи съдбини и ще ми позволи да задържа сина си при мене.
— Според мене, — рече мъжът, — ако детето не знае нищо за личбите и чудесата, които ставаха през-първите му години, всичко ще върви добре.
— Аз никога не говоря с детето за тези чудеса,— поде жената — Но страх ме е, че и без моето участие -то може да научи нещо, което ще му даде да разбере,кое е то. Най-много се боях да го видя в този храм..
— Ти можеш да бъдеш доволна, че опасността мина сега, — каза мъжът. — Ние скоро ще си бъдем в къщи, в Назарет.
— Страхувах се от мъдреците в храма, — рече жената. — Страхувах се от предсказвачите, които стоят тук на килимите си. мислех, че щом се яви пред очите им, те- ще станат, ще му се поклонят ще го поздравят като цар на Юдейската земя. Чудно
е, че те не забелязват величието му. Очите им не са виждали такова дете.Майката седеше мълчаливо и поглеждаше детето..
— Аз мислех, — рече тя, — че когато детето види тези съдии, които стоят в дома Господен и уреждат препирните на народа, тези учители, които говорят на учениците си, и жреците, които служат на
Господа, — тогава нашият син ще се събуди и ще каже: „Роден съм да живея тук, между тези съдии,учители и жреци."
— Какво е то щастие, да седиш затворен между тези стълбове! — прекъсна я мъжът. — За него е по-добре да се скита по хълмовете и планините около-Назарет.
Майката въздъхна.
— Той е толкова щастлив в къщи, при насъ —каза тя. — Колко е доволен, когато може да следи овчи стада в самотните- им лутаници, или когато отива в полето и гледа работата на селянина. Не мога да повярвам, че правим добре, като искаме да задържим детето при нас.
— Запазваме го само от най-големите- страдания— каза мъжът.
Те продължаваха да говорят, докато детето се събуди.
— Нали си вече отпочина? —рече майката. — Сега стани, защото се свечерява, и ние трябва да се върнем при нашата шатра.
Когато се опътиха към изхода, те се намираха в най-отдалечената част на постройката.
По едно време трябваше да минат през един свод, останал още от времето, когато за пръв път бил построен храмът на това място. Там, опряна до стената, стоеше стара медна тръба, много голяма и тежка, почти колкото един камен стълб. С тая тръба се свиреше, ако я турнеш до устата си. Тя стоеше там, изкривена и зеленясала, пълна отвътре и отвън с прах и паяжина и обшарена с полуизтрита плетеница от стари букви.
Когато момчето видя грамадната тръба, спря се учудено и попита::
— Какво е това?
— Това е голямата тръба, която се нарича Глас на Световния Господар, — отговори майката. — Когато децата на Израиля били разпръснати из пустинята, Мойсей ги събирал с тая тръба. След него никой не е могъл да изтръгне ни звук от нея. Но този, който успее
да направи това, ще може и да събере всички хора на света под своята власт.
Като рече това, майката се усмихна, мислейки, че това е само -едно предание, но малкото момче продължаваше да стои при голямата тръба, докле майка му го повика. Тази тръба беше първото нещо, което то видя в храма и над което се замисли. Искаше му се да остане още там, да я разгледа по-хубаво и по-дълго време.
Не изминаха още и четвъртината път, те стигнаха до широкия двор на храма. Там, в скалистата почва. имаше дълбока и широка пропаст, останала още от незапомнени времена. Когато цар Соломон строил храма, той не искал да я запълни. Не построил и никакъв мост през нея, не направил никаква ограда наоколо. Вместо това, поставил над пропастта много дълъг стоманен меч, но с острието нагоре.
И след безчет години и промени, мечът все още лежеше над пропастта. Но сега той беше съвсем ръждясал, лошо закрепен в крайните си точки. Той трепереше и се люлееше, ако някой минаваше с тежки, крачки през двора на храма.
Когато майката преведе момчето през околен път край пропастта, то попита:
— Какъв е този мост!
— Той е положен тук от цар Соломона, — отговори тя. — Ако можеш мина по този мост, който се люлее и острието на който е по-тънко от слънчев лъч, бъди уверен, че ще попаднеш в рая..
