ПРАВОСЛАВНИ РАЗКАЗИ
от В.Ящеров
РАЗКАЗИ ОТ ФИЛИП АНДРЕЕВ
Филип Андреев
РАДОСТ НА ВСИЧКИ СКЪРБЯЩИ
(действителен случай, предаден от Гр. Дяченко в книгата му „Духовный мiръ“)
Отдавна, много отдавна, в малкия градец Едмунт, който бе във владенията на херцог Алба, живееше един благородник на име Бертолд. Той произхождаше от стар и знатен род и затова в хазната на замъка му имаше всякакви богатства: ковчези с елмази, сандъци с топази, ракли с накити, обсипани с перли, огърлици, обронени с едри маргарити, гривни, златици, сребреници, рубини, изумруди — свят да се завие на човек като ги гледа. Ала най-светлият накит на Бертолдовия дом бе неговата гиздава невяста — славянката Ангелина. Чиста и хрисима по душа бе тя. Имаше златно сърце, което се топеше от милост към бедните и просяците в Едмунт. Всяка неделя Ангелина устройваше просяшка трапеза в едно тихо кътче на замъка, други дни пък отваряше ръка за щедра милостиня, затова дето и да идеше, бедняците я срещаха като добра княгиня.
— Днес светло пеят Ангелите, — думаше замислено девойката след неделната служба, докато даваше на сираците храна, — понеже Христос възкресе и настана радост за всички хора. Вземете, милички сирачета, наситете и вие гладните си души.
Кротка беше Ангелина, кротка, и като агне послушна към мъжа си. Затуй и в мир и сговор течеше животът на младите съпрузи, сякаш бе пролетна река с води, посипани с невинни цветове.
Всеки ден Ангелина заставаше пред иконите и усърдно се молеше Богу за спасението на двамата. Невястата всякак се стараеше техният съпружески живот да е украсен с целомъдрие и вярно пазене на Божиите свети повеления. Ала това нейно благочестие не се нравеше на злобния дявол, отколешния наш враг, който взе да ръси семето на раздора в Бертолдовата добра душа. Благородникът от ден на ден ставаше все по-докачлив и сприхав, дразнеше се особено от целомъдрието и щедростта на съпругата си.
„Тая простодушница пилее дните си в молитви, вместо да ми дарява наслади и утехи!“ — подаваха връхчета първите тръни от нивата на душата му.
„Тая беднякиня пилее имането на знатните ми предци!“ — и корените на тръните се втръгваха надълбоко в сърцето му. Бертолд бе взел Ангелина от бедно славянско селце, в жилите ù течеше обикновена, селска кръв. Но тя обичаше Бертолд и не можеше, да угади какви вихри се вихрят в душата му, та не оставяше молитвата, въздържанието и почитта към сиромасите.
— Сам Христос взима от нашите ръце! — често думаше девойката и кротко се усмихваше на Бертолд.
„Тая малоумница вече съвсем ми додея с празните си брътвежи!“ — ръмжеше яро сатаната в почернялото Бертолдово сърце и от ден на ден все по-грозни мисли жужаха като нахални оси в душата на предишният харен момък. Бедни Бертолд, откъде да знаеш, че не твоето сърце изпръква тия зли изчадия, как да доумееш, че черните и криви пръсти на дявола месят твоята размекната от горчиви сласти душа!
Скучни и протяжни дни като сиви врани накацаха под стрехите на широкия благороднишки дом. Пуст и тесен се чинеше той сега на своя стопанин. Скучна и грозна му се виждаше чистонравната Ангелина. В сърцето му бе влязла друга жена с непокорен нрав и разгулна душа. Често-често Бертолд осъмваше в чужди дом, а клетата Ангелина до сутринта се молеше на Небесната Застъпница Богородица, и въздишаше, и хлипаше, и гледаше през сводестия прозорец към далечния, криволичещ път — иде ли си вече нейният Берт? Сама бе Ангелина невяста, като прибулена луна в помръкнало небе.
Бертолд се връщаше разтушен и непоносим — капризничеше, разчопляше всяка дреболия и кореше и гълчеше невяста Ангелина, та гласът му екнеше из целия замък. Какви груби и нечисти думи трябваше да търпи бедната Ангелина. Те змийски изпъпляха из пукнатините на Бертолдовата душа и се мъчеха отровно да клъвнат Ангелининото чисто сърце. Ала търпеше кротката славянка и гняв, и скръб, и ругатня, и бой дори, като не преставаше да се моли за спасението на погиналата мъжова душа.
Злото подире си друго зло довлича, казват старите люде. Богатството на Бертолд взе да пресъхва, реките от бисери с всеки изминат ден по-плитки ставаха, а моретата от скъпоценности като че с пясъка се смесваха и в пясък се превръщаха. Търговията му накриво тръгна — потънаха му трийсе бригантини с топове коприна чак от далечен Китай, удавиха се множество роби и слуги, на дъното пропаднаха стотици сандъци с всякакви задморски стоки и чудесии. Хамбарите му и те взеха да линеят от неурожайно лято, пожар опърли житата му, скакалци изгризаха ръжта му, косове иззобаха лозята му. И прежният сановит богаташ стана беден несретник.
И на кого другиго да стовари тежката вина, ако не на клетата Ангелина:
— Твоите гадни прищявки ме докараха до просешка торба!
В какво ли не я обвини съсипаният от страсти и злини благородник: че му била разсипала имота по бедняци, че хрантутела просяците и всичката измет на Едмунт, че дете не му родила и се момеела, дори че магия му сторила, задето не се кръстил в нейната вяра, както бил обещал преди сватбата им.
— Магьосница, зловерница, гущерица славянска!... — кипеше ядовито благородната му кръв.
Старците казват, че скърбите търпеливия търсят и че бедите винаги на честните люде налитат. „Ала Всечистата Дева ден и нощ бди над благонравните девойки и целомъдрените невести“ — додават мъдро те. Ангелина не губеше търпение, смирено носейки хомота на своята черна робия.
Дойде есента. Пламна лесът. Поаленя и тихо-тихо залиня. Прозрачното синьо като надежда небе полегна морно над земята, готвейки се за зимен сън. И както се стопиха зелените поля, тъй се стопи и Бертолдовия замък. Изядоха го блудници, изпиха го виночерпци, лихвари го дооглозгаха. Още повече се озлоби от туй горделивото бертолдово сърце. Вече на църква не ходеше дори за пред хората. Край домовете на знатните някогашни бертолдови познайници и другари често се мяркаше една сгърбушена и брадясала сянка, която търсеше да заеме някоя златица за вино и разврат.
А в убогата и ниска хижа на Бертолд две топли като южни морета, и също толкова сини очи лееха есенни сълзи пред иконата на Божията Майка. Тия сълзи, едри като гроздови зърна се ронеха върху жълтата рогозка пред иконостаса. Молеше се Ангелина не за прежното богатство, но за отшумялата любов и погубената вярност на милия ù Бертолд. Хиляди пъти оставяше девойката чекръка или везмото и коленичеше пред Светата Утешителка на всички скръбни в тоя зъл свят. На прозореца стоеше една жълтопера авлига и плачеше — тъй жална бе молитвата на Ангелина невяста.
В едно мъгливо октомврийско утро Бертолд седеше в странноприемницата на Едмунт. В очите му, потъмнели от мъка и пиянство, се четеше отчаяние. Гледаше той как влизат хора, пият, ядат, и после си тръгват сити и честити. Гледаше Бертолд, а пред очите му — беззвезден мрак чернееше: как ще си иде в опротивялата си хижица, как ще гледа омразната си жена, как...
В този миг като отнякъде към него се доближи някакъв странен човек с дрехи на еврейски търговец-скитник. В очите му лъщеше лукава хитроватост. Той заговори Бертолд с мамлив и сипкав глас:
— Богат бе ти, Бертолд, а я се виж сега — гол като сокол, нищ като кълчища, окъсан като съсел! Нявгашните ти другари на подбив те имат, голтак те наричат и път не ти струват, ами те тъпчат и газят като сетен дрипльовец!
Бертолд се стресна. После за гушата го стисна каталанска ярост — откъде знае тоя мрачен като вампир странник мъката на знатното му сърце? Любопитството му поутоли гнева:
— Думай де! Какво искаш?
— Полека, байно! Дръж хубаво повода, Бертолд, и не туряй каруцата пред коня!
Бертолд покорно млъкна и зачака да чуе какво ще каже хитроокият чуждоземец.
— Ти, скъпи ми Бертолд, си цял смазан и мъката като едър балван те е притиснала, ала не бой се: има цяр за тебе... и богатството да си върнеш, и доброто име, а и харно да изживееш тоя кратък живот.
Очите на Бертолд залъщяха като на пор. Търговецът продължи:
— Само че цената на тоя цяр може да ти се стори необичайна...
— Казвай и не ме мъчи! — прекъсна го Бертолд.
— Помни тая дума: дръж юздите здраво! — го изхока непознатият. Уседна дълго мълчание. Чуваха се само грубите гласове на пиещите, тракането на пахарките и потирите и скърцането на дъсчения под. Хиртроокият отново заговори:
— От тебе искам едно: покорност и никому ни дума!
Бертолд преглътна на сухо и едва забележимо кимна.
— Това, което искам, повтарям, е необичайно. Но ти не го мисли, за теб то е, да речем, вехтория, или ненужна пачавра... Я ми кажи, миличък Бертолд, обичаш ли жена си Ангелина?
Този въпрос бе тъй неочакван, че пред очите на бедният благородник в миг се откри чудна картина: синьо небе, захлупено над жълтите сламени покриви на китно славянско селце, красива като капка роса девойка тича през зеленото поле и нозете ù ронят утринните жълтурчета. Ромонливи гласове шепнеха в сърцето му нещо свидно и отколешно, но в следващия миг кален порой отнесе всичко туй и пред погледа на Бертолд се възправи настоящето — дрипаво, несносно, омразно.
