РОЖДЕСТВЕНСКИ РАЗКАЗ
от В.Ящеров
Навечерието на Рождество Христово отиваше към края си и на започващият да потъмнява небесен купол, около така очакваната първа звезда, вече започваха да проблясват множество ярко светещи точки, преливайки ту в електрически бели, ту във фосфорно — зелени, ту в червени лъчи.
Улиците на Петербург кипяха от множество хора и файтони, които препускаха и бързаха да завършат последните приготовления и покупки за Великия празник — Рождество Христово. Много къщи бяха украсени с рождественски елхи — изобщо нямаше здание, прозорците на което да не сияеха с отблясъците на вътрешното празнично осветление.
Затова и толкова мрачна изглеждаше дясната половина от първия етаж на грамадната къща на Толмазовата улица. Четирите прозореца, които гледаха към улицата, представляваха някакви черни, четириъгълни петна и само във втория отдясно прозорец в дъното на стаята се виждаше оскъдната светлина на малка газена лампа, пусната, както се полага, поради икономия наполовина на силата на светенето си. При яркото осветление на цялата къща, този етаж изглеждаше като мрачна, зловеща дупка.
Отблясъците от светлината на газовия фенер, намиращ се на отсрещната страна на улицата, позволяваха да се различат пердетата на последния прозорец, докато на първите три нямаше и следа дори от прости щори. Само на перваза на втория и третия прозорец се различаваха контурите на някакви различни по размер предмети. Над входа и по външната стена над прозорците можеше без труд да се разчете надпис с големи букви: "ЗАЛОЖНА КЪЩА".
Апартаментът се състоеше от достатъчно просторно антре; обширен хол с два прозореца; спалня, с прозорци гледащи към улицата; две неголеми стаи и кухня с черен вход, гледащи към мръсния двор.
Прозорците на последните три помещения имаха дебели, железни решетки. Освен това външната врата на кухнята беше залостена отвътре с две дебели, железни куки с висящи на тях катинари с внушителни размери, които, съдейки по дебелият слой прах очевидно отдавна не бяха виждали своите ключове. Както стаите, така и кухнята бяха предназначени за склад на заложени предмети от най -разнообразни видове и качества — от съдрани ботуши и разни метални вехтории до брилянти и кадифени пелерини включително. Що се касаеше до кухнята, тя събираше в себе си стотици всевъзможни купи, тенджери, гърнета, самовари и т. н., но пьлното отсъствие на дори и малко полезна вещ показваше, че тази кухня от незапомнени времена не си изпълнява предназначението.
Големият хол представляваше истински музей. Всички намиращи се там разнообразни предмети дори и натрупани както се казва един върху друг, бяха разположени в относителен ред и откриваха достатъчно просторен проход от предната част през цялата стая към площадката с широк, колкото цялата стена тезгях. В десният му край се намираше нещо като писалище с мастилница, пера, моливи и други принадлежности за писане. В левия се виждаше дълга кутия със стъклен капак, съдържаща различни ценни вещи и изящни украшения, а в средата на тезгяха стоеше много, наистина много охлузено кожено кресло с дървени дръжки.
Както в хола, така и в останалите помещения на всички вещи и предмети, се виждаха номерирани етикетчета — знак за това, че всичко това е заложено.
Наближаваше осем часа. На улицата не беше много студено и звездите ясно светеха на тъмното небе, но се усещаше тази Петербургска влага, която пронизва човека през всевъзможни шуби както се казва "до кости" и изстудява повече от минус 25 градусов студ.
В студения хол, нито веднъж не стоплян от скъпоструващата камина в ъгъла, зад писалището седеше, правейки сметки в обемиста книга, човек на 35 години в остаряло, изтъркано палто, изпод което се виждаха маншетите на много износено сако. Шията му беше омотана с тънък вълнен шал с неопределен цвят. На мъждивата светлина на лампата той с трескава бързина изписваше в края на редовете цифри, от време навреме прекъсвайки своето писане с тракането на топчетата на сметалото и чести погледи към спалнята.
