ХРИСТОМАТИЯ ПО РЕЛИГИЯ

СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ - ЧУДОТВОРЕЦ

ПЪРВА МОЛИТВА

Беше късно през нощта,а Ваньо не можеше да заспи.Въртеше се в леглото си и все поглеждаше пролуката на вратата, от която се промъкваше светлина. Разбираше, че майка му съшо не спи. Дочуваше леките й стъпки и приглушения й нежен глас. По-силно се чуваше плачът на болното бебе.

Ваньо обичаше това сестриче-мъниче, което беше започнало да му се усмихва всеки път, когато се навеждаше над креватчето му. Но днес то изглеждаше много особено. Личицето му бе пребледняло. Плачеше и не искаше да се храни. Днес, когато се върна от детска градина, Ваньо видя сълзи и в очите на майка си. И на него му се доплака, но нали беше голям. Вечерта откри, че вкъщи е станало много тъжно.

Сега тревогата продължаваше да го държи буден. И понеже в тъмното никой не можеше да го види, той тихичко заплака.

Изведнъж в съзнанието изплува усмивката на баба му. Тази мила усмивка, която винаги му вдъхва кураж. Спомни си за една от честите им разходки до близката църква и иконата на светеца, пред която винаги палеха свещ. „Това е твоят светец - Свети Иван Рилски - казваше баба му. -Носиш неговото име. Той е твоят покровител, не го забравяй". Всеки път те постояваха пред Светеца и му оставяха по едно цвете от градината.

Ваньо беше запомнил това бледо и спокойно лице, излъчващо доброта. Усети, че сърцето му се изпълни с неочаквана надежда. Знаеше, че точно той може да му помогне.

Момчето коленичи и се прекръсти, притвори очи и отправи своите първи молитвени слова към добусмихваше майка му. Лек белег на умора   бе отпечатан на лицето й, но явно страшното бе отминало.

Ваньо се спусна към стаята с бебето. То спеше вече спокойно и лека руменина бе започнала да залива нежните му бузки.

Ваньо въздъхна дълбоко от щастие и благодарност. Знаеше, че когато следващия път тръгне към църквата, ще откъсне най-красивото цвете и ще благодари от цялото си сърце на Светеца - чудотворец.

Емилия Василева

ВЪВЕДЕНИЕ БОГОРОДИЧНО

(ВХОД НА СВЕТА ДЕВА МАРИЯ В ХРАМА)

СВЕТЛИНАТА

Мария се бе сгушила в леглото си и не смееше да отвори очи. И тази нощ страхът я бе притиснал и й се надсмиваше: „Нали си била голяма. Щяла си да ставаш ученичка. Ух, че си смешна! Така! Така-а-а!"

Вече няколко дни Мария спеше сама в стаята и всяка вечер се измъчваше от присъствието на... Тъмното. А то всяка вечер изпълзяваше важно и се разстилаше навсякъде около нея. Светлото изчезваше нанякъде и се връщаше едва сутринта, за да прогони присмехулния страх.

Тази нощ изглеждаше по-неприятна от всякога. Тъмното не пускаше никаква светлина да проникне в стаята на малкото момиче и го дебнеше отвсякъде. Страхът нагло крещеше в ушите му с грозния си и подигравателен смях. Сърчицето на Мария тупкаше учестено. Още миг и щеше да се разплаче.

Тогава, през затворените си клепки, съвсем неочаквано, усети една закачлива милувка. Тя весело заскача по лицето й и Мария отвори очи. Беше удивена. От иконата на Богородица, която бе закачена на отсрещната стена, струеше светлина. Божията майка държеше в своите прегръдки Малкия Иисус и се усмихваше. Устните й помръднаха и тя промълви: „Не се бой, Аз съм тук при теб!" Светлината беше толкова бяла и мека, разпръсна се с лекота и проникна чак до сърцето на малкото момиченце, за да го успокои.

Страхът се отдръпна рязко и се стопи. Даже Тъмното се сви в най-крайния ъгъл на стаята, за да покаже на Мария своята безпомощност.

Сега момичето отново затвори очи. Дори и така то усещаше топлата и непобедима сила на Светлината, която бе проникнала дълбоко в душата и, за да й донесе облекчение и усмивка. Страхът от тъмното бе победен завинаги. А там, в душата на Мария,тази Светлина никога вече нямаше да угасне. Тя щеше да я крепи, да я радва, да й помага да се бори със злото и със своите слабости, да я прави по-добра и Боголюбива.