— Не! — отсече той и купища злато заиграха като огньове в скованата му в лед душа. Те сгряха алчния студ и като глътка бременско вино пропъплиха навсякъде в него. Бертолд обърна очи и видя на прозореца на странноприемницата жълтопера авлига, която щом сети погледа му, пръхна и отлетя.
— И тъй, — продължи търговецът — в замяна ма всичко което ще ти дам искам от теб жена ти!
— Какво ще правиш с нея? — уплашено каза Бертолд.
—Не е твоя работа! Пък и ти сам току-що призна, че не я обичаш. А шом не я обичаш, значи я мразиш. Между любовта и омразата няма межда, но има пропаст. Не я ли хокаш, кориш, ругаеш и нагрубяваш всеки ден? Не я ли пращаш с клетвите си в ада час по час? Не я ли остави сама? Нима мислиш че не знам, как нощем я оставяше и ходеше по срамни домове? Омрачена душа си ти, Бертолд, ти сам си се отрекъл от Бога!
Страшно му бе на Бертолд да слуша такива обвинения, но това бе истината. Ала дълбоко, в най-дълбокото на сърцето му се таеше мъничък плач, тъй мъничък, че Бертолд дори не знаеше за него. Но Бог знаеше...
Двоумеше се погиналата душа — ами ако тоя ме измами? Ако пък се съглася, после мога да се откажа от златото и да си взема Ангелина... но... е тъй упойно да мисля, че пак ще пипам сладкопойните златички и гулденчета, срамежливите кехлибарчета, хрисантчета и перлички... — потриваше в мисълта си той ръце. И като си помисли хубаво, взе листа Бертолд и го подписа.
По лицето на търговеца тутакси се издипли ехидна усмивка. Мътните му очи котешки лъснаха.
— Е, добри ми Бертолд, хубава спогодба сторихме! Ти се не бой, на харен господар случи. Внимавай само да не стъпчеш дадената дума, че лошо ти се пише! Чувай сега: — и Бертолд наостри слух. — на заранта ще идеш там и там, ще копаеш толкоз и толкоз надълбоко, дорде съзрат очите ти абаносов ковчег. Това, що намериш в него, пренеси в скритен ъгъл у дома си. А минат ли две седмици, дойди с жена си при западното подножие на планината Силвания, дето се почва еловия лес и влез в леса. Там ще те чакам, да си взема своето.
На другата заран, оше преда изник слънце, Бертолд скришом се измъкна от хижата си и взе пътя към указаното от търговеца място. Сърцето му рипаше от нетърпение и страх. Дваж се попоти, додето лопатата глухо издрънча — върхът ù опря на твърдо! Бертолд размахна пръстта. Ръцете му напипаха нещо твърдо — катанец! Чу се щракване и абаносовият капак се вдигна.
Но какво да види смаяният Бертолдт — златици, махмудии, гулдени, алтъни, едри като яйца елмази, тюркоазени свещници, пръстени с ахати, калантени потири, диаманти колкото детско юмруче, светещи хризолити, чисто злато, поронено с рубин и изумруд, янтарени накити, перли, маргарити, бисери, огърлици и гривни — чинеше му се че всички съкровища на земята тук са събрани.
Бертолд се поуспокои. Съмваше се. Трябваше бързо да пренесе всичко. Той се озърна наоколо. Беше сам. Ръцете му алчно загребаха от светещата купчина.
Потръгнаха делата на Бертолд. Само за една седмица той успя да възстанови всичко загубено, плати си дълговете, нов, по-просторен и светъл замък си купи. Нарече го Дартхон, в чест на прапрадядо си. С ров си го опаса, кучета с шипести нашийници тури, да му го вардят — зер страх го глождеше от всеки и от всичко. Окопити се новозамогналият се богаташ и вече никой не смееше път да му мине.
Ангелина се боеше да го гледа — толкова студен и груб бе станал. Все нещо смята, все нещо брои. Мъчно ù бе ней на сърцето, струваше ù се, че сега вече трудно ще се промени нейният добър Берт. Нямаше кой да я утеши — до замъка не смееше никой да припари — бояха се хората от злите псета-пазачи. Де са сега, бедна златокоса славянко, твоите мили просяци, де са дрипльовците и голтаците, които май всички освен теб презираха? Те те обичаха, невясто клета, а сега отвсъде ледени стени те ограждат и пиле не смее над тях да прелитне.
Ето, дойде уреченият ден. Вечерта Бертолд нищо не хапна, само гаврътна бокал хладно бурготско вино, млясна с устни и рече:
— Ангелино! След малко излизаме. Одей се бързо и да си готова!
— Толкова късно? Вън е много тъмно, пък и студено! — плахо възрази Ангелина, а в сърцето ù легна съмнение като сур облак.
Бертолд гневно проломоти:
— Рекох и отсякох! — вдигна се от масата и отиде да се преодене.
В пълно мълчание вървяха двамата съпрузи. Нощта мъгливо притискаше градеца и черните дървета се унасяха вече в сън. Небето се пулеше уплашено като око на мъртва птица. Нигде не се виждаше жива душа.
По едно време матова, бледосинкава светлина се изпречи на пътя на двамината — църковната служба неотдавна бе свършила и все още можеше да, се влезе в храма. Ангелина спря и жално рече:
— Бертолд, моля те, ела да се помолим, утре Божията Майка има празник!
— Аз не ща да се моля! — с погнуса ù се сопна Бертолд, ала в миг се сети, че тая вечер за сетен път вижда Ангелина, затова додаде:
— Добре, щом искаш, влез, моли се там, но не се мотай, че току виж се съмнало! — А пък Бертолд сякаш се боеше от хората, особено от славянските заселници на града, които бяха от Ангелинината вяра — бяха православни християни. Осияеше ли го нечий добродушен поглед — от ония небесносини очи лют огън сушеше душата му.
— Върви де! Пък аз на улицата ще те чакам!
Прекръсти се Ангелина и с тихи стъпки влезе в черквицата.
Пред иконата на Богородица, кротко като светулчица, блещукаше сребърно кандило.
Премаляла от умора, страдание и страх, девойката отиде право при тая икона, целуна я, строполи се на колене и почна да се моли на Небесната Царица от цялата си душа и сърце.
Молеше се Ангелина невяста на Богородица да я заслони и покрие от злините, които отвсъде с бясна ярост заплашваха да потопят корабчето на клетата й душа. Молеше се девицата, и както се молеше, отпусна русата си главица насами земята и заспа отраден сън.
— Само да излезе, тъй ще я наредя, че цял живот ше има да ме помни! — скърцаше със зъби Бертолд и обкованите с перли токове на чизмите му дрънчаха по премръзналия калдъръм. От черния отсрещен покрив из мрака го гледаше една авлига, ала той не я виждаше. Изведнъж ивица изпълнена с тамян светлина разцепи мрака и въздухът премаля от чудно благоухание! Открехна се черковната врата и оттам излезе Ангелина. Лицето и бе прибулено от скръбносин воал. Бертолд не посмя да я нахока, защото отново се сети, че след малко вече никога не ще я види.
„Простено да ù бъде!“ и двамата закрачиха към западните поли на Силвания, към ледната прегръдка на еловия лес, като Бертолд бързаше напред, а жената го следваше.
Ето, в далечината мержелеят
елови дървеса.
Мъглата се топи и тлее;
блести предутринно леса.
А Бертолд бърза през полето,
росата чизмите му кваси,
тревите шибат го в лицето,
ръцете му — бодил ги драска.
Подире му върви девицата —
пред нея скланят се на ян [настрани]
треви и тръни. Нейде птица
се стресва в миг... но надделяна
от сладък сън притихва пак
далеч, в еловия сумрак...
Крачеше Бертолд тъй бързо, сякаш искаше надве-натри цялото поле да прекоси. Натегнато му бе сърцето от страх да не закъснее, — зер скоро щеше да се раздипли белият плащ на деня, и тогава — тежко му и горко!
Пристигнаха до еловия лес и нагазиха в мърчеливото му лоно. Зачакаха. Изведнъж някой се закашля в тъмното, сухо, хрипкаво, злокобно. Жал парна бертолдовото сърце. След броени мигове неговата кротка и послушна невяста щеше да е чуждо притежание! Сам той я бе дал в ръцете на човек, (ако тоя беше човек), който по всичко личеше, че не ù гласи нищо добро. Сепна се Бертолд и погледна Ангелина. Тя стоеше с наведено надолу, забулено лице и — о, колко чудно! — беше тъй спокойна и безбурна, — явно се бе примирила с всичко...
Високата, мършава сянка се приближи към двамата и мравки пролазиха гърба на Бертолд — от ситния, решетест мрак го гледаха две очи, остри от хитрост!
— Добре ми дошъл, безумни Бертолд!
— Ето, — едва сдържаше ужаса си благородникът от Дартхон. —Изпълних обещанието си. Дай ми сега листа, който подписах, той не ти е нужен! Търговецът на души охотно даде на Бертолд хартията, а сам пристъпи към девойката, която вече бе станала негова собственост.
— Охохо, нашата усърдна молитвеница и чистофайница! — гласът му, хрустящ и преливащ от злорадство, проехтя мрачно в тъмния елов лес. Дърветата звъннаха от уплаха. — Падна ми най-сетне в ръчичките!
При тия думи нечестивецът понечи да впие ноктестите си пръсти в Ангелинината ръка. Но едва допрял се до нея, той полетя назад, страшно изпищя и се храсна в коравата като камък земя.