Болезнената и измъчена външност на този човек, най —вероятно писар, и износеното му палто, и жалки гумени галоши, разкриваха един от тези честни и бедни труженици, към които съдбата обикновено не е майка, а зла мащеха. Син на беден селски писар, той беше завършил курс в семи¬нарията с правото да бъде посветен в йерейски сан, но различни обстоятелства го бяха отклонили от това и го бяха принудили да търси на различни места каквато и да е работа. И ето след дълги скитания и митарства, накрая беше станал писар при един лихвар за 20 рубли на месец. С тази заплата той трябваше да издържа стара майка, жена, която се стараеше да помогне с шивашка работа и болна седем годишна дъщеря. Не само заплатата, но и всичко друго му беше малко и недостатъчно и квартирата, и дървата, и храната, и облеклото— може би най — евтиното в Петербург, но той и на това беше доволен, и с това, и с помощта на жена си преживяваше някак, надявайки се със своя добросъвестен труд да заслужи благоразполо¬жението на собственика и да получи повишение на заплатата, а може би и награда за празника. Но как жестоко се лъжеше той!
Удари 8 часа.
Плътната тежка завеса на спалнята се отмести и на вратата се показа тъмна фигура. Тя мълчаливо се приближи към креслото, запали висящата над писалището лампа с абажур и светлината й освети 65 годишен старец. Той носеше изтрито палто с кожена яка, краката му бяха обути във валенки, побелялата му глава беше покрита с нещо средно между шапка и таке.
Партений Илич Банев вече много години държеше заложната къща. Ако се изключеха дълбоките бръчки, набраздили неговото хищ — ническо лице, той изглеждаше още много здрав старец. Банев се кланяше единствено на парите, кумирът му беше единствено да трупа. Нито човеколюбие, нито жалост, нито даже просто съчувствие към бедняка той не знаеше и не искаше да знае. Той даваше пари с лихва при огромни проценти и при това крайно евтино оценяваше вещите, които приемаше за залог. Немалко сълзи се бяха пролели заради неговото безсърдечие. Носеха се дори слухове, че и не малко хора са загинали в Нева или са се обесили поради "милосърдието" на този човек.
Банев с никой не се запознаваше. Нито един беден не би могъл да се похвали, че е получил от него нещо. Децата при срещата си с него се разбягваха на всички страни.
Но Банев към всички беше равнодушен, освен към своето сандъче. Той живееше даже не за себе си, съдейки по оскъдната му храна, а само и само да трупа, без да признава никого и нищо извън своите интереси.
Ето при какъв господар съдбата беше захвър — лила бедния семинарист! И все пак работите на стария лихвар вървяха много добре. И заможните, и бедните клиенти от сутрин до късна нощ се тълпяха пред неговата къща, поради простата причина, че първо той приемаше в залог абсолютно всичко, което те му предлагаха, и второ беше готов да даде пари срещу лихва даже и след полунощ, дори в такива велики дни като навечерието на Рождество или Велика Събота.
В този момент, когато завесата откъм спалнята леко се отмести, писарят беше положил перото, седеше печално с отпусната на ръцете си глава и тъжни мисли се рояха в нея. Ето и той би могъл сега весело да се готви за празничната служба, и би могъл да дава последни разпореждания в своя храм, а сега благодарение на неудачите и своята бедност, той даже в навечерието на Рождество трябва да прегъва гръб над това писалище вече десет години за обичайната, безинтересна, тринадесет часова ежедневна работа с безкрайните колонки от цифри, квитанции и отчети, без дори да получава не само награди, но даже и добра дума своя добросъвестен и прилежен труд. При звука на запалената клечка кибрит, бедният се опомни, хвърли поглед към креслото и веднага го заби в тетрадката. Лицето на собственика се изкриви в гримаса, която изразяваше неудоволствие.
— Партений Илич! Позволете ми да приключа работата! Заведох в книгата всичко, ето проверете! Утре е Велик празник. Трябва да се приготвя. И в аптеката трябва да ходя за лекарства. Дъщеря ми вече е съвсем зле — с тих, отривист глас прошепна писарят.
— Какво е това? Ти с пет рубли заплата на седмица и със семейство на шията се готвиш да празнуваш? Внимавай, заради твоето празнуване да не те оставя без работа! — заплашително кресна Банев, отпускайки се в креслото.
Писарят живо се изправи на своята табуретка, и само две безмълвни, но красноречиви сълзи блеснаха в неговите уморени очи.