Майката се усмихваше и бързаше нататък, но момчето стоеше и гледаше тънкото разлюляно стоманено острие.
Когато майка му го повика,момчето тръгна покорно към нея, но въздъхна, загдето тя не му бе показала по-рано тези две чудесни неща,та да има достатъчно време да ги разгледа.
Тъй продължаваха пътя си те без почивка, догдето стигнаха до големия портик на входа, с пет реда камени стълбове. Тук имаше два стълба от чер мрамор,издигнати на едно и също подножие, така близо един до друг, че и сламка надали би се провряла между тях. Те бяха високи и величествени, с богато украсени горници, около които се виеше венец от чудни животински глави. Но ни една педя от тези хубави стълбове не беше без драски и пукнатини. Бяха повредени и изхабени. Дори подът около тях беше малко вдлъбнат от многото крака, които са минали през там. Момчето спря майка си и попита:
— Какви са тези стълбове?
— Това са стълбовете, които нашият баща Аврам докарал със себе си в Палестина от далечната Халдея и които той нарекъл Врата на справедливостта. Онзи, който може да мине между тях, е праведен пред Бога и никога не е правил грях.
Момчето се спре и загледа с широко отворени очи тези стълбове.
— Ти, може би, мислиш да се опиташ да минеш между тях? — каза майката и се разсмя. — Както виждаш, почвата около тях е хлътнала от многото хора, които са се опитвали да си пробият път през
малката цепнатина, но, повярвай ми, че никой не е успял. Бързай сега! Аз чувам шума на медните врата, които тридесет храмови служители ги бутат, за да ги раздвижат.
Но цялата нощ малкото момче лежеше будно в шатрата и не виждаше нищо друго, освен Вратата на справедливостта, Райския мост и Гласа на световния господар. То никога не беше чувало да се говори за толкова чудни неща. И не можеше да ги откъсне от мислите си.
И на следния ден беше същото. То не можеше да мисли за нещо друго. Това утро те трябваше да пътуват обратно за Назарет. Родителите му имаха много работа, докато приберат шатрата и я натоварят на голяма камила. Те щяха да пътуват заедно с много роднини и съседи и, защото требваше да пътуват много хора, приготовленията за пътя вървяха много бавно.Малкото момче не помагаше при работата, но седеше спокойно сред тази безредица и мислеше за трите чудесни неща.
Изведнъж му дойде на ум, че ще може да намери време, та да отиде в храма и да ги види още веднъж. Имаше доста неща за прибиране. Имаше достатъчно време да се върне преди тръгването.
То скочи и отърча, без да каже дума някому за намерението си. Предполагаше, че скоро ще се върне.
Подир малко момчето стигна до храма и влезе в портика, където се намираха двата черни стълба. Щом ги видя, очите му заблещяха. Седна на пода при тях и загледа нагоре. Като си мислеше, че този, който може да се провре между двата стълба е праведен пред Бога и никога не е правил грях, струваше му се, че нивга не е виждало нещо тъй чудесно.
Момчето мислеше, колко хубаво где бъде ако си пробие път между стълбовете, но те стояха така близо един до друг, че невъзможно беше дори да се опита. Така седя то безпокойно пред колоните цял час, без да усети: мислеше, че е погледало само няколко мига.
Но случи се така, че във величествено големия пор-тик, където седеше момчето, бяха събрани съдии от върховния съвет, да помогнат на народа да уреди разприте си. Целият портик беше пълен с хора, които се оплакваха за нарушени слогове на имота си, за овце, които били взети от стадото и на които направили неверни белези, за длъжници, които не искали да си изплатят дълга.
Между другите седеше и един богаташ, който представи пред съдиите бедна вдовица, която, както казваше той, му била длъжна няколко сикли сребро. Бедната жена плачеше и казваше, че богаташът не по-стжлвалъ право с нея. Тя си била платила дълга, но сега той искал да я принуди да го плати втори път, а тя няма възможност да стори това. Тя била тъй бедна, че ако съдиите- отсъдят да плати, тя ще се принуди да му даде дъщерите си като робини.
Онзи, който заемаше най-личното място в съда, се обърна към богаташа и му каза:
— Смееш ли да се закълнеш, че бедната жена не ти е платила още парите?