Емилия Василева

РОЖДЕСТВО   ХРИСТОВО

(КОЛЕДА)

СИАД

Който отиваше във Витлеем, можеше нещо да пропусне да види, но минеше ли по главния площад, под каменния свод на храма, непременно щеше да види малкия Сиад. Той по цели дни стоеше там, а нощем спеше из пещерите край града. Причакваше богомолците или проходящите покрай храма и очакваше от тях милостиня. И никога той не отправяше молба, гласът му рядко се чуваше. Опрян на каменната колона, чуеше ли шум от човешки стъпки, протягаше ръка и пуснеха ли в ръката му някоя дребна монета, с тъничкия си гласец изказваше винаги едно и също пожелание:

-        Бог да благослови милостивото сърце!

Никой не знаеше откъде беше Сиад. Когато беше тригодишен, намериха го край града, изоставен от един керван. Със съжаление разбраха, че той е сляп и сигурно затова го бяха изоставили жестоките му родители, за да не им бъде в тежест. Разпитваха го, но той нищо не знаеше, освен името си, Прибраха го двама добри старци, бездетни, които считаха, че ще сторят добро дело в края на своя живот, заради което Бог ще бъде милостив към техните души след смъртта. Но след четири години старите умряха. Сиад остана сам и понеже милосърдието по онова време беше голяма рядкост, той остана да живее от милостта на случайните минувачи по улиците на града. Външно Сиад не изглеждаше на сляп. Очите му бяха като много други очи - здрави, черни, влажни. Но все пак те не виждаха, без да се разбира какво в тях беше повредено.

Понякога минаваха зли, закачливи деца и понеже Сиад дочуваше техните стъпки, протягаше към тях ръчичка, а те за шега му слагаха малки камъчета. Буен смях се разнасяше тогава около нещастното сляпо дете.

-        Ей, слепчо, смешен слепчо, хубав ли е подаръкът? - викаха

закачливите жестоки деца.

Каква мъка беше в клетото сърце на Сиад в такива минути! От слепите му очи капеха една след друга прозрачни едри сълзи, гърдичките му се надигаха, в гърлото го задушаваше. Той чувствуваше, че е сам в света и че нямаше сбой близък човек, на когото да повери своята съдба и който да му бъде в защита.

Един ден Сиад се учуди като дочу множество гласове. Народ на големи тълпи минаваше край него, едни влизаха в храма, други отминаваха по всички посоки на града. Той не знаеше какво става в града. Нито пък се осмеляваше да пита някого. През целия ден множеството гъмжеше около слепия Сиад. Когато слънцето залезе и вечерният ветрец полъхна над града, шумът постепенно замря край Сиад. Близо до него старчески глас тихо шепнеше на някого:„Никъде няма за нас подслон за през нощта, а ти си много изморена. Всичко в града е заето. Казаха ми, че край града в скалите имало удобни за пренощуване пещери. Ще трябва да идеме в някоя пещера, за да бъдем на скрито. Момченце!" - викна по-силно старческият глас.

Сиад не знаеше, че към него се обърнаха, и затова мълчеше. Някой приближи и сложи ръка на главата му.

-        Момченце, знаеш ли, къде има пещера за пренощуване?

-        Мене ли питаш, господине? - отвърна Сиад. - Аз съм сляп,

не виждам и затова не се обадих.

-        Горкото дете! - прошепна кротко, съжалително някаква

жена.

-        Знам, господине, една хубава пещера, в която и аз спя

нощно време.

-        Можеш ли да ни заведеш до нея?

-        Мога. Ако искате, още сега да тръгнем.

По пътя Сиад научи, че старецът и жената се казват Йосиф и Мария от Назарет. Дошли да се запишат послучай преброяването на населението.

В пещерата имаше слама, на която и тримата легнаха.

Около полунощ Сиад се събуди от някакъв необикновен шум и вълшебни песни. Той се надигна и ужасен си разтърка очите. Мислеше, че сънува, виждаше, че пещерата е светла без да има светлина, виждаше един старец благоговейно приведен над една седнала млада жена, която държеше в скута си дете - и какво чудно дете, цялото в сияние и красота.