Времето течеше за него мъчително бавно. Старинният часовник, висок почти до тавана, удари 9 и половина. В хола не се чуваше никакъв звук и тази тишина рядко се нарушаваше от скърцането на перото по хартията. На входната врата звънчето звънна тихо. Тя се отвори и в залата плахо влезе млада, красива, но много бедно облечена жена с тригодишно момченце на ръце, грижливо загърнато в топличко, закърпено старо одеалце. Банев повдигна очи и попита идващата към него жена какво иска. Тя мълчаливо се приближи към тезгяха и сложи на него зелена, кадифена кутия. Лихварят я отвори и при ярката светлина на запалената лампа пред тях заискри със снопове преливащи се лъчи прелестна брилянтна брошка. Половин минута цареше мълчание.
— Откъде ти, майчице, си забърсала тази вещ? — накрая възкликна Банев, поглъщайки с очи действително ювелирно изработената брошка, а в същото време, оглеждайки с подозрителен поглед бедния костюм на жената.
— Това е последната ценна вещ, останала ми след смъртта на моя покоен съпруг — това е неговия свадбен подарък. Аз имам три деца и ние се намираме в крайна нужда! Дайте ми срещу нея колкото можете! — тихо проговори бедната жена със сълзи на очи.
— Ами колко да Ви дам? Да не е крадена? — не мирясваше старецът.
— Бог да е с Вас, господине! Защо ме обиждате с такова подозрение? Аз живея в къщата отсреща и моите хазяи ме знаят, че съм почтена жена — вече с твърд глас каза тя.
Банев още веднъж разгледа брошката, заключи я в шкафа и подхвърляйки от кутията с парите 10 рубли, промърмори:
— На, вземи! Повече няма да дам. А за квитанцията ще дойдеш утре, защото съм приключил вече и отчетите!
— Смилете се! — едва ли не с ридание въз¬кликна бедната. — Дайте ми поне 25 рубли! Само брилянтите струват 300! Аз и за квартирата трябва да платя, и за храна, и децата трябва да облека с нещо, и за Празника нещо трябва да купя.
— Какво —о? И при тази бедност също мисли за някакви празници, при все че няма какво да ядат. Махай се, докато не съм си взел парите обратно! Тръгвай, ти казвам! Аз и кантората затварям — разкрещя се лихварина и нареди на писаря да затвори кепенците на прозорците.
Той загаси висящата лампа.
С червената банкнота в ръка, зашеметена от мъка и като се заливаше в горчиви сълзи, жената се обърна към изхода. В този момент одеалцето се смъкна от лицето на пробудилото се дете и отворените му очички срещнаха погледа на Банев. И странна работа, старецът като че ли отначало се дръпна от изненада, след това като че ли мравки го полазиха по гърба, почти несъзнателно, трескаво превъртя ключа в касата, извади без да гледа още 10 рубли и кресна на жената: "На дръж!" — пъхна или почти хвърли банкнотата върху одеалцето и
бързо се шмугна в своята спалня.
Жената се прекръсти и бързо се отправи към изхода, а писарят с отворена уста така и замря от изумление с три решетъчни капака в ръце.
И действително — това беше невиждано: за всичките 10 години служба нищо такова тук не се беше случвало!
Банев скоро излезе, мимолетното впечатление беше изчезнало, веждите му бяха злобно намръщени.
Той отново запали висящата лампа, извади кутийката и докато писарят се оправяше на улицата с капаците, започна да разглежда брошката.
Малко по малко лицето му се проясни от някаква жадна, хищническа усмивка и той потри ръце от удоволствие, че се беше сдобил за 20 рубли с вещ, която струваше не по —малко от 400!
При това тази брошка остана в него без да издаде квитанция, значи пиши я пропаднала за невнимателната заложница.
Когато писарят се върна, всичко вече беше заключено по местата си и Банев, хвърляйки поглед на часовника, го пусна да си върви със заръката да се яви сутринта в 9 часа.
След като писарят си отиде, Банев седя още половин час в своето кресло, като пресмяташе на хвърчащ лист от ковчежето днешната печалба. След това той заключи ковчежето, запали угарка от свещ, угаси лампата, облече шубата и като сложи кожената си шапка, затвори вратата на хола, излезе на стълбищната площадка и заключи апартамента с двоен катинар.
Той се отправи към Аничкиния мост в гръцката гостилница.
Този разкош той си позволяваше, когато беше особено доволен от нещо.
По пътя обаче настроението му се развали вследствие на блъсканицата и множеството минувачи.
-Виж ги, побъркани! Бягат като при пожар — не един път сърдито възкликваше той.