Тогава богаташът отговори:
— Господине, аз съм богат човек. Ще си правя ли неприятност да искам със съд парите си от тази бедна вдовица, ако нямам право? Кълна се: както е вярно, че никой никога не ще мине през Вратата на справедливостта, също тъй е вярно, че тази жена ми дължи парите, които аз искам.
Когато съдиите чуха тази клетва, повярваха на думите му и решиха, че бедната вдовица трябва да даде дъщерите си за робини на богаташа.
Но малкото момче седеше много наблизо и чу всичко. То си помисли: колко хубаво щеше да е, ако някой би могъл да се провре през Вратата на справедливостта! Този богат човек не говори истината. Много е тъжно, че бедната жена трябва да му даде дъщерите си за робини.
То скокна на подножието, върху което се издигаха двата стълба, и погледна през цепнатината.
— Ах, да можеше само! — мислеше си то.
То беше много натъжено за бедната жена. Сега не помислеше дори, че който си пробие път през тази врата, е праведен и без грях. То искаше да мине само заради бедната жена.
Момчето допря рамото си до цепнатината, между стълбовете.
В същия миг всички хора, които стояха в портика, погледнаха към Вратата на справедливостта сводовете заехтяха, старите стълбове запяха и се разстъпиха, един в дясно, други в ляво, като оставиха
толкова голямо пространство, колкото да може да мине стройната фигура на момчето.
Това предизвика голямо учудване и вълнение.. Отначало никой не знаеше, какво трябва да каже. Народът само стоеше и гледаше малкото момче, което извърши толкова голямо чудо. Пръв се опомни най-стариятъ между съдиите. Той извика, че богатият търговец трябва да се задържи и доведе пред съда. И го осъди да остави целия си имот на бедната вдовица, защото дал лъжлива клетва в Божия храм.
Като се свърши това, съдията запита за момчето, което мина през Вратата на справедливостта. Но когато хората го потърсиха, то беше изчезнало. В същия миг, в който стълбовете се отмъстиха настрана, момчето сякаш се събуди от сън и си спомни за своите родители и за връщането вкъщи.
— Сега трябва да бързам, та да не ме чакат родителите ми, — мислеше си то.
Но детето никак не знаеше, че е стояло цял час пред Вратата на справедливостта, а мислеше, че се е бавило само няколко минути. Затова му се струваше, че ще има време да хвърли поглед и на Райския мост, преди да напусне храма.
И то се промъкна с бързи и леки крачки през тълпата и дойде до моста, който се намираше в съвсем друга част на големия храм.
Когато видя тънкия, наострен, стоманен меч, който беше прехвърлен над пропастта и помисли, че човекът, който може да мине по този мост, ще влезе в рая, стори му се, че това е най-чудесното нещо, което някога е виждало, и седна край пропастта, да разгледа меча.
То седеше и мислеше, колко добре би било да попадне в рая и как на драго сърце би минало по този мост. Но в същата минута вид, че е невъзможна дори да се опита.
Тъй седя и мъдрува момчето цели два часа, без да знае, че времето е напреднало толкова много. То само седеше и мечтаеше за рая.
В двора, където се намираше дълбоката пропаст имаше голям жертвеник и около него се движеха облечени в бели дрехи свещеници, които гледаха огъня и приемаха жертвите. На двора имаше много жер-твоприносители и многобройна тълпа, която само гледаше жертвоприношението.
С другите хора дойде и един стар, беден човек. Той носеше малка и слаба овца, която при това беше ухапана от куче, та имаше голяма рана.
Човекът отиде при жреците и помоли да приемат овцата в жертва, но те не се съгласяваха. Казваха му, че такъв жалък дар не може да бъде предложен на Бога. Старецът се молеше да я приемат от милосърдие; защото син му лежал болен на умиране, а той нямал нищо друго, което може да пожертвува за оздравяването му.
— Вие сте длъжни да ми позволите да я принеса,в жертва, — казваше той. — Иначе моята молитва няма да стигне до Бога и син ми ще умре.
— Да не мислиш, че нямам състрадание към тебе, — рече жрецът, — но е забранено да се жертвува повредено животно. Невъзможно е да се позволи тази жертва, както е невъзможно да се мине през Райския мост.