Воалът от лицето на Жената се отвейна и Тя погледна жалкия търговец с поглед, изпълнен с царствено величие и небесен гняв. Гората закънтя, клоните на елите уплашено се скътаха едни в други. Непознатият, като се опитваше да се защити с двете си ръце от тоя божествен взор, с ужас изрида:
— Иисусовата Майка? Кой я доведе тук? Нима мога да имам власт над Нея!? Аз изтъргувах жената на тоя тук негодник, която ми досаждаше с молитвите си, нея все някак щях да погубя! Можех ли да помисля дори, че вместо нея ще дойде Иисусовата майка!? О, проклети измамнико!
При тия думи побеснелият нечестивец понечи да се хвърли върху Бертолд и да го раздере на парченца, ала взорът на Богородица бе изпарил всичката му сила. Обезумял от ярост, злият търговец на човешки души тръшна глава о каменната земя и се стопи като сън. От мястото, дето бе лежал, се понесе страшна смрад. Пречистата Дева също бе изчезнала.
Бертолд се бе втрещил. Дълго, дълго той не можа да се съвземе. Душата му се давеше — от ужас, страх, съкрушено и гузно разкаяние. Той заплака, цял стана плач — два неудържими извора рукнаха из очите му и се застичаха по валчестите му бузи. Непоносим срам смазваше сърцето му. Ето на кого продаде той Ангелина и ето Кой ù се притече на помощ? Той се бе сдружил със самия дявол, а Ангелина се бе удостоила със застъпничеството на Самата Небесна Царица! Такъв бе плодът на неговата алчност, злоба и разврат, а такъв — на Ангелинината щедрост, кротост и целомъдрие! „О, аз жалкия, гнусният, скверният и нищожният пред тая, за която Дивната Мария стори чудо!“ крещеше от омраза към себе Бертолд с цялата си душа, всичкото си сърце и всичкия си ум...
Вървеше Бертолд към пробудилия се граден Едмунт, чиито зъбати стени сивееха в проредялата утринна мрачина. Вървеше и се давеше в ридания. Вървеше, а сълзите му горещо тупкаха в следите му по ледения кърски път. Чудни сълзи! Дето капнеше капка, порастваше алено цвете, което тъй ухаеше, че пчелите се пробуждаха от зимния си сън и идеха на рояци да събират нектар. Недоумяваха бедничките, как в такава тягостна и злобна зима могат да цъфтят цветя!
А Бертолд нищо не видеше, но с все по-нетърпеливи стъпки бързаше към едмунтските порти. Край него минаваха почтени люде и със страх му правеха път, сваляха широкополите си шапки и ниско му се кланяха. Ала смазаният от мъка богаташ и тях не виждаше, но в сладостно упоение крачеше — поскоро, поскоро в Едмунт!
Небето светлее над хладния Едмунт, като свилен пош, обвезан със златен конец. Птици на орляци кацат и излитат от свода на славянската черквица. Камбаната бие. Трупат се люде на утринно Богослужение. Пръв влиза клисарят Доброслав и никого не пуща! Първо трябва да засветят всичките сребърни кандила с бистър елей! Той отива най-напред към иконата на Богородица. Днес е празника на черквицата — „Радост на всички скърбящи“ — тая Икона първа трябва да заблести с пламъчето на утехата!
— А, какво е това? — учуди се и мъничко се ядоса клисарят, като видя Ангелина. Той бе човек със силно чувство за приличие и ред. Ала щом се вгледа в девойката, старичкият клисар тихо се усмихна и се залови да запали кандилото.
На лицето на Ангелина бе изписана мила усмивка, по страните ù светулкаха чисти сълзи. Тя още спеше дълбоко и мирно.
Но когато Доброслав я разбуди, тя се сепна, сети се нещо и се втурна към портите, откъдето вече прииждаха весели богомолци.
Когато Ангелина се добра навън, от горния край на улицата се задаваше смиреният Бертолд. Благородните му одежди бяха сега кални и окъсани, чудните му чизми — мръсни и мокри, а широкополата му шапка липсваше.
„Бедният, бедният мой Бертолд! Заради мене, недостойната как ли е страдал; а пък аз, неблагодарницата, съм си спяла като кротушка на речното дъно!“ — тъй си думаше на ума Ангелина невяста и с пъргави, но плахи стъпки вървеше към Бертолд, от когото явно много се боеше. Той също я видя, идеща право срещу него и уплашен спря! Хората също спряха и им сториха път. От двете страни на тоя път стояха живи стени от очи, уши и ръце, които с нетърпение чакаха... Тихо, тихо... дори птиците не пееха.
— Прости, прости ми скъпи мой! — се престраши Ангелина, като коленичи пред Бертолд. — Не знам как стана, без да искам съм се унесла в забвение... и чак сега ме разбуди добричкият Доброслав, питай го! — гласът и звънеше като утринна камбанка. Тя приклони глава и зачака — зачака да се изсипят отгоре ù пороища от мътни ругатни и юростни юмруци.
Но Бертолд вече не беше предишният злобен, горд и разпътен повелител на замъка Дартхон. Той сега пак беше станал прежният кротък благородник, който бе взел невестата си от славянските дъбрави и жълти поля, че дори и по-добър.
Бертолд падна на колене пред Ангелина, забравил чест и достойнство, и пред целия народ, що се бе накамарил от единия до другия край на черковната улица, той почна да размотава кълбото на своето падение, разказвайки през сълзи историята на дивното застъпничество на Всенепорочната Дева Богородица.
И в чудносините очи на Ангелина заблестяха два кладенеца. И само в тях ли? Плачеха просяците, плачеха и търговците, плачеха богаташите, плачеха и бедняците. Клисарят Доброслав съвсем забрави кандилата — само пред Богородица успя да запали. Църквата бе празна, сълзите на свещенника мокреха Служебника му, дяконът хлипаше като дете, цялото богохранимо паство издигаше умилна молитва като тамян под откритото небе за найдената Христова овца. И всички славеха досточудната Радост на всички скърбящи!...
* * *
Тук нашият разказ би свършил, ако не бе станало ново, дивно чудо, за което градецът Едмунт дълги години след това разправяше.
Една жълтопера авлига се спусна от синьото небе — от човката ù паднаха две прекрасни алени цветя. Авлигата навярно ги бе откършила от кърския път, дето криволичи към еловия лее. Кой знае? Но тия цветя бяха тъй мили и уханни, че богомолците после единодушно решиха, че те са за Девата от Празничната Икона, Утешителката на всички скърбящи.
Тази истинска случка научих от праправнука на клисаря Доброслав, който досущ прилича на далечния си прапрадядо по кротостта, чувството си за ред и благочиние и любовта си към св. Православна Църква. Смених само имената на местата и хората, та да не би неволно да наскърбя душите им, разказвайки ви за техните най-съкровени деяния и чувства.
Людете от онова време разказали за Бертолд и Ангелина на децата си, те пък — на своите деца и тъй от уста на уста дошла и при нас историята чудна.
Говори се още, че веднага след трогателната си изповед Бертолд се покръстил, а заедно с него, и повечето чуждоверци от Едмунт... Радост нечувана била! После с Ангелина раздали имотите си на несретниците и просяците, които девойката тъй много обичала, замъка Дартхон направили на манастир за девици, градините и полята завещали на едмунтската градоуправа, а сами се разделили и поели незнайно къде, бягайки от славата човешка и от мълвата житейска.
После какво станало — не се знае. Пък и това, що знаем, ни стига, за да разнасяме навред, де идем, славата на нашата Премилосърдна Владичица и Радост на Всички скърбящи!
Филип Андреев
ПОБОРНИЦА ВОЙВОДА
по действителен случай, описан в книгата на Гр. Дяченко „Духовный мир“
Равната степ мълчеше. Нито полъх. По лицето на дядо Афанасий играеха отблясъците на високия огън. В небето над нас, спокойно и сънливо, светулкаха едри звезди. Чупките и очертанията на спящия чифлик се чернееха под ясночелия месец, криви и приказни...
Дядо Афанасий, някога едър, широкоплещест солдатин, сега се беше сгърбушил и рошкаше из жаравата с дрянова топоришка. И тихом напяваше старинна войнишка песенчица:
Разшумяха се брези
в нощната тъма,
не ветрец ги разшумя
а солдатските сълзи...
Заслушан в печалния, кавалено мек глас на стареца, не ое стърпях да го попитам:
— Защо все едни тъжни, едни скръбни ги редиш, дядо? Такъв ли е той, войнишкия живот, — без отрада, без утеха?
— Ба, има и утехи! Какво знаеш ти, джунджурийка такава? — ласкаво отвърна той. — Колцина от наште солдати, подир двайсе и пет години, толкова беше службата, завариха майка, баща, невяста... Не току-тъй се пее:
На гроб майчин ще да ида
майка родна да си вида,
да я вида и разбуда,
стани, майко, наедно
да окнем да си поплачем...
Дядо Афанасий помлъкна, и пак рече с въздишка:
— Ех, горчив е хлябът на солдатина! За всичко го бият, ако шавне в строя — удрят, не шавне ли, — пак удрят. Бият и да поплачеш не ти дават. „Сит е бранникът с трохица, и напит — с кърче водица!“ [кърче, умал. от кърчаг; стомне, стомничка, бел. ред.]
Ала не щеш ли, смраченото дядо Афанасиево лице се поотведри и той дигна сините си, бистри като капчук очи към дълбокия свод:
— Ала, както ти рекох, има и утехи! Ако не е Тя, кой би изтърпял безропотно и с благодарност това теглило. Ех, Майко, Майко, Ти си ни Една-Едница, откак свят светува и докле Бог богува...
И поотпусна се обветреното му, степняшко лице от тия светли думи. Разключиха се веждите, грейна от славянския лик доброта и кротост.