Мърморейки и ругаейки всички преминаващи, лихварят вече мислеше да слезе от тротоара на улицата, когато беше принуден неволно да спре, обграден от тълпа, която се беше скупчила около един магазин, и преди да успее да се огледа, беше притиснат към един от неговите грамадни, огледални прозорци.
Нямаше как, трябвяше да погледне във вътрешността на ярко осветения магазин.
Съвсем близо, при самия прозорец на светъл велосипед се кипреше нисичък, набит старец в бяла заешка полушубка, посипана с изкуствени блестящи снежинки, румен, с дълга побеляла брада и със също такива бели коси, които бяха разпилени изпод бялата кожена шапка. В дясната си ръка той държеше осветена и украсена елха.
По—далече, в дълбочина на магазина се виждаха маси с блестящи играчки и елхови украшения и подаръци, обкръжени от тълпа възрастни и деца.
— Ако можех бих наказал тези, дори повече отколкото, ако хвърляха парите си в печката! Дори и децата учат на това! — промърмори Банев и направи усилие да се извърти, но в тази минута в очите му се наби никога невиждано от него зрелище. Във вероятно нарочно оставения тъмен ъгъл на магазина нещо ту се появяваше, ту внезапно изчезваше.
Банев в недоумение започна да се взира. Това бяха образи прожектирани от китайски фенер, чието предназначение усърдният продавач показваше на някакъв важен господин с две момчета облечени с руски дрехи.
Пред очите на Банев една картина се сменяше с друга и той заинтригувано наблюдаваше това зрелище, като внимателно следеше как продавачът борави с фенера.
Той си спомни, че при него е заложена такава вещ, за която той е платил около 30 копейки, не знаейки предназначението й.
На градската кула часовникът удари 10 и половина. Банев припряно се измъкна от оредялата вече тълпа зяпачи и бързо се отправи към гостилницата, без да престава да мисли за китайския фенер.
В гостилницата нямаше много хора. Той закачи шубата си на закачалката, поръча си някаква порция и започна да преглежда обявите за продажби в някакъв вестник.
Но при всяко отваряне на входната врата той неволно повдигаше очи. "Сменят се точно като при фенера!" — тази мисъл натрапчиво се въртеше в главата му при вида на влизащите и излизащи посетители.
Като приключи бързо с вечерята и изпи чаша вода, Банев плати с 50 копейкова монета и припряно се отправи към дома си.
Влизайки в своята самотна квартира — Банев от стиснатост не държеше никаква прислуга — той здраво залости външната врата, обходи както обикновено с лампа в ръка всичките помещения, поглеждайки във всяко ъгълче и като намери всичко в пълен порядък и не забеляза нищо подозрително, се отправи в спалнята.
Когато се приближи до прозореца, за да спусне завесите, той погледна към ярко осветените прозорци на съседната къща, и като че ли пред него изведнъж блесна съсредоточеният поглед на одевешното момченце. Той си спомни, че собственичката на брошката живее отсреща.
Като си припомни за брошката, Банев не се стърпя да не се полюбува още един път на своята придобивка. В душата си той вече беше решил да я присвои.
Заключвайки накрая своето съкровище, лихварят се върна в спалнята, съблече се, легна в леглото и загаси лампата.
Умората или годините подействаха, старецът задряма почти веднага и скоро заспа дълбок сън.
ІІ
Не е ясно дълго ли спа лихварят.
Леки стъпки близо до леглото накараха Банев най —напред да повдигне с мъка натежалите си клепачи, а след това и да се разбуди: в спалнята беше съвършено тъмно.
Той напрегнато се ослуша и му се стори, че през стаята премина бързо лека въздишка.
Банев моментално се изправи на леглото, грабвайки изпод възглавницата шестзарядния револвер, който винаги седеше там и протегна другата си ръка към кибрита, лежащ до лампата на нощната масичка до леглото, за да запали светлината. Но преди да успее да достигне до кибритената кутийка, пистолетът изпадна на одеалото от ръката му, а другата се отпусна безсилно. Тръпка премина по цялото му тяло и той почувства, че редките косми на главата му започват да се повдигат като четка.
Да и имаше защо!
Внезапно странна светлина започна да изпълва стаята, тя ставаше все по — ясна и по — ясна, и накрая озари цялата спалня, освети всички намиращи се в нея предмети до най — малките подробности. Само празната стена срещу леглото не само не се освети, но като че ли изчезна в някакъв гъст черен облак.