Малкото момче не можеше да стои спокойно, когато чу всичко това. То тозчас помисли, колко е жално че никой не може да премине моста. Може би, синът. на бедния човек няма да умре, ако овцата се принесе в жертва.
Старият човек напусна двора на храма, но момчето се изправи на крака, приближи се до люлещия се мост и турна единия си крак върху него.
То и не помисли, че ако мине по тоя мост, ще попадне в рая. Мислите му бяха при бедняка, комуто искаше да помогне.
Но момчето отдръпна назад крака си, защото си помисли:
— Това е невъзможно, мечът е твърде остър и ръждясал няма да ме одържи.
Но мислите- му още един път се повърнаха към бедняка, чийто син беше болен на умиране. То пак турна крака си на острието.
Тогава момчето забеляза, че мостът престана да се люлее. Почувствува под краката си твърдина и достатъчна ширина.
Когато направи втората крачка по моста, усети, че въздухът го подпира и че няма да падне. Въздухът го носеше, сякаш момчето беше птица и имаше криле.
Но мечът издаде нежен звук, който накара едного от хората, които стояха на двора, да се обърне. Човекът извика, и вече всички се обърнаха и видяха момченцето, което отиваше към другата страна на пропастта по стоманения меч.
Между всички, които стояха там, настана голямо смущение и учудване. Първи се опомниха свещениците. Те тозчас пратиха човек да извика бедняка. Когато той се върна, казаха му:
— Бог извърши чудо, за да ни научи, че трябваше да приемем твоя дар. Дай овцата и ние ще я принесем в жертва!
Щом принесоха жертвата, жреците поискаха да узнаят, къде е момченцето, което мина по меча.
Но когато го потърсиха, не го намериха.
Щом момчето премина през пропастта, започна да мисли за връщане при родителите си. Като не знаеше, че целият пред обяд е минал, то си мислеше: „Сега трябва да бързам за връщане, та да не ме чакат дълго време. Но преди да се върна, ще хвърля само бърз поглед към Гласа на Световния Господар.
То се промъкна между хората и побърза към тъмния свод, където стоеше, опряна до стената, медната, тръба.
Когато я видя и помисли, че онзи, който може да изтръгне от нея звук, е предназначен да събере всичките хора на света под своя власт, струваше му се, че никога не е виждало нещо тъй чудесно. Момчето седна до тръбата и почна да я гледа.
Мислеше си, колко величествено би било да спечелиш всичките- хора на света, и силно желаеше да засвири на тази стара тръба. Но разбираше, че това е невъзможно, и дори не се опита да изпълни желанието си.
Тъй седя то няколко часа и не забеляза, че времето минаваше. Мислеше си само, какво би почувствувал човек, когато събере всичките хора под властта си.
Но случи се, че под тези хладни сводове седеше един свят мъж и поучаваше учениците си. Сега, в този миг, той се обърна към едного от младежите, които стояха при краката му, и рече:
— Духът ми откри, че ти си чужденец, а не израилтянин. Защо се промъкна между учениците ми под чуждо име ? Защо ме измами ?
Тогава момъкът се изправи и каза:
— Аз минах през пустини, преплувах големи морета, за да чуя истинската мъдрост и проповедите на Единия Бог. Моята душа чезнеше от силно желание. Но аз знаех, че ти не би искал да ме поучаваш, ако аз не бих се препоръчал за израилтянин. Лъжех те, за да бъде наситена жаждата ми..Моля те, позволи ми да остана при тебе!
Но всетият мъж се изправи, издигна ръцете си към небето и рече:
— Ти ще останеш при мене, ако се яви някой и изсвири с старата тръба, която ние наричаме Гласа на Световния Господар. Защото си езичник, не бива дори да влизаш в това място на храма. Бързай, моите ученици ще се хвърлят върху тебе и ще те разкъсат! Твоето присъствие осквернява храма.
Но момъкът стоеше спокойно и каза:
— Аз не искам да отида другаде, където душата ми не може да намери утеха. Предпочитам да умра тук, пред краката ти!
Едва издума тия думи, и учениците на светия мъж започнаха да го пъдят. Когато той им се опря, те го повалиха на земята, като искаха да го убият.