Познавах дяда Афанасия — разключат ли се веждите, омекне ли суровото му солдатско лице — чакай да ти заразправя някоя чудна древноруска приказка, препълнена с умисленост и тъга по вечността.
Очите на дядо Афанасий блестяха на огъня като смирени кандилца. Коравата и костелива ръка направи благоговеен кръст. Устните сами наченаха тихия разказ, навяващ трепетни спомени на страдното му сърце.
„Бях, както вече знаеш, пехотинец в Апександрополския полк, начело на който стоеше Ген. Оберлиани. Беше още преди да влязат във войната англичаните и французите — къде 1853 година. Анадолците като хали помитаха кавказките селца, трепеха наред, отвличаха, жени и деца, свирепо лееха християнската кръв. Бяха превадили билото на Алагьоза, и щом минаха отсам Памбакския хребет, налетяха към нас. Оберлиани даде заповед за настъпление, макар че бяхме игла в купа сено — на един от нашите се падаха десетина османлии, редовен аскер.
Забравил съм деня. Годината обаче помня — октомври, 1853. Като пред очите ми е. Мъгливо утро, далече синеят сините върхове на южен Кавказ. Под нази долината — вкочанена от мраз. От север свири леден вятър.
Отец Виталий тъкмо служеше ранна Св. Литургия с молебен към Владичицата за скорошна победа, когато малката църквица на селцето, дето станувахме, се разтресе. От долината зареваха турските топове тъй страшно, че сърцето ми отиде в петите. „Почва се! Майчице Пресвята, не ни оставяй, грешните!“
Когато изпълзяхме на предните редути, мъглата почна да се поразрехва. И в миг грозна гледка се откри пред очите ни — цялата долина пълна с анадолци. Щиковете им лъщят от изгрева. Топовете им трещят към нас. Залегнахме, защото из въздуха засвири невернишка песен анадолското олово.
Не зная колко дълго сме се спотайвали в окопите, когато изведнъж настана чудна тишина. Дори ранобудните горски птици занемяха. Необикновено, странно, дивно! Стихна вятърът, пръсна се мъглата. Някои от нас дигнаха глави из окопа.
— Вижте! Анадолците отстъпват!
В първия миг се втрещихме от тоя ненадеен вик. Изскочихме и какво мислиш — сини гърбове, търкулнати фесове, опашки на коне и захвърлени пушки! Прели да се опомня, дружно руско „Ура!“ накара въздуха да затрепери нажежен. И хукнахме подир пръсналите се като пилци османлии! Никой от нашите не проумявше какво се бе случило...
Узнахме за станалото чудо Божие из устата на пленени, доброволно вдали се в ръцете ни турци, които час по-скоро просеха да ги кръстим в Православието!
Насмете Ахмет-паша аскерите си към Алагьоза и се стопи като чума невярна зад сините върхари на Кавказ. Ала у нас останаха доста пленници и един от тях, с множество белези по лицето, наглед черкезин, с очи, пълни със сълзи ни разказа следното:
Когато Александрополската битка закипяла с пълна мощ и Ахмет се гласял да приведе цялата армия в настъпление, турците видели над нашите редути пресветла Жена, носеща в десницата си знаме. С нея от разтворената вис слизали двама снажни воина. От Жената идела такава ослепителна светлина, по-ярка и от сиянието на слънцето, че никой от аскерлиите на Ахмета не можел да Я загледа. Ужас нападнал на неверниците! Мнозина завикали: „Велик е Христос, Единственият Бог, и велика е Неговата Майка!“ и начаса по заповед на началниците им мъченишката им кръв напоила бойното поле. Ти знайш ли, как ù казват на тая долина тамошните люде? — прекъсна разказа си дядо Афанасий, и недочакал отговор продължи: — „Заклани дол“. И не е ли предивно това — нашите бивши врагове сега на небесата се молят за нас, за Русь святая!
Никой от нас не видя явяването на Божията Майка. По промисъл Божий за това ни известиха оглашените свише чуждоверци. Турците ни уверяваха, че всички от Анадолския полк на Ахмета с ужас видели чудото, ала началниците им забранили да изтърват думица дори за станалото, под страх от смъртно наказание!
Когато превали пладне и мъглата се стопи безследно отец Виталий отслужи епод открито небе умилителен благодарствено-хвалебен молебен и не едни солдатски очи — руски и турски, лееха под снежнобелите кавказки облаци горещи сълзи. Истина ти казвам — докато тупа това грешно сърце в хлътналата ми от старост гръд, няма да забравя тоя необикновен ден! Него ден се причастиха за първи път в живота си стотици новопокръстени турци!...
От синевата на дядо Афанасиевите очи се отрониха кротки сълзи. Той едва забележимо трепереше от вълнение и радост, сякаш отново беше там, на далечния Кавказ, сред дъхавите борови гори на младостта! Главата му натежа от многото спомени и клюмна.
Загледах се в немирните пламъчета на гаснещия, забравен от нас огън и си помислих, колко хубаво е, че си имаме такава Покровителка. Сълзици бяха налели и моите детски очи. И изведнъж ми се прииска да скоча, да хвърля топлата овчарска шуба и с все сила да извикам в необятната нощна степ: "Ехеее! Чуйте всички близки и далечни! Чуйте какво Съкровище имаме! Няма да ни остави Владичицааа, нямаааааа...“ Вместо това обаче се завих още по-дебело с влакнестата шуба. Полъхна остър северняк с дъх на брезици. Погледнах стареца — дядо Афанасий тънеше в дълбок и мирен сън. По кроткото му лице грееше младенческа усмивка, все по-бледа от отблясъците на гаснеещия огън. По чифлишките покриви блестеше сребърна роса...
1/14 Април, 1995 г. Св. Мария Египетска.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com/).
Филип Андреев
Радвай се, Пречиста!
Стъмнило се е вече. Звезда подир звезда нагазва небосвода бледо-чер. Зимната нощ мълчи, снегът се сипе, комините замислено пушат... Тази нощ, мое мило дете, е тъй тиха, че сякаш чувам: в една далечна земя, през девет планини, та в десетата, в едно старо, старо време как тих глас умилено шепне: „Радвай се, Пречиста.... Радвай се, Пречиста.... Радвай се, Пречиста!...“
Ти вече се сещаш, нали? Догаждаш се, коя ще да е тая Пречиста и Пресвята, чието име християните с толкова любов и благоговение произнасят? Може би мама ти е разправяла, как преди много, много години Пресветата Дева родила чудния Младенец Иисус, Който ни спасил от страшната смърт, като Сам умрял и възкръснал за нас? Знаеш, разбира се... та нали всяка вечер внимателно се прекръстваш пред Нейната икона и след молитвата към Нея с тихо и стоплено сър-це се свиваш под юргана на кравай, и заспиваш... А знаеш ли, мое мило дете, колко обича свидната наша Майка ония, които обично Я поздравяват така: Радвай се...? Не? Тогава слушай!
* * *
Това станало отдавна, толкова отдавна, когато хората още не били забравили Бога, но Го обичали и често-често мислели за истинската си родина — Божието небе. Живял тогава един беден човек на име Иоан. Беден бил сиромахът, но имал две здрави и работливи ръце, а сърцето му било просто като синьото небе. Трудът и молитвата правили живота му честит, на душата му било ясно — като бистра планинска река. А Богу простодушните и чистите по сърце са любезни, затова Той не изоставял бедняка, но невидимо го покривал от беди и хорски злини.
Иоан живеел в глухия лес, където деня се трудел с пот на чело, мъкнел повалени от буря дънери, клонаци и пънове, цепел ги в двора на убогата си хижа, редил ги, връзвал ги и ги отнасял на тържището в близкото село, дето ги продавал. С оскъдните грошове, спечелени от дървата, си купувал хляб, сол, понявга зарзават, а на празници милостиви души му дарявали яйца, сирене, мляко, та и той, сиромахът, да се облажи, и неговото сърце да се сгрее от добра дума и мил дар.
А държал Иоан един свят обичай: вечер, та чааак докле увисне месечината над бедната му хижа, той стоял на колене пред единствената си икона — на Божията Майка, — и напевно повтарял и редял: „Радвай се, Пречиста... Радвай се, Пречиста... Радвай се, Пречиста...“ Толкова знаел — толкова се молел. Да чете не можел, черква нямало в гората — свещица да запали, службица да чуе: душата да си сгрее; нямало и свеще-ник — на молитва да го научи. Чувал бил от добри хора само, че чистата и смирена Мария, удостоила се да стане Майка на вечния Бог на нашата грешна земя, много обича ония, които ù казват с любов: радвай се! И тъй си редял-четял сиромахът Иоан всяка вечер, с топли сълзи в очи, тая ангелска песен: „Радвай се, Пречиста!“
Ала ето, че лятото се отърколило. Горските листа пожълтели и окапали, вековният лес заприличал на гробище — северен вятър свирел в клонаците му, а горските животинки се изпокрили кое в хралупа, кое в бърлога, кое в леговище — нийде жива душа. Само сивите врабчета весело прелитали насам-натам, дирейки трохички да клъвнат и водица да сръбнат.
Една сутрин сняг западал на парцали от мрачното небе. Стъкмил бедният Иоан съчки и чепки — да си сгрее хижата. В ония времена на хората не им трябвали големи камини и отоплени до жега стаи, защото вярата и топлата дума ги сгрявали повече, нежели огънят. Погледнал Иоан навън — скреж, лед, сняг — камък и дърво се пукали от студ. Къде ще ходи днес? Довечера е Бъдни вечер, а той и корица хляб няма откъде да изрови. Въздъхнал сиромахът и от немай-що погледнал към обичния лик на Света Богородица. И не щеш ли, сърцето му се стоплило от обич. — Пресвета Майчице, помогни ми, Бъдни вечер е, а утре заран Рождество!