-        Ти виждаш ли вече? Благословено си от Бога, дете, за твоето добро сърце! - мило заговори старецът към Сиад.

-        Тук е Великият Младенец, който след време ще спаси света от злото. Той е от Бога пратен и е равен на Бога.Велика радост обгърна малкото сърце на Сиад. Той виждаше! И чувстваше, че не човешка сила го дари с тази милост, а божествена сила. Неговите слаби крака почти несъзнателно се превиха и малката му главичка се приведе за първо поклонение пред светлото Дете.

Из „Кървавите капки" -Синодално Книгоиздателство, С. 1947,

БОГОЯВЛЕНИЕ

(ЙОРДАНОВ ДЕН)

ДВОЕН ПРАЗНИК

Днес Данчо се събуди много рано. Дали от белотата на снега, която проникваше навсякъде, дали защото се бе наспал или пък...? Да, точно затова. Днес беше неговият двоен празник /именият му и рожденият му ден/.

Децата от детската градина все се объркваха и питаха „Как така? Хем имен, хем рожден?" А той всеки път обясняваше търпеливо: „Родил съм се на празника Йорданов ден. Искали да ми дадат хубаво име. Чудели се какво. Тогава дядо настоял: Дошъл си е с името, защо ще му търсите друго. Ще го наречем Йордан. Да е благословен като водите на реката, в която е кръстен Божият Син".

Данчо обичаше този ден. Не само, защото щедро черпеше с бонбони и сладки, приготвени от майка му, но и защото на този ден в малкото им село се случваха толкова много интересни неща. В църквата се събираха много хора. После мало и голямо се втурваше към реката, в която по това време течеше ледена вода. Старият свещеник хвърляше в нея железния кръст и тогава най-безстрашните момци се хвърляха да го извадят. За щастливеца, който успяваше да го извади, казваха, че ще има късмет през цялата година. Друг свещеник заедно с помощника си обхождаше къщите с китка босилек и поръсваше хора и животни за здраве и благодат.

А вечер се събираха близки и познати. Празникът продължаваше до късно.

Днес Данчо ставаше на седем години. Есента ще тръгва на училище. На душата му беше радостно. Скочи от леглото и шумно се отправи към голямата стая. Кой го беше изпреварил? Пламъкът на запаленото вече кандило трептеше весело и озаряваше светлия образ на Божия Син, който Го гледаше с безпределна любов.

Данчо се прекръсти с препълнено от обич сърце и промълви: „Благодаря, Ти Господи!"

Емилия Василева

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ

(ПРОШКА)

февруари

БАЙ ДРАГОЙКО

Един ден на Мирковите порти почука някой човек и Мирковият татко отвори вратата. Мирко, който си играеше на двора, с удивление чу, как баща му радостно извика и прегърна един прегърбен мъж, който се

подпираше на две патерици.

-        Добре ми дошъл, добре ми дошъл, бай Драгойко! - викаше

Мирковият татко и хвана с десницата си през кръста куция човек. Така прекосиха през двора и влязоха вкъщи. Мирко чу, как майка му извика също радостно, когато видя този бай Драгойко.

-        Кой ли ще е този човек? - помисли си Мирко. Той остави играчките си и се втурна към къщи, любопитен да разбере, кой е този гостенин. Когато влезе вкъщи, той нерешително застана встрани от гостенина и не снемаше поглед от него.

-        Охо-о-о! Колко е порасъл! Когато идвах последния път,той едва пристъпваше, а сега, я го вижте, какъв мъжага е станал! Да е жив, да е жив! - извика бай Драгойко, като видя Мирка. Бащата весело се взираше ту в сина си, ту в гостенина.

-        Порасъл е. Нали не си ни идвал отдавна, почна да ни забравяш, затова и не го знаеш, какъв е станал - продума мирковият татко. А майка му през това време тичаше вече из къщата да приготви нещо за гостенина. Мирко що не ахна, като видя, как баща му се наведе и събу обущата на бай Драгойка.

-        Кой ли ще е този човек - помисли си Мирко пак - и защо толкова добре го посрещат татко и мама?

Но като не можа да разбере нищо и го беше срам да пита, той излезе от къщи и отиде да играе на улицата с други деца. Там той разказа на другарчетата си, че им е дошъл някакъв куц гостенин. За да им покаже как ходи, той изтича в двора, взе два пърта и, подпирайки се на тях, почна да подражава на куция бай Драгойко. Децата се заливаха от смях.