Но момчето седеше съвсем близо, та чу и видя всичко. То си помисли: „Ах, ако бих могъл да засвиря на медната тръба, щях да помогна на тоя момък!"
Момчето стана и турна ръка на тръбата. Сега то не искаше да я опре до устните си, защото онзи, който би сторил туй, ще стане голям владетел, но само защото се надяваше да помогне на тогова, чийто живот беше в опасност.
И то простря малките си ръце да я вдигне.
Тогава почувствува, че огромната тръба сама се повдигаше към устните му. И когато то духна, от тръбата се изтръгна силен звук, който се понесе през цялото обширно пространство на храма.
Тогава всички се обърнаха и видяха, че едно момченце надуваше тръбата и от нея излизаха звуците, от които трепереха свода и стълбовете.
Веднага се спуснаха всички ръце, повдигнати да бият чужденеца, а светият учител му каза:
— Ела и седни тук, при моите крака, както седеше по-рано. Бог направи чудо, за да ми покаже, че той желае да бъдеш посветен в неговото учение.
На свечеряване, към Йерусалим бързаха един мъж и една жена. Те изглеждаха безпокойни, уплашени и казваха на всички, които срещаха:
— Изгубихме сина си. Мислехме, че е тръгнал с роднините и съседите ни, но никой от тях не го е виждал. Някой от вас не е ли срещал едно малко само-самичко момче?
Тези, които идваха от Йерусалим отговаряха:
— Не сме виждали вашия син, но в храма видяхме най-прекрасното дете. То беше един от небесните ангели и мина през Вратата на справедливостта.
Те искаха да разкажат с най-голяма точност за всичко това, но родителите нямаха време да слушат.
Когато повървяха още малко, срещнаха други хора и ги попитаха за момчето си.
Но тези, които идваха от Йерусалим, разказваха само за най-хубавото дете, което изглеждало, като да е слязло от небето и което прекрачило Райския мост.
Те на драго сърце би се спрели да говорят за това до късна вечер, но човекът и жената нямаха време да слушат, а побързаха към града.
Когато стигнаха в града, жената каза:
— Като сме тук, нека влезем и видим, какво е това дете, за което казват, че е дошло от небето!
Влязоха и разпитаха, къде могат да видят детето. И отговориха им:
— Идете там, където стоят светите мъже с учениците си. Детето се намира при тях. Старците седят около него и го разпитват. Пита ги и то, а те всички му се чудят всичките хора стоят долу, в
двора на храма, само да видят, макар и за миг, Онзи,който е повдигнал Гласа на световния Господар до устните си.
Мъжът и жената си пробиха път през навалицата и видяха, че детето, което седеше между мъдреците, е техният син.
Но щом жената позна своето собствено дете, започна да плаче.
Детето, което седеше между мъдреците, чу, че някой плаче и тозчас усети, че е майка му. Тогава то стана и отиде при майка си и баща си. Майката го взе между себе си и мъжа си, и тримата напуснаха храма. Но през всичкото време жената продължаваше да плаче, та детето я попита:
— Защо плачеш? Нима аз не дойдох при тебе-веднага, щом чух плача ти?
— Как няма да плача, — отговори майката. — Аз мислех, че си загубен за мене.
Те излязоха вън от града. Нощта се спусна, но майката продължаваше да плаче.
— Защо плачеш? — попита пак детето. — Аз не знаех, че денят е минал. Мислех, че е още сутрин и дойдох при тебе, щом чух гласа ти?
— Как да не плача? — отговори майката. — Аз те търсих целия ден. Мислех, че си изгубен за мене..
Те вървяха цяла нощ, но майката все плачеше. Когато започна да се раз съмва, детето рече:
— Защо плачеш? Аз не търсех слава. Но Бог допусна да извърша чудеса, защото поиска да помогне на трима бедни хора. И щом чух гласа ти, аз веднага дойдох при теб.
— Сине мой, — отговори майката, — аз плача,защото все пак ти си загубен за мене. Ти никога няма да ми принадлежиш. От сега нататък стремежът на живота ти ще бъде справедливостта, най-силното ти..желание ще бъде рая, и твоята любов ще обхваща и,
владее всички бедни хора, които населяват земята!