Сетне се умислил. Сепнал се и с трепет коленичил пред иконата. И тихо занареждал “Радвай се, Пречиста!...”, а шепотът му сребрено звънял в студената хижа. Тъй се унесъл Иоан, че забравил и огън, и вечеря, и всичко. А вън небето се цъклело и от студ звездите звъняли. Полека-лека нашият Иоан заспал от умора. Заспал сиромахът, а душата му — право към светлото и просто небе като птица отлетяла...
На първо видело, още преди да излезе слънцето, в двора на хижицата на Иоана се наструпали наежени от студ врабчета. Те често били Иоанови гостенчета — зиме дърварят ги хранел с трохи, а лете и водица им сипвал в едно спукано гърне. Накацали врабчоляците по стряхата и чакат ли чакат да излезе работливия стопанин и да ги покани на празнична закуска. Чакат, и от студ чаткат с човки.
Развиделило се. Златни слънчеви лъчи разпиляли мъглата — чудно утро грейнало в леса вековен. По едно време едно нетърпеливо врабче, черно като въглен, надникнало да види какво става в хижата, защо се губи още Иоан там, и от страх писукнало! В миг цялото ято се сбрало на перваза и какво да види: лежи Иоан пред иконата, посинял от студ, а из устата му израстнало чудно-красно цвете, дето и лете не се намира по ливадите. Това цвете сякаш меко светело в мрачната хижа.
Ахнали врабчетата от почуда, напънали с гърдички прозореца и вкупом влетяли. О, колко мразовито било там — лютият студ опарил крилцата им! Но колко хубаво миришело цветето! Нетърпеливото врабче се стрелнало като рибка в среброструйна планинска река и хръп! — откъснало с човка цветето. Сетне хвръкнало навън. Другарчетата му начаса щукнали подире му, зер и те искали да се порадват на не-обикновеното цвете.
Летяли що летяли, и нетърпеливко зърнал, че в цветето нещо златисто искри, досущ капчици роса... помамило се врабчето, открехнало човчица, аха да сръбне от росата, ала хоп — изпуснало цветето!
Ятото тъкмо прелитало над селото и току над черквата се заспус-кало цветето невиждано, леко-леко, сякаш било птиче перце, тихо-тихо, сякаш било детско сърце, алено, бембяно, бяло като сняг и досами олтаря кацнало...
А в черквата било едно топло, едно хубаво — нали било Рождество! И всички тъй се били унесли в хубавата служба, че никой, ама никой не видял как скромното цвете паднало досами иконата на Божията Майка. Всички обаче забелязали, как в миг пречистият лик на Светата Дева грейнал от радост, а от очите ù, като две светулки, трепнали две мъдри сълзи. Взели пасомите да се кръстят — едни шепнат: “Господи, помилуй!”, други хълцат от радост, трети се радват, че и тяхното село вече си има чудотворна икона, четвърти немеят и нищо не могат да сторят...
Свършила Литургията, разотишли се пасомите. Останал само младият свещеник, да дооправи Светия Олтар, да се помоли насаме... Чинил що чинил, като свършил, прекръстил се, поклонил се на Престола Господен и с наведено лице, осияно от радост понечил да излезе. И понеже всякога ходел с отпуснати очи — съзрял чудния цвят подсами просълзената Богородична икона. Начаса се навел, та го вдигнал. О, какво благоухание, каква чиста радост издишал небесният цвят! Никога преди не бил сещал смиреният свещеник такъв дивен мирис, никога! Доближил го, да вдъхне по-дълбоко и в тоя час сърцето му звъннало като пролетен капчук! Вътре, в чашката на неземното цвете със златни букви пишело: “Радвай се, Пречиста!”
* * *
Питаш ме, мое мило дете, днес има ли такива цветя? Нали за Бога няма нищо невъзможно — защо поне на Коледа не ни даде Той, веднъж в годината поне, едно такова цвете, та и ние да се възхитим от това мило и непознато ухание! Ех, какво да ти кажа?... Ами да! Сетих се — и ти знаеш, знаеш как Пречистата Дева дала цветето на бедния Иоана. Ето ти отговора! И ние, свидно мое дете, ако искаме такова цвете, трябва всяка вечер да се молим на Света Богородица с просто като синьото небе сърце и с чиста като планинската река душа, от сърце да ù се молим: Радвай се, Пречиста... Радвай се, Пречиста и Преблагословена... Радвай се, неувяхващ Цвят на девството!... И вярвам, и свидна ми е тая вяра, доброто ми дете, че скоро, скоро Божията Майка, която чува всичките ни молитви, ще направи и от нашите сърца да израсне прекрасния цвят на добродетелта!
Само не забравяй кому бе дадено цветето, и кой го намери! Ти вече заспиваш? Значи, харесала ти е приказката. Добре! Спи спокойно. Тиха и мирна да е тая нощ за душата ти!
А вън снегът се сипе бял,
затрупва покриви, комини...
Пречиста Дево, заслони ни
от грях, от зло и от печал!
Филип Андреев
Цъфналата вейка
на архим. Серафим (Алексиев) с вечна признателност
Пролетта дойде. Чудна премяна надяна селцето ни, сгушено в скута на стария Балкан. Жълтурчетата и срамежливите медуники накитиха поляните, къдравите гороцвети и нежните минзухари като шарен миндил застлаха ливадите. Закука кукувица. Вредом по дърветата се разпашкулиха едри, пухкави, бели цветчета — ще речеш, че облаци са накацали по баирите. Из просеките и по горските пътеки тук-таме още се белеят преспици, разтиквени от мекото слънце.
По отсрещните баири са наизлезли вакли стада — кротичко щипят росна тревица. Оттам се донасят топли кавалени звуци. Старата върба им приглася с тракане — върнал се е вече у дома и щъркелът!
Днес даскал Стойно ни отпусна по-рано от школьото и ние мигом се пръснахме: едни се запътиха към къщята си, а ние, дружинка весели деца, поехме към ливадето, дето е на горния кат на селото, — къдя Смиляновите къшли, — за минзухари. Небето бистро — синьо мънисто. Слънцето кротко като агънце. Из цялата долчинка дъхти нежно на цветя. Свеж развигор шушне в шумака.
Из пътя се отклоних от нашата дружинка и свърнах към селския метох, дето живееше един-единствен монах — старецът Теодосий. Ден не минуваше да не ида при него за благословия, та и днес пак се отбих от пътя си.
— Николчо! — извика Ружа, мъничката внучка на дядо Лальо — Ти пак ли пли дядо Теодосий?
Кимнах:
— Добле! Пък ние шъ та чаками хе-ей там, на плипека, пли минзухалите!
— Бива, Лужке, бива! — отвърнах ù с тънък гласец и останалите деца прихнаха в безгрижен смях. Ружето хич не се обиди, само се засмя тихичко, почеса си нослето и си лапна пръстчето.
Минавайки край варосания зид на стария метох, доближих се до сгърбушената круша-ранозрейка, надигнах се на пръсти и откърших от нея крива, нацъфтяла вейчица. Брей, че е гиздава! Вред поръсена с цветчета — бели-бели, приличат на зъбките на моето мъничко братче Славчо. На него вече му изникнаха зъбки и мама от радост на цяло село разправи. Даже и песенчица стъкми от това даскал Стойно:
Славчо-едроглавчо,
че ми е сукалче,
че ми е пискалче,
ала има зъбки,
бели като гъбки.
Ама и даскал Стойно сръчно върти перото!
Та гледам аз белите цветчета по откършеното крушево клонче и от тях грее радост в душата ми, и мисля си: “Как ли ще се възрадва мама от тоя армаган! Вярно, кривко е клончето, ама нали е пролет по него. Пък на Славча ще го покажа и ще му река, хе, какво знае той — него клонче ми го даде щъркелът от старата върба край реката, даде ми го да видиш какви круши никнат зад морята!” И както си мислех това, иззад мене се чу строг и мек глас:
— Не е хубаво да се лъже, детенце! Пък и чуждото да пипаш, и то монастирско, без благословия, хич не е харно!
Обърнах се смутен и видях отца Теодосия. Засмутолевих тогава:
— То... аз... таквоз... Прости мя, дядо Теодосие, и благослови мя!
— Бог да те благослови, пиленце! Ама вречи ми се, че повече няма да правиш така!
— Да, дядо. Вече няма.
— Жив и здрав да си ми, синко!
Боже, колко обичам дяда Теодосия! И само аз ли? Цялото селце го тачи и почита. Мъдър е, казват всички. При него се изповядва мало и голямо. Е, има някои, които май много-много не го тачат, ала що? Пък и дядо Матьо, старият овчар на селото, често казва: “Дето има добро нещо, там и завист има често!” Аз пък, видя ли отца Теодосия, разтуптява ми се сърцето. С него малко говорим, но той и когато мълчи, сякаш говори...
Стоеше архимандрит Теодосий и се усмихваше тъй сяйно, че и сенките на крушата чезнеха от набразденото му лице. Ще речеш — Ангел Божий от небето слязъл, блага вест да вестува. Като си помислих това, сещам се за оная стара икона, дето виси от лявата страна на иконостаса — закичена с бръшлян венец, сещам се за Ангела на нея, който в ръката си държи една чудно хубава, цъфнала вейка, досущ като откършената от мен.
Вперих очи в отца Теодосия и развълнувано му рекох:
— Дядо-деденце! — тъй обичливо го зовяхме всички деца, понеже бе нисичък и имаше големи, детски очи.
— Кажи, дèте-дèтенце! — ласкаво се отзова той и от усмивката му като топъл развигор ме облъхна благост и любов.