-        Мирко!

Мирко се надигна и видя, че баша му и бай Драгойко го гледаха от чардака на тяхната къща.

-        Мирко, ела тука! - извика пак баща му.

С треперящи от страх и срам крака, Мирко влезе в дома. изкачи се на чардака и с наведена глава застана пред баща си.

-        Не му се карай, дете е! - каза бай Драгойко.

-        Не, бай Драгойко, аз трябва да му кажа всичко, за да знае, кой си ти. Мирко, ти си лошо момче, щом така се подиграваш с нашия гостенин. Знаеш ли, кой е той! Слушай: когато   бях   малък   като   тебе,    еднаж   играех   по железопътната линия край селото, като не виждах, че влакът идваше. Още малко и колелата на влака щяха да ме

разкъсат, но за мое щастие случи се тогава да мине край линията бай Драгойко. Той се затича, грабна ме и ме хвърли встрани, но сам не можа да избяга, машината го удари и го изхвърли настрана. Повредиха му се от удара и двата крака.Затова е куц бай Драгойко. Той тогава беше млад, хубав момък и не пожали живота си, за да ме спаси. Аз го обичам и му се радвам, защото ако не беше той, нямаше да съм жив.

Той страда сега заради мене и аз не искам ти, като мой син, да му се подиграваш. Обещай ми пред него, че ти ще бъдеш добро момче и никога няма вече да се подиграваш на бай Драгойко и на такива като него. Мирко надигна глава, взря се в благородното лице на бай Драгойка, който мило му се усмихваше, очите му бавно се изпълниха със сълзи. Той се приближи до бай Драгойко, улови му ръката и силно я притисна до устните си. Сълзите му като малки поточета лазеха по бузите му и мокреха ръката на спасителя на баща му.

-        Прости ми, чичо Драгойко - изхлипа Мирко и опря главата

си на бай Драгойковите гърди.

Бай Драгойко нежно го погали по главата и благо му рече:

-        Не плачи, чичовото! Аз не ти се сърдя.

Из „Кървавите капки" -Синодално книгоиздателство, С. 1947.

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

/християнски празник на майката/

ЕДИНСТВЕНА И НЕЗАМЕНИМА

Малко са спомените, които крепят в паметта ми скъпия образ на моята майка, която загубих в ранните детски години на живота си. И един от тия спомени стои като светла звездичка в съзнанието ми и ме е крепил много пъти, всякога в живота ми.

Малък бях, много малък. Слабите ми детски крака едва се движеха и едва сричах думите на майчиния език. Не помня от каква болест лежах, но и сега ясно се помня като малко болно дете. Лежах на одъра в една голяма стая на столетна къща, завит с шарена черга. Зима беше и двата малки прозореца почти винаги бяха нашарени с най-различни бели цветенца.

През време на болестта тия шарки привличаха постоянно като магнит моя поглед. Наблюдавах ги и забравях болката си. Но най-добре ми беше, когато гледах наведеното над мене загрижено лице на мама и топлата й нежна, най-нежна ръка се допираше до челото ми. И само от тия моменти аз си спомням тихия й гальовен глас да шепне:

- Ще оздравееш, детето ми! Ще оздравееш, сине! Не плачи, маминото.

Но болестта трябва да е била тежка. Помня, че и нощно време бях буден, не заспивах. Виждах зачервените от безсъние очи на мама да бдят непрекъснато над мене. От време на време тя сипваше от някакви шишета лекарства в малка лъжичка, даваше ми да пия, аз се дърпах, плачех, а тя притискаше главата ми и насила сипваше лекарството в устата ми. В такива мигове струваше ми се, че мама нарочно ме мъчи и с малкия си ум не можех да проумея, защо тя иначе беше тъй добра, сълзите й често се смесваха с моите, а ме натиска грубо, разтваря ми устата и ми сипва горчива вода.

Но настъпи и най-тежката нощ, от която е и най-светлият спомен за мама. Разказваха ми след време, че до тази нощ две денонощия не съм заспивал от болки. През тази нощ животът ми висял на косъм. Мама, изтръпнала, бдеше над мене. Не помня друго лице да виждах тогава, макар край мене да са били всички домашни. Само бледото, изнурено и тъй мило лице на мама! Още го помня. Затворя ли очи, припомня ли си този случай, унасям се, забравям, че много години са се търкулнали оттогава, мисля си, че съм още малко дете и две любящи майчини очи следят моето дишане и треперящата й длан лежи на потното ми горещо чело.