Насред стаята стоеше жена, ужасно приличаше-по външен вид и лице на онази, която беше заложила брошката. Както и преди лицето й беше тъжно, но тази тъга беше по —различна. Жената като че ли безгранично тъгуваше за този човек, към когото беше устремен кроткият й поглед. В ръцете си държеше момченце, загърнато в одеалце.
Банев като вкаменял седеше на леглото, без да има сили да помръдне нито една част от тялото си. Накрая той някак се опомни от вцепенението си и прохриптя със слаб глас:
— Коя сте Вие и какво искате от мен?
В стаята цареше пълна тишина... Никакъв звук...
Изведнъж одеалцето се отметна, като че ли духнато от вятъра, откривайки милото личице на момчето, което гледаше стареца с поглед, по който той веднага позна сина на бедната вдовица.
Одеалцето съвсем се разтвори. Детето в прозрачна, блестяща, бяла ризка започна незабележимо да се отдалечава от ръцете на майка си и без да докосва пода, постепенно да се приближава към леглото. Накрая то се спря плътно до него, изправено в цял ръст. Сиянието около нежното му телце се усилваше и накрая като че ли цялото му същество беше проникнато от него.
Като връх на своето изумление Банев видя в ръцете му нещо като кутийка. Лихварят вторачено се вгледа в нея. Това беше китайският фенер, който той видя вечерта в магазина за играчки. Още под въздействието на страха, смекчен от удивлението при вида на фенера, Банев погледна към момченцето. Детето с тъжна усмивка протегна ръка към тъмната стена, като че ли показваше нещо. Старецът погледна по посока на про¬тегнатата ръка. Ярката светлина, изпълваща стаята, като че ли се отдръпна, давайки простор на тъмнината и върху тъмната стена се появи белезникаво петно във вид на хоризонтален овал. Петното ставаше по — ярко и по — голямо, и внезапно изобрази в себе си голяма, ярко осветена стая.
В средата й, покрита с мъх, обсипана като със снежинки, с късчета ситно нарязано фолио, се издигаше гиздава рождественска елха, залята от светлината на тънки, разноцветни свещи и украсена с ябълки, сладкиши, позлатени орехи, блестящи мъниста и гирлянди, и с купища други играчки. Около нея под звуците на акордеони и цигулки с викове и смях неудържимо се носеше весел детски хоровод.
Да! На Банев му се струваше, че чува и музиката, и смеха и говора.
Изведнъж закоравялото му сърце се обля от топлина и радостно затуптя: той позна хола в дома на своя добър баща, който беше един от управителите на порцелановия завод преди много десетки години. Не стига това, ами в акордеониста
старецът позна покойния си родител, а между познатите от някога детски лица — и самия себе си — седем годишен, весел, щастлив и смеещ се малчуган.
Акордеонът и цигулката изведнъж замлъкнаха. Бащата и незнайно откъде появилата се майка на Банев, се приближиха към елхата. Неговият малък двойник се присъедини към тях. Бързо свалиха подаръците и играчките.
И точно тогава започна истинското веселие! С радостна врява бандата малки разбойници се нахвърлиха върху нагизденото дърво, късайки лакомствата и за някакви си пет минути дървото оголено до последното клонче, изчезна зад вратите на залата. Започна раздаването на подаръците и малкият Партений Илич от цялото си добро детско сърчице бързаше да раздава заедно с родителите си най —хубавите играчки на своите малки приятели.
Изведнъж той се спря недоумявайки. В ръцете му отнякъде се появи разтворена зелена кадифена кутийка, върху възглавничката на която ярко блестеше с всички цветове брилянтна брошка.
Виждаше се, че момчето започва да се измъчва,не знаейки на кого да даде тази неочаквана играчка, тъй като всички негови малки приятели бяха вече получили своите подаръци.
Банев, неочаквано за себе си, увлечен в появилата се пред него картина от детството му, с цялата си душа съчувстващ на своя малък двойник, забеляза в ъгъла на стаята едно тъжно момче, облечено в дрипи. Това беше синът на жената, която беше заложила брошката. Ах, как му се прииска да подари тази брошка на момчето.