— Нà! — протегнах към него цъфналата вейка. Дядо Теодосий я пое. В очите му заблещукаха две натаени сълзи. Светулки в летни кладенци.
Гледам го стареца и в ума ми се явява чудната икона на Архангела. И без да искам издумвам:
— Деденце, тая клонка много ти прилича, като на Ангела в иконата.
— Че да не съм икона, с цветя да ме китиш! — сопва се той и грейва посталялото му, бледо лице.
Руквам в смях, обръщам се и ахà да запраша нагоре, къдя “плипека”, дето “Лужка” и другите вече късат “минзухали”, ала сепвам се и се връщам засрамен. Прося прошка и благословия. Отец Теодосий прави над мен широк кръст: “Во имя Отца, и Сина, и Светаго Духа, амин!” и с неговото “амин!” в душата ми нахлува мир и чудна радост! А дядо Теодосий наставително додава:
— И да не си посмял вече на Ружка да ù викаш “Лужка”. Инак ще ти се разсърди дядо Господ и ще ти направи краката криви, такива ей — той огъна цъфналата вейка и от нея се отрониха две-три цветчета.
— Няма, няма! — побързах да обещая. Ветрецът емна цветчетата към черквата, а аз не можех да се начудя, отде е узнал това! И мигом се сещам, мама ми е разправяла, че отец Теодосий всичко знае, защото е близо до Бога. “А ние, простите и грешни човеци,” — добавяше тя, — “най-добре е пò да не знаем, че то умна глава на зло сърце чудо поразии и зулуми направва!”
Отец Теодосий, като ме видя такъв сепнат и свит като баберка, поотведри се, извади из джоба на изхабеното си расо залъче благословен хляб и със старинно напевен глас побърза да ме утеши:
— Хайде, върви! Бог да те благослови да чиниш само добрини!
Целунах му ръка и закрачих под ведрото пролетно небе, ободрен и лек като мушитрънче, нагоре към припека с минзухарите. И чувам как той се укорява сам: “Ех, Теодосие, Теодосие-многословесие, монах ли си или бавачка? Де ти е строгостта, де ти е покаянието?”
Ама ангелски глас е дал дядо Господ на отца Теодосия! Запее ли в черква — цяло село притихва. Мек и топъл като овчарски кавал, чист и бистър като горски ручей, лее се благостно, с една умилна доброта. И едни дълбок-дълбок, като любов. Запее ли само началото на светата Литургия, “Благословено Царство...” и всяка негова дума те тегли нагоре, към небето, към Божия рай! Отдън сърце пее старецът, с всяка дума се покланя, благоговее пред всевиждащия Бог. Служи бавно, ала не протяжно, — тъй, че и камъните на черквата тръпнат и онемяват, слушат го и с него плачат: “Изрядно о Пресвятей, Пречистей, Преблагословенней, Славней Владичице нашей Богородице и Приснодеве Марии!” И от всяка дума на отца Теодосия бликат лъчи, грейват иконите, грейват лицата на богомолците, грейват и душите им. От всяка думица поникват цветя, чийто мирис се преплита с тихия тамян. И всички устремяват насълзени очи към пресветлия лик на Божията Майка... Мене пък туй най ми харесваше — как отец Теодосий казва думите “Владичице нашей!” Как натъртва на това “нашей” — сякаш му се искаше да извика: “Ти, Богородице, всичко си за нас: наша си Майка, Застъпница, Надежда, Упование, Утеха и Оправдание. Тъй наша си Ти, Всеблагая, че зная — никога, никога не ще ни оставиш!”
Всякога преизпълнен с радост, отец Теодосий понякога горчиво плачеше. Ала никой не знаеше това. Той старателно таеше душата си от хората и хич не обичаше да говорят за него. Как открих това? Едва сега осъзнавам, че той сам е поискал да узная, знаел е святият старец, че ще дойде време да си спомним и за него...
Когато минавах една привечер край двора на метоха, позапрях за миг крачка и се наведох да извадя от цървулчето си едно камъче, от което много ми убиваше. И като се изправих до дувара, зърнах в стъмения двор дяда Теодосия, подпрял гръб о черковния зид и навел глава.
Слънцето вече се затуляше зад облите била на Балкана, лъч подир лъч гасеше своя светилник. Пчелите се прибираха с жужене към кошерите, стадата с медно клопотене се спущаха по баирите към селото. Отец Теодосий не вдигаше очи от земята. По едно време той погледна нагоре, към клонките на цъфналото дърво току над главата му. Там още се държаха, тук-таме, повехнали цветчета. После отклони поглед към смиреното небе, чиято синева ставаше все по-здрачна и тъговна. И тихо зарида. Глухите стонове неудържимо задавяха гърдите му, смесваха се с въздишки и сякаш ставаха все по-дълбоки, по-неудържими. По достолепния му лик улягаха отблясъци от вечерната заря, белоснежната му брада сякаш светеш в сумрака. И както го слушах, разхлипах се и аз.
Тутакси отец Теодосий извърна лицето си към мен. Плачът му секна. Сега от тоя мъдър образ се бе стопила личината на времето. Древна тишина се излъхваше от него. Тоя лик сега ми се чинеше вехта икона. Ту светъл, ту тъмен, като че вощеница люшкаше отпреде му жълто пламъче.
Колко веща ръка е изписала тая благолепна и загадъчна икона! Сигурно и очите на древния Майстор са плачели, докле е траело изписването ù! С величайший трепет и любов трябва да е държал тоя Майстор Своята първа и последна икона, желаел е тя да остане вечно образ и подобие на святостта Му. Ала е знаел, как ще погрознее тя, как ще се окриви, ще почернее, колко мъка ще е нужна за нейното повторно освещаване, просветляване... Икона на страданието...
Нивга няма да забравя тая последна моя среща с отца Теодосия. Тиха априлова вечер. Усамотение и печал.
Повика ме, помня, мен — невзрачното и глупаво дете, и ме погали:
— Видиш ли, дèтенце мое, е-е оная звезда? — и сухата му ръка посочи някъде на изток в нощния свод. Дълго напрягах очи и най-накрая съгледах, нейде далеч, през Млечния път, една трепкаща златна точица.
— Някога тя била едра и лъщяла като жълтица, — залови разказа си беловласият старец. — Нея следвали древните мъдреци, тя ги довела при яслите, гдето лежал Младенецът Христос. Тя същата висяла кърваво-алена над Разпятието на Голгота, видяла повитието на Святото Тяло с плащаница, видяла полагането в гроба на нашия Господ. Сетне видяла и възкресението Христово, после — проповедта на апостолите. С една дума — всичко, което отпосле се случило с тях, с учениците им, с нашата Православна Църква. С всеки изминат ден тая звезда креела, бледнеела. Понякога пак засиявала чудно, сетне още повече отслабвала, измътнявала. Неусетно се смалявала. Малцина я забелязвали. Отначало човешките сърца били по-възприемливи за словата на Евангелието. Минавали вековете, отнемало времето, ден по ден, лъчец по лъчец, от звездата. Зли човеци упорито и хитро измисляли лъжовни учения. Едни се покланяли на идоли — на планини, морета, реки, дървета, камъни... После дошли такива, които хулели Божията Майка и светците, тъпчели иконите, наричали ги идоли. После лукави човеци взели да учат, че нямало Бог, че светът сам се е създал, от нищо... И плъзнали какви ли не заблуди по земята, които и до днес се ширят по хубавия Божи свят...
Отец Теодосий замлъкна. Неволно подирих с очи звездата. Наистина, тя бе мъничка като глава на топлийка в черната бездна на вселената. Уплашено се сгуших до смълчания старец и двама се заслушахме в шумоленето на тревите. Нощният ветрец докарваше от незнайни кътища топъл лъх на липа.
Неочаквано нещо горещо ми тупна на ръката. Вдигнах глава. Очите на дядо Теодосий бяха хлътнали от мъка.
— Когато звездата съвсем угасне, детенце, Спасителят ще дойде да съди живи и мъртви. Мъртъвците ще наизскочат от гробовете и ведно с живите ще съзрат гневното Му Лице. Вселената ще затрепери...
От тия думи захълцах.
— Дядо Теодосие, не ми се умира, малък съм още!
Старецът ласкаво ме погали и рече тихо:
— Детенце, не бой се! Светата Божия Майка няма да ни остави, Тя докрай ще се моли горещо на Своя Син за нас. Вярваш ли?
Тия думи ме утешиха и аз притихнах. Ами да! Как Я забравих! Да Я оскърбяват, ако щат, лошите човеци, ще видят те, като дойде Синът ù! Кой тогава ще се застъпи за тях? Аз пък ще я обичам, да — от душа и сърце! Майко, Майчице наша Богородице, свят и вселена си ни, не ни оставяй, моля Ти се, недей. Запази ни от тоя зъл свят!
Отец Теодосий вижда с дълбоките си очи пламенната ми молитва и дума ми кротко:
— Вярвай, детенце! Нивга не ще ни остави Тя, Царицата небесна! Ти само винаги Я обичай, всеки ден ù се моли!
— Да, да, дядо! — със сълзи на очи се вричам и в душата ми става едно тихо-тихо. И поглеждам смело към звездата. Сега тя ми се показва по-едра, по-топла, по-светла някак. И сякаш усещам колко ни обича Богородица, как бди майчински над нас, пази ни от всяко зло...
Месецът се жълтееше, едър като есенна тиква, в небосвода. Звездите тлееха — кротка жарава в зимно огнище. Нейде в мрака, като светъл пояс, ромонеше вадата. Черквицата белееше под месечината като чумбер на жътварка.
— Отче Теодосие! — престраших се аз. — Ти одеве защо плачеше?