През тази нощ почнах да губя съзнание. Образът на мама почна да чезне в мъглявост. В един миг сепна ме писък. Мама изплака. Нейният плач сякаш като въглен ме парна. Като в сън виждах, как тя запали кандилото, коленичи, кършеше ръце и говореше някакви думи с поглед към потъмнелия образ на света Богородица на малкото иконостасче. Гледах мама. Гледах игривото червено пламъче на кандилцето, гледах образа на Божията Майка. Постепенно погледът ми се проясняваше, олекваше ми. Пламъчето от време на време пръщеше. Молитвата на мама се превърна в шепот. Погледът на света Богородица в отблясъка на пламъчето беше отправен към мене. Така ми се струваше. Спомням си последния останал в паметта ми миг от тази нощ - мама, както беше коленичила, извърна глава и се взря в мене. Лицето й беше тъй бледо, но тъй красиво под нежния блясък на пламъчето от кандилото, Заспал съм след това - тих, здрав, дълбок сън, след който съм почнал да оздравявам.

Благословена и вечна да е паметта ти, майко! Една в света! Единствена и незаменима!

Из „Кървавите капки" -Синодално книгоиздателство, С. 1947

ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО

(ВЕЛИКДЕН)

ВО ИСТИНА ВОЗКРЕСЕ

Тази година пролетта разцъфна в цялата си красоса в дните на страстната седмица. Над село Топола се понесе аромат на цветя, а бръмченето на пчелите се чуваше като сладка песен, полетяла над побелелите с цвят градини.Селяните слушаха гласовете и стъпките на пролетта чувстваха щедрата ръка на Бог, но не се радваха .Свещеникът на селото беше тежко болен и всички го очакваха всеки миг да предаде Богу дух.На Разпети Петък тревогата на селото мина всякаква граница. Нима няма да има Възкресение В Топола? Няма ли на Великден да чуят песента на камбаната да ехти над вретенилите ниви?... Още от сутринта из улиците забързаха жени и зашушукаха с опечелени лица:

-        Наистина ли е умрял?

-        Още бере душа.

-        На голям ден ще склопи очи.

-        Праведните винаги умират на лични дни!...

Жените накъсаха от градините лалета, кандилки и други цветя, приготвиха свещи и зачакаха да чуят тъжния звън на камбаната. Но до обяд поп Никола се бори с болестта и вместо да издъхне, заспа дълбок и укрепителен сън. Голямата дъщеря на свещеника излезе на двора, усмихна се на слънцето и продума на жените, които угрижени чакаха пред вратата:

-        Татко заспа! - и от радост се разплака.

По-нетърпеливите не я разбраха и помислиха, че вече е умрял. Пръснаха се по дворовете и разнесоха скръбната вест.Трима от най-близките приятели на свещеника веднага тръгнаха към къщата му, за да целунат студената му ръка.На прага ги посрещна жената на свещеника и тихо им рече:

-        Влезте вкъщи и го почакайте да се събуди. Горкият.много, много се измъчи!

-        Как тъй спи? Не е ли...ум...- думите им замръзнаха на устата.

От стаята на свещеника излезе другата дъщеря и зашепна на майка си:

-        Мамо, татко се събуди и те вика!

Попадията изтича към стаята и даде знак на тримата мъже да я последват. Те се спогледаха, повдигнаха рамене, въздъхнаха с облекчение и с радост прекрачиха прага на вратата.

Поп Никола ги забеляза, измъкна изпод завивките десницата си, протегна я към тях с усмивка и им проговори с тих отпаднал глас:

-        Е, готвите ли се да празнувате Великден?

-        Готвим се както всяка година. Чакаме те да станеш и да удариш камбаната! - отговори му един от тримата.

-        Ще стана, непременно ще стана. Бог ще ми помогне, за да посрещнем всички големия празник по християнски.

Неговата ръка е могъща и Той ще ме вдигне от леглото! -изрече с дълбока вяра свещеникът.

-        Няма да те оставя да станеш! - възпротиви се жена му и добави: - Тази година ще минем и без Великденска служба.