Прииска му се да извика на своя двойник и да му посочи момченцето, но гласът му не го слушаше, ръката не се повдигаше. В отчаянието си той направи последно усилие, но стаята моментално се изпълни с непрогледна мъгла и пред очите му се издигна празната тъмна стена.
Сърцето му трескаво биеше и старецът беше принуден да се хване за гърдите, за да сдържа туптенето.
Но ето, белезникавият овал започна отново да се прояснява на тъмния фон на стената и различните картини с по — важни моменти от живота на Банев за всички изминали години започнаха бързо да се сменят една след друга под действието на китайския фенер.
Сърцето на стареца ту се вледеняваше при вида на извършено от него жестоко безобразие, което сега му се струваше повече от чудовищно, ту страшно, мъчително се разтуптяваше при невъзможността да спаси някоя от неговите погиващи жертви.
Лихварят извърна лицето си с умоляващ поглед към сияйното момче, като правеше усилие нещо да му каже. Но детето, без да сваля ласкавия си поглед от него, сякаш започна да се отдалечава забулвано от светъл, прозрачен облак. Контурите на тялото му като че ли се сливаха с облака. Накрая ярка светлина съвсем го скри. Някаква странна, величествена вълна от звуци изпълни цялата стая и Банев се събуди.
Весел звън на рождественските камбани заедно със сноп от ярки слънчеви лъчи проникнаха през неспуснатите завеси на прозореца. Те нахлуха в спалнята, която на слънчевата светлина изглеждаше доста приветлива.
С неизказано чувство на лекота в цялото си тяло, като юноша, той скочи от постелята.
— Значи това било сън? Но затова пък благодатен сън! О! Сега вече ще бъде не това, което беше преди! Аз все още мога много неща да поправя, мога да направя много добри неща! Благодаря ти,
мило момче!
Изговаряйки всичко това като залп, той започна бързо да се облича. С него изведнъж стана пълна промяна, както става при тежко болни след неочакваното им оздравяване. Ту усмивка пробягваше върху лицето му, ту ставаше тъжен и на очите му избиваха сълзи.
За първи път от цели двайсет години се отвори тайнствената врата на кухнята към черния вход и портиерът, който беше на двора, с изумление видя фигурата на Банев в халат и чехли на прага на външната стълба с голяма кана в ръце. Но той още повече се изуми, когато старецът го повика и го помоли да налее от чешмата прясна вода. Портиерът беше така поразен от всичко, което ставаше, че едва ли не на бегом, се хвърли към една от външните чешми и след минута донесе каната.
— Благодаря ти, приятелю! Честит празник! А ето ти за празника! — весело каза лихварят, като подаде на портиера банкнота от 25 рубли и веднага се скри в своята кухня.
Портиерът се вкамени. Той просто не можеше да повярва на очите си, нито на разума си. Как ли не! За цялото време, през което той беше портиер, дори счупена пара не беше получил от този стар скъперник, а гледай сега, не може да бъде, невероятно! Даде изведнъж цели двадесет и пет?
— Побъркал се е , направо се е побъркал! — започна той да си мърмори и обръщайки се, бавно се отправи към портиерната, мислейки дали да уведоми полицията или по — добре да премълчи, тъй като никой не видя, какво му дадоха, а "току виж, ми ги взели!" — въртеше му се в главата и той реши, че е по — добре да си мълчи.
Като се прибра в кухнята, Банев отново заключи вратата и веднага започна да се облича. Той се изми, облече чисто бельо, вчеса своите сиви, доста редки коси, среши брадата си на две страни, добре завърза копринената си вратовръзка на едно от заложените огледала и накрая облече хубаво палто, вече много години неизваждано от гардероба. След това той отвори огнеупорната си каса, извади от нея обемиста пачка ценни книжа, всяка на стойност сто рубли и затваряйки отново касата, се приближи към писалището си, от което извади старинен, но както изглеждаше почти неизползван бележник.
Той отброи в една пачка пет стотачки, в друга десет, а останалите прибра в бележника и го пъхна в страничния джоб на палтото. Хилядарката Банев старателно загърна в бяла хартия и написа адреса на своя писар, като усмивка озари лицето му при мисълта колко изумен ще бъде последния, получавайки такава сума неизвестно откъде. "Дори и сянка на съмнение няма да падне върху мен" —помисли си Банев.
След това му мина през ума за шубата. Неговата собствена беше вече доста неугледна и Банев реши да облече една от заложените шуби от бобри, много скъпа и като че ли точно за него. Шапката той също подбра според шубата.