Старецът бе чакал тоя детски въпрос.
— Гледах това дръвче, Николчо, и цъфналите клонки. Ето, преди два дни то беше бяло от цвят. Плачех от радост, като го гледах. Днес гледам — цветчетата сбабени, премачкани от вятъра, ронят се безспир като снежец. И ми стана мъчно. Гледам снежинките-цветчета и си мисля за вас, дечицата. Днес сте като тях — чисти и бели. А утре, кой знае, вятър може да ви попари, да ви отрони в калта. Виж ги — падат ненагледните в калта. Но пò ми се къса сърцето от друго, Николчо, от друго... Страшни неща стават по света. Ти си отваряй очите на четири, не се помамвай, не оставяй Бога и нашата родна майчица, Църквата. Хората почнаха да се отричат от Бога. Христа хулят, свещениците Му ругаят. Искат сами, без Бога, рай на земята да си направят. И не се боят да вършат всякакво зло в името на тяхното “добро”...
Отец Теодосий ме погледна. В огромните му детски очи имаше уплах.
— И това е само началото. Тия безбожници не ще успеят с жестокостите си. Ще минат техните времена. Но подир тях ще дойдат хора дваж по-зли, чудовищни по лукавството си. По земята ще напъпли небивал разврат. Хората ще забравят що е срам, що е добродетел. И още по-страшно — потръпна белокосият старец и в очите му заблестяха две мокри луни — Те учат на разврат своите деца, от най-мънички още. Зли похоти ще насядат вредом, дори в детските книжки. Демони и бесове от сутрин до вечер ще говорят с децата, ще ги учат на бесовско “добро”. Родителите им ще ги учат, че похотта е полезна, че гордостта, себелюбието и алчността са добри! А като порастат тия деца как ще порасте с тях злото по земята! А те после какви деца ще отгледат! Добрите ще бъдат презирани като безумци, чистите по сърце — като развратници... И колко хули, колко проклятия ще се изсипят върху вас, преданите на Църквата и Бога християни... — при тия думи старецът не издържа, отново зарида без глас.
С широко разкрити очи слушах думите на о. Теодосия, и макар да не разбирах всичко, страшно ми беше на душата от тях. И мигом в мен блясна вдъхновена мисъл:
— Не плачи, дядо-деденце! Аз като порастна, ще стана монах като тебе!
Отец Теодосий сяйна:
— Наистина ли?
— Да, отче — рекох му — и ще пиша книжки за дечицата от моето време, да не вярват на злите! Няма да оставя лукавите хора да ги мамят, ще видиш!
Седим двамина под чудния свод на нощта и тихо мълчим. Повява утреник с дъх на Балкан, на росна папрат, на мащерка и липа, и по главите ни се посипват последните крушеви цветчета. Някои звезди, като духнати тънки свещици, гаснат от тоя повей. Далеч по билата се развива като тънка връвчица сребърната диря на настъпващото утро.
Отец Теодосий се вдигна, изглади гънките на расото си и умислено рече:
— Николчо, Бог да те напъти в тоя прекрасен път, що избра. Защото по думите на свети Серафим, няма нищо по-хубаво от православното монашество! Добрият монах е кандило, що грее и топли душите на хората в мрака на богоотстъпничеството. Пази, свидно детенце, най пази тия думи в сърчицето си, варди го от нечистотата, която иде. Помни, че детската душа е незасята нива, покрита с девствен, бял сняг. Там ние, духовниците, сеем чистите семенца на Христовото Евангелие. Снегът е невинността на детското сърце. Настъпи ли утрото на живота, през нивицата тръгват всякакви нозе — и прекосяват тая нивица с кални обуща всякакви човешки учения, измислици и лъжи. И тя погрознява. Снегът се топи. Представи си, Николчо, тая нивица след години, когато денят запладни. Окаляна. Разтъпкана. Грозна.
Очите на стареца отново се насълзиха.
— Мигар не си виждал горските поляни, покрити от целеца?
Кимнах.
— Едни равни, искрящи от чистота! — рече с радост старецът. — И ти се ще никой да не мине през тях, освен Оня, Който е ходил по вълните на Галилейското море. Само тогава те ще си останат все тъй бели, хубави и непокътнати...
Отец Теодосий ме прегърна и осени нашироко със сребрения си кръст:
— Бог да тя сохранит от всякая сквернота плоти и духа!
В тоя миг дребничкият старец ми се стори като великан. Предутринният шушей на листака ме подсети за вкъщи. Тръгнах. Нещо ме спря. Обърнах се за сетен път да видя отца Теодосия. Утренникът раздипляше позакърпеното му расо и вееше смирено бялата му брада.
Това бе последната ми среща със стареца. Него ден се прибрах при изник слънце. В къщи ядох пердах, че не бях се прибрал цяла нощ. За да не се срещам с обичния старец тате ме прати да чиракувам и уча в другото ни село, чак в равната Добруджа при баба Василена. Там завърших и гимназия. Когато постъпих в Университета, безбожното време, за което ме предупреди отец Теодосий, беше вече дошло. За вярата никой не смееше да говори.
Първото нещо, което сторих, щом се върнах от странство в родното село, в Балкана, през една от ваканциите, бе да потърся отца Теодосия. Той, обаче, бе вече преминал при своите, при праведниците Божии, с които тоя ангел в плът се родееше още преживе. И не само това — удостоил се с мъченичество за Христа. Научих за кончината му от дяда Матея, кроткия селски овчар, Бог да го прости!
Една тиха майска вечер арестували о. Теодосия, когато тъкмо се прибирал от вечерня към килията си. Щом ги зърнал, всичко разбрал. Обаче не се побоял, но кротичко тръгнал подир убийците си. В околийското го мъчили, гаврили се с него, заплювали го, хранели го със сол... Накрая го повлекли по чаршията, през мегдана на селото, дето не се мярвала и сянка от човек. Слънцето загасвало в безоблачното небе. А отец Теодосий, облян в кърви, на всяка крачка падал и пак ставал самичък. Пресъхналите му уста пеели “Богородице Дево”. А убийците се надсмивали и бясно му викали:
— Викай, викай, белким доде да те отърве! Няма Бог, дъртако, защо не дойде да те спаси!
Обесили стареца с надолу главата на върбата с щъркеловото гняздо. Това видял единствено дядо Матей и мъничките щъркелчета, които от жал писукали. После захвърлили измъченото тяло във вадата, цяло в синини, кръв и черни рани.
Докато слушах простичкия разказ на дяда Матея, пред просълзените ми очи светлееше ликът на отец Теодосий, какъвто го видях за сетен път под месечината край цъфналата круша, в двора на стария метох. Разплакана икона на страданието.
Една вечер, не дълго подир туй, бях заспал изтощен и гледам — някакво светло място, зелена градина и там нацъфтяли много круши. В градината — прекрасни хора с ангелски лица в дълги бели одежди. И всред тях — отец Теодосий. Очите му огромни като на дете, от тях искри чудна любов. И знаете ли, в ръката му гледам — крива крушева вейка, отрупана с бели, невехнещи нивга цветчета.
Филип Андреев
Паякът
Дядо беше овчар. Лете, разпуснеха ли ни от училище, живеех при него. Къшлата му бе насами билото, на една гънка на стария роден Балкан.
Една мирна вечер жълтите иглики грееха в тихия светлик на заника. От долчинката се донасяше гъсто ухание на салкъм. Морен вятър шъташе из листа-ка. Из планинския въздух жужаха окъсняли пчели. Балканът едва притаено дишаше под сенките на сетните кремаво бели облаци, които бързаха да се приберат зад баирите. Над чернеещите хребети се рееше сокол.
Откъм кривия друм се донасяше дрънчене на хлопатари. Овцете цял ден са хрупали росна тревица и сега заморени си идат у дома. Завтекох се да отворя вратника... Нощта вече си бе постлала тъмно халище и се гласеше за сладък сън.
Запътих се към кошарата, дето се намираше схлупената овчарска колиба. Тъкмо да отворя вратата, гледам — в единия ù ъгъл се полюш-ва паяжина. Нежна, извезана с грижа, вещина и много търпение. Тънка като свила, сребърна като сърма, изящна като дантела. Разсърден на паяка, че точно на вратата ми си е опънал жилището, я насмотах и я махнах оттам.
Ала за мое учудване, на другата сутрин паяжината отново висеше на предишното място, сребрееше в кристалните лъчи на изгрева, по-тънка и още по-прекрасна — с фини и равни чупчици, сякаш дело на изкусните пръсти на търпе-лива и сръчна плетачка. С жалостно чувство я насъбрах, смачках я и я хвърлих на вятъра.
Ала на другото утро тя отново беше там! Стана ми неловко и гузно. Бедното паяче, сигурно цяла нощ се е трепало да изтъче своята дантелка, а аз, грубиянката, с едно махване му я пометох и целия му труд опропастих. Тъй жално ми стана, че потърсих паяка, да си поискам прошка за злото, което дважди му сторих. Ето го, притаен в тъмния ъгъл, в една пукнатина на стената!
— Прости ми, клето паяче! Повече няма да правя така!
А то мълчи, прави се че не разбира.
— Прости ми, обещавам ти, че ако ми простиш, вече няма да ти развалям паяжината!
Черните му очички ме гледат и не мигат.
— Мигар не ще ми простиш?! На ти тогаз!
И отново рехавата плетенка полита с вятъра.
Обаче търпеливият и трудолюбив паяк отново ме посрами — на другото утро неговата свилена паяжина пак бе опъната пред вратата на одаята и срамежливо се поклащаше от повея на утренника.