Едва не умря. Ще служиш в църквата, когато оздравееш и здраво се закрепиш на краката си.

Поп Никола погледна към иконостаса, прекръсти се няколко пъти и след това изрече: - Няма толкова силно зло в света, което може да попречи на Христовото Възкресение. И тази година нашето село ще го прославя. Пригответе се за най-радостния Великден!...

Тримата мъже напуснаха болния със смутени души. Свещеникът не им се видя много здрав, сякаш си бъркаше думите от слабост. От четиридесет дни лежи на легло, не може глава да шавне от възглавницата, а пък се готви да стане и църковна служба да служи на Великден. Болестта лошо го е поразира, ще го свлече в гроба.

-        Е, как е дядо поп? - попита ги една жена.

-        Още е жив, но си бърка думите! - побърза да й отговори най-младият от тримата.Селяните веднага научиха, че свещеникът е още жив, но че ще умре доста бързо. Едва ли ще дочака първия ден на Великден!...

И слънцето на Великата събота залезе. Топла синя сянка падна над селото и помилва всички тополчани по челата. Мъката по страданията на Иисуса Христа бе стихнала и от дълбочините на звездното небе вече излитаха първите радостни вълни и оросяваха с надежда земята. И малки и големи зачакаха великото чудо на Възкресението.

В къщата на свещеника никой не спеше. Всички се бяха събрали около бащата и го гледаха с просълзени от милост очи. Дядо поп ги изгледа бащински, усмихна се, бавно се повдигна на възгланицата и поиска да измие ръцете и лицето си. Попадията му се разсърди дето се готви да става, много се боеше за здравето му, мислеше, че ако стане ще умре, но той кротко проговори:

-        Нима не разбираш, че аз трябва да изпълня волята на Бога?

Дъщерите му се разшетаха, донесоха чиста вода и сапун и му поляха да се измие. Малката дъщеря му подаде нова, бяла кърпа, като целуна мократа му ръка. Той я погали по лицето и се усмихна на всички:

-        Искам всички да бъдете в църквата. Днешният Великден

ще бъде най-светлият ден в живота ми!...

Към полунощ поп Никола с мъка сам се изправи от леглото. задържа се на краката си, облече чисти дрехи, пристъпи към иконостаса, прекръсти се и се просълзи от любов към Всевишния:

-        Господи, подкрепи ме да прославя името Ти сега, всякога

и на вечни времена!...

Цялото негово семейство стоеше в стаята и се кръстеше.

След молитвата поп Никола излезе на двора, вдъхна дълбоко чистия градински въздух и с бавни, но уберени крачки се насочи към църквата. Нощта бе ясна и звездна. Изкашля се и гласът му се понесе с радост из заспалите простори. Мина под цъфналите овошки, помилва с ръка ниските клончета, благослови от все сърце заспалото село и навлезе в църковния двор. Приближи се до черницата, на която беше окачена камбаната, посегна, улови увисналото въже и силно го дръпна. Дълбоко, с радостен вик разкъса тишината и запя с ясен ангелски глас. Селяните се разбудиха, запалиха свещите, зарадваха се на камбанния звън и тръгнаха с чисти сърца към църквата...

Всички гледаха свещеника и никой не вярваше на очите си. Поп Никола стоеше облечен в светли одежди на Царските двери и се усмихваше на богомолците. Църквата се изпълни с мъже, жени и деца. Псалтът запя радостни песни. След малко всички излязоха да чуят с ушите си за Възкресението на Иисус Христос. По небето звездите затрепкаха от радост.

Дойде време поп Никола да възвести Възкресението. Погледна небето, почувства силния мирис на акацията и тъй се зарадва на запалените свещи, които светеха около него като скъпоценен венец, че се просълзи от радост. Пое подадената му от прислужника кандилница, повдигна нависоко десницата си и запя със звучен, препълнен от щастие глас "Христос Возкресе". Настана дълбока тишина. Пеенето на свещеника се издигна до звездите и се понесе из небесните простори като благослов над всички хора по земята. Селяните държеха запалените свещи, гледаха светлите одежди на свещеника и с мъка задържаха щастливите си сълзи.

Поп Никола изпя три пъти радостната песен, след това взе златния кръст, благослови всички и през сълзи извика:

-        Христос Возкресе!