— Е! За последен път... Бог да ми прости! — промълви старецът, облечен в шуба и шапка, и като обу високи, топли ботуши, се отправи към антрето.
Но изведнъж като че ли нещо си спомни и бързо се върна към тезгяха. Той отвори шкафа, извади зелената кадифена кутийка, погледна там ли е брошката и като я загърна също в хартия, я пусна в джоба на шубата, където вече стоеше пачката от петстотин рубли и първия пакет. Тогава вече лихварят мина в антрето, заключи хола, излезе на стълбищната площадка, закачи на вратата на антрето висящ катинар и излезе от входа.От вчерашната влага нямаше и помен, а от лекото затопляне беше започнал да се разтапя ледът по стъклата. Слънцето ярко сияеше на безоблачното небе. Само лекият вятър приятно щипеше лицето и ръцете, а във въздуха като звук на гигантски оркестър звънко се носеше екотът от веселия звън на камбаните от съседните църкви. Банев спря на първото стъпало на входа.Цяла минута той вдъхваше с пълни гърди свежия леден въздух и гледаше носещите се впрягове и бързащите пешеходци. Накрая той стъпи на тротоара, бързо пресече улицата и позвъни на вратата на отсрещната огромна къща. На вратата бързо се показа старшият портиер.
— Къде тук живее една бедна вдовица с три деца? Аз не й знам името, но тя е още млада и красива жена — попита той портиера.
Последният, най —напред по типично руски обичай се почеса по главата и след това провлачи:
— Кой я знае, може и да има такава, малко ли живеят тук в тази беднотия! Тя за какво Ви е?
— От службата за бедните й изпращат помощ, аз трябва да й я предам. Но името и апартамента забравих. Зная само, че беше на този адрес — излъга старецът и се разсмя вътрешно на своята измислица.
— Вероятно й пращат някакви си три — четири рубли, така че предайте ги на мен, господине, а аз ще я открия, когато се освободя. Вие не се съмнявайте. А сега кой знае къде ег как да я открия! Ще питам жена ми — тя знае всички жени тук — каза небрежно портиера.
— Не, любезни! Трябва да й предам повече от сто, така че я потърси веднага! А ето, за празника вземи за теб, за чай! — и Банев му подаде една рубла.
"За чай", а още повече цифрата "сто" просто окрилиха портиера и още не изминали пет минути, той вече махаше с ръка от отдалечения край на двора и крещеше на стареца:
— Ваше благородие! Елате, ако обичате! Намерих я! Аз ще Ви съпроводя до квартирата й.
Вървейки след портиера, Банев премина първия двор, влезе във втория и вече в края на втория двор се спусна след него в подземен етаж, където живееше някакъв собственик, голям скъперник, даващ между впрочем под наем и ъглите. Влажна, воняща атмосфера веднага обгърна лихварина и той закри носа си с кожената яка.
В един от лошо осветените ъгли той видя сковано от дъски легло с подобие на дюшек и тъмно старо одеяло с две възглавнички в бели калъфки. На постелята се виждаха две миловидни момичета на пет и седем години, в бедни, но чисти роклички, а в далечния край на леглото стоеше вчерашната жена с момченцето на ръце, облечено в бяла ризка.
Банев се приближи към жената, предаде й пачката банкноти и пакетчето, като й обясни, че това й е изпратено от службата за бедни.
В този момент, когато удивената от неочакваното събитие вдовица взе в свободната си ръка парите и пакетчето, детето, което съсредоточено гледаше Банев, изведнъж весело се засмя и му протегна двете си ръчички.Нещо неизразимо мъчително — радостно стегна гърлото на стареца. Той жадно хвана тези ръчички, покри ги жадно с горещи целувки и заридавайки като дете, се втурна към изхода, оставайки в пълно недоумение и изумление всички обитатели на дома, и едва успелият да се отдръпне портиер.
В душевния порив на Банев нямаше нищо неестествено: това беше първата в живота детска ласка, която изпита старият саможивец.
Да оставим обширното поле с догадки на щастливата жена при вида на петте стотачки и също скъпата й брошка, и да побързаме след Банев, който без сам да забележи как профуча през двора и уличната порта, вече беше успял без изобщо да се пазари, да се настани в преминаващата шейна.