Чак тогава разбрах мъдростта на паяка. При всичкото зло, което му бях сторила, той нито веднъж не проропта, нито се отчая, нито пък си рече: “Уф, нищо няма да излезе, по-добре да зарежа тая работа!” Не. Научен от Създателя си, той се трудеше търпеливо от ранни зори до късна доба, работеше скромно, мълчаливо и съсредоточено. Не се препираше, не се оплакваше, и от труда се не плашеше. Затова и работата му спореше.
Оттогава почнах да го уважавам. И не само него! Заглеждах се в мравките, спомняйки си мъдрите Соломонови слова: “Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър!” Гледах как пчелите кацат от цвят на цвят и смучат сладък нектар, как го събират в килийките на кошерите и правят от него дъхав горски мед. Гледах как кълвачът, тоя доктор на леса, чука по кората на дърветата и ги чисти от гъсеници и други вредни буболечки. И постепенно пред детските ми очи се откриваше чудесната Божия премъдрост, написана в книгата на сътворения от Него свят с живи, трогващи душата букви.
Вторник, 5 декември, 1995.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията.
Филип Андреев
Нощ
на моя приятел от детството, Мирю
Това се случи през годините, когато безбожни люде заграбиха България и решиха да превърнат нейния трудолюбив, благочестив народ в стадо нечестивци и нехранимайковци. Затова тези кръвожадни управници забраниха да се говори за Бога и за святите неща. Но не успяха те да угасят туй, що се не гаси у човека — жаждата за безсмъртие и вечна правда. Ето какво се случи с един мой приятел от детството.
* * *
Луната плуваше в умисленото нощно небе. Гълъбите кротичко спяха в малкия гълъбарник. Направил им го беше Мирчо миналата седмица. Спеше и Мирчо, завит като пашкулче в топлия креват. Спеше, ала сънят му не бе спокоен, като съня на другите деца.
Мирчо бе по-различен от тях, мълчалив, особен. Той играеше с малцина от децата, затова често му се подиграваха, биеха го и го наричаха с груби имена. Мирчо търпеше, търпеше, па се разплачеше и тичаше при майка си, която едва смогваше да го утеши.
Понякога Мирчо ставаше много замислен. Стои, стои и току пита майка си: “Кой е направил света?” “Откъде сме се появили ние?” “Къде отиваме, когато умрем?” А баща му някой път не издържи, та гневно го смъмри:
— Никой не е направил света! Има си го откак свят светува!... А ти какво само питаш, учен ли ще ставаш?
Малко оставаше Мирчо да изяде пердаха. Добре, че мама Гина се намесваше овреме и бащата поомекваше. Ала се случваше баща му да го погне из стаите и спипа ли го — шамарите заплющяват като дъжд.
— Ох! — свиваше се Мирчо в ъгъла на стаята, чакайки да мине бурята, а по страните му течаха горещи, тежки сълзи.
— Не го бий! Дете е! — плахо се опитваше Гина да усмири бащата и очите ù се наливаха от мъка.
— Дете, пък какви ги говори! Учен!
— Може и учен да стане един ден... — трепваше надежда в Гининото неуко сърце.
А Мирчо с мокро лице слушаше и в ума му се раждаха нови и нови въпроси. Той с мъка ги притискаше и се стараеше да не ги задава, да ги забрави дори.
Един ден Мирчо се върна от училище разплакан и наплашен.
— Пак ли те биха? — взе в шепи Гина личицето му, целуна челото му и взе да бърше бузите му с кърпичка.
— Дне... неска — хлипаше Мирчо.
— Успокой се, момчето ми! Ще ти мине! — опитваше се да го утеши мама Гина, ала и на самата нея ù се доплака. “Защо е такова гламаво туй дете? Няма ли юмруци, да им върне? Какво е такова — мирно, та чак бездушно!” — недоумяваше простодушната жена.
Гина подаде на детето чаша вода:
— Я пийни глътка водица и като ти премине, всичко ще ми кажеш!
Мирчо послушно отпи от бистрата вода и я остави върху масата. В чашата трепкаше златно следобедно слънце. В стаята цареше тишина. Отнейде само, отдалече, се донасяше звук от радио — пееха за мир, справедливост и светли бъднини...
Мирчовият глас звънна тихо, плахо:
— Днес кака Стефана ми каза, че двехилядната година ще дойде края на света и всички ще умрем! Мамо, аз съм още малък, не искам да умирам! — и ясните детски очи с някаква надежда и доверие потънаха в Гинините, смутени и объркани зеници.
— Не я слушай ти кака си Стефана, тя отде ще знае?
— Така пишело, каза, в Библията!
— В Библията! — гласът на Гина, за нейно учудване, прозвуча троснато и чуждо. И в желанието си да го утеши и приласкае, тя додаде:
— Ти не ù вярвай! Още много има да живееш и вярвам, че ще станеш голям учен, професор и мама Гина ще се гордее с тебе, нали, моето момче?
— Мамо, ами като умрем, какво ще стане с нас?
Тоя нечакан, страшен и отбягван въпрос сащиса Гина, охлади майчината ù гордост и тя не можа да обели дума.
Гина безпомощно отклони очи от Мирчовия поглед, отдето право в сърцето ù проникваше неразгадаема детска печал. От тая печал ù ставаше тъй душно, тъй несвое. Гина дълго задържа погледа си към прозореца, в който се виждаше туловището на стария Балкан, проснато на следобеден припек. След миг слънцето се притули зад бухлат облак и небето притъмня. По отсрещните баири дърветата се залюляха под на-пора на хладен вятър. Чирикането на лястовиците под стрехата секна и откъм гняздото им се донесе лъх на гнило дърво и плесен. И Гина най-сетне, от немай-къде, пророни:
— Нищо. Ще изгнием. Ще се стопим. Ще изчезнем... — и сама се уплаши от думите си.
Гледаха я две огромни от печал детски очи.
Нея вечер Мирчо си легна по-рано от други път. Когато баща му се върна уморен и попита жена си за детето, тя каза само:
— Спи.
Спеше Мирчо, ала сънят му не беше детски. Из него лазеха кошмари — страшни и грозни, чезнеха и пак се връщаха. Сънуваше Мирчо, че е умрял, че го няма. Ето, някакви човеци с черни наметала го носят в ковчег от черно дърво. По черните им лица е изписано злорадство. В черните им очи искри злоба. Зъбите на ухилените им уста святкат като черни светкавици. Токовете на обущата им злокобно чаткат по леденостудения калдаръм. Носят го към гробищата. Мирчо се взира в лицето си и кръвта му се смразява — там, в ковчега, няма никой, там са само дрехите му, а него, мъртвия, го няма, изгнил е, стопил се е. Умрял е!
Мирчо се събуди от ужас. Сълзи мокреха бузите му.
Кошмарът се стопи. Детето седна в леглото, което беше току до прозореца. Пълната месечина тревожно огряваше стария Балкан. Древната ù светлина проникваше през стъклото на мъничката Мирчова стая. Нейде в нощта излая куче. Сетне се възцари пълна тишина.
Мирчо потръпна — хладно беше. Стана от леглото да вземе елечето си. После се върна, седна в креватчето си и се облакъти на прозореца. Малкото средногорско градче спеше. В далечината, блед и тъжен, лъщеше под месечината черковният кръст. Мирчо вдигна поглед към небето. В тоя миг нощното светило се зави с тъмен облак. Самотното детско сърце отново се изпълни с мъка и уплах. Древна тъга го стисна в прегръдката си и не го пускаше. Мирчо затвори очи и зашепна в себе си: “Не искам да умра! Не искам да стана нищо! Не искам да изчезна!” И сълзите отново рукнаха по бледото лице на детето.
Дали той плака дълго не зная, но ненадейно приклопените му очи погали някаква светлина. Неизведан мир се спусна в сърцето на Мирчо и от скръбта и страха му не остана и следа. Детето чувствуваше, че някакви огромни и тихи криле се бяха разперили над него. И чинеше му се, че някой го гледа през прозореца...
Страшно е да те гледа някой в нощта през прозореца на стаята ти, особено когато си сам! Но чудно! — Мирчо не изпитваше нито страх, нито безпокойство от това усещане. “Сега ще отворя очи, ще го погледна и аз!”
И Мирчо отвори зачервените си очи и трепна. Гледаха го две кротки, тихи очи; от тях в душата му нахлуваше толкова любов! От тях му ставаше все по-леко, все по-сигурно. От тоя светъл, чист поглед душата му се топеше в непозната сладост. Човекът, Който го гледаше, бе изписан върху черковната стена...
“Кой е Той?” — чудеше се Мирчо. После се сети, че всеки ден беше виждал тези черти, когато се прибираше от училище покрай старата черква. Но никога преди Той не му се бе виждал тъй жив, тъй любвеобилен. “Дали Той не знае защо умираме? Още утре ще отида да попитам Кой е Този Човек! Непременно ще попитам, пък ако ще да ме пребият от бой! Ще разбера кой Го е нарисувал, дали не знае къде живее Той! А ако там не ми кажат, ще тръгна по целия свят и ще науча! Не ме е страх от нищо!”
Ясночелата месечина приказно сияеше в небето и зарите ù сякаш искаха да се превърнат в слова, да заразказват за нещо древно, истинно и свято... Детското сърчице се умили от гледката. “Ах, как искам да живея там, горе!”
Мирчо се усмихна и затвори очи. В този миг месечината отново се скри зад огромен облак. Мирчо отново погледна към черквата. Там се чернееше само нейното очертание. Човекът се бе скрил в нощта. Детето сви юмруче и отново си помисли: “Утре!...”
Подир миг Мирчо спеше мирно под топлото одеяло. Беше събота. В мъничката му стая миришеше на люляк и на утро, а в кухнята грижовната мама Гина вече приготвяше чая и режеше филии за закуска...
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията.