— На ъгъла на Невска и Знаменска, по — бързо! — весело извика той на кочияша.
Когато стигна близо до Николаевската гара, Банев хвана първия попаднал му куриер и като му заплати вместо 40 копейки цяла рубла "за Празника", той изпрати по него пакета с парите за своя писар и като освободи кочияша, влезе в Знаменската църква.
Много, твърде много години кракът му не беше стъпвал в Божия храм. Някакво особено умиление изпълни безчувствената му до скоро като камък душа, при чудните звуци на църковното пеене. Литургията почти свършваше и хорът пееше тържествено "Тебе поем".
При вида на стичащите се по бузите на Банев сълзи, едва ли някой би помислил, че този на вид добродушен и набожен старец, до вчера беше закоравял безбожник и без капка угризение на съвестта би накарал някой нещастник да се обеси или да се удави, и без ни най — малко да се стеснява би отнел последните пари от сиромаха, и последния грош от бедняка!
Литургията свърши и старецът почти последен излезе от храма. Тълпа просяци на църковната врата протягаше от всички страни костеливите си и осакатени ръце за милостиня. И когато той слезе на тротоара, неговите джобове с дребни монети бяха буквално изпразнени, за сметка на душата и сърцето му, изпълнени с непознати до този ден за тях чувства на доволство, щастие и някаква неизказана, райска радост.
Банев отиде до ъгъла и се спря. Постоя около минута, мислейки нещо, след това махна с ръка на кочияша и потегли към единствения си брат, с който не беше в добри отношения, и с когото не бяха се виждали няколко години.
В навечерието на Нова година лихварският дом беше се изменил до неузнаваемост. С помощта на своя писар, вече подготвящ се за приемане на свещенически сан, толкова мечтан от него, Банев върна безвъзмездно на всички бедняци заложените от тях вещи и унищожи своята лихварска каса.
Според приведените в ред финансови документи, той се оказа собственик на повече от четири милиона, които в по — голямата си част беше решил да употреби за благотворителни цели.
Не минаха и две години и в една от вилните зони на столицата израсна голямо двуетажно здание с величествен вход по средата, над който на готически арки се намираха неголеми камбани под фронтони, увенчани с кръстове. Величествен купол, увенчан с малко, но кокетно, златно кубе се извисяваше над три огромни прозореца в средата на зданието. Във всички ъгли на обширния двор, опасан от всякъде с ограда, се издигаха каменни двуетажни пристройки.
Между главното здание и улицата, по цялата дължина на огромната фасада, се простираше красиво подредена градина, отделена от тротоара с чугунена решетка с орнаменти. В това здание се помещаваше старопиталище за двеста -триста престарели и сакати люде. По дължината на всеки етаж откъм външната страна се проточваха светли, високи и широки коридори, осветени от огромни огледални прозорци. От тези коридори посетителят можеше да се любува на реда, в който бяха подредени леглата, постелите и самите стаи, в които живееха приютените. Горният етаж беше предназначен за жени, а долния — за мъжете. Обширната обща столова се намираше на партера. Всичко беше покрито с паркет, чистотата и редът бяха образцови, повече от това не можеше да се желае. В двата края на корпуса се намираха две обширни надстройки.
В една от ъгловите пристройки се помещаваше болница, в друга — училище за бедни деца. Тук имаше също квартири на служещи и стопански помещения, като например пералня, складове, мазета.
Но главното украшение на цялата тази обширна и скъпо струваща благотворителна къща беше забележителният, разкошно украсен храм с два реда прозорци и с място за църковния хор на втория етаж. Особено поразяваше грандиозният със своята простота красив, бял, мраморен иконостас с три реда икони, зад които се помещаваше обширен олтар с три престола, целият във великолепни фрески. Целият олтар беше като едно малко
царство Божие на земята.
Мълви се и до днес, че младенецът Христос — с протегнати напред ръчички в ръцете на Пресветата Дева отляво на царските двери — е точен портрет на лъчезарното дете, което в съня показало пътя за спасение на погиващия стар грешник, името на когото се благославя и до ден днешен от хиляди бедни от поколение на поколение.
А прахът на Банев намерил своето последно успокоение в гроб до създадения от него храм. На надгробния кръст стои, издялан на камък, надписът:
"Помени ме, Господи, когато дойдеш в Твоето Царство!"
В. Ящеров
"Русский Паломник", № 51 и 52, 1899 г.