-        Во истина Возкресе! - отговориха едногласно всички и едни други зацелуваха ръцете си.

Поп Никола се върна в църквата. Селяните се втурнаха след свещеника и псалта и наново изпълниха Божия храм. Те Всички тази вечер видяха с очите си едно истинско Възкресение... Болният свещеник стоеше пред тях и те слушат гласа му и чувстват силата му. Сега той беше по-здрав от най-здравия. А до снощи цялото село чакаше смъртта му.Поп Никола застана с кръста на Царските двери и още веднъж благослови богомолците, като изрече с радостен глас:

-        Христос Возкресе!

-        Во истина Возкресе!

Този път възгласът на тополчани бе дълбок и толкова прочувствен, че всички вдигнаха глави, загледаха голямата икона на Възкресението. Божественият образ на Иисус Христос се превърна на чудно слънце, разпиля лъчите си над главите на селяните и оживя.

Всички до един видяха усмивката на Иисуса Христа и почувстваха в сърцата си милувката на бащинския му благослов.

Свещеникът се развълнува, разплака се и потрети:

-        Христос Возкресе!

-        Во истина Возкресе!

И старите беловласи мъже коленичиха да благодарят на Бога, задето доживяха да видят едно истинско Възкресение чрез чудесното изцеление на техния свещеник.

Из „Кървавите капки" Синодално книгоиздателство, С. 1947.

СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ

ВЪЛШЕБНИТЕ   ИГРАЧКИ

По цял ден Митко, баткото на Асен, майстореше някакви картонени неща и ги боядисваше в ярки цветове. Татко му помагаше и двамата, явно, бяха много доволни.

Малкият Асенчо не можеше да разбере защо е тази суетня и какви са тези картонени играчки - толкова различни интересни. Не знаеше също как може да се играе с тях. Един ден, когато нещата бяха готови и батко му ги редеше, като непрекъснато сменяше местата им, Асенчо

се доближи и се вгледа внимателно.

-        Ела - извика го Митко, - знаеш ли какво е това?

Асенчо не знаеше, но мълчеше, а очите му се кокореха любопитно.

-        Виж какво ще направя - батко му чевръсто нареди четири;

картонени играчки, усмихна се и го погледна. - Това е твоето име. А това са букви.Митко занарежда нещата, които се наричаха букви и започна да изрича всички познати имена: на мама, татко. дядо, баба...Асен стоеше прехласнат и развълнуан. Беше чувал за буквите, просто тъй, но до ден днешен не знаеше за чудесата, които можеха да правят. Той посегна към една красива и ярка буква. Хвана я с малките си ръце и я заобръща.

-        Това е буквата „М" - каза батко му. - С нея пишем думичката „мама", „мила", „мога".После го погали по главата и му каза гордо:

-        Направих ги за теб. Подарявам ти ги. Скоро ще се научиш да ги познаваш. А сега ще ти разкажа за онези Свети хора.които са ги измислили, за да можем да четем и пишем. Утре е техният празник. На следващия ден Митко и Асен отидоха в църквата „Св. св. Кирил и Методий". Асен беше ходил там. Познаваше иконите на Иисус Христос и Света Дева Мария. Но днес те се спряха пред непозната икона. Две светли и красиви лица на мъже ги гледаха нежно.- Това са те - тихо промълви Митко, - двамата братя -светците, които са измислили нашата азбука. Нека ги почетем.Те запалиха свещ и дълго стояха с обич и преклонение.

Емилия Василева

Препечатано от -"Религиозно въвпитание на децата от предучилищна възраст" ръководство за учителя от доц.д-р Емилия Василева

ДЕВА МАРИЯ В НАЗАРЕТ И В ХРАМА

  Далече, твърде далече от нас, има една страна, наречена много отдавна Палестина. В нея, на едно планинско място,се намира един малък градец с бели къщи. Той се казва Назарет.

Тук почти на края, в една малка къщица някога се родила и живяла майката на нашия Спасител. Пред самите прозорци и в градината имало чудно хубави цветя. А вътре живеели трудолюбиви и набожни люде. Те се казвали Иоаким и Анна и по потекло били от славния и велик род на цар Давида. Но въпреки знаменития си произход Иоаким и Анна тогава били бедни. Нямали нищо друго освен няколко нивици, ливади и тая къщица. Но не биха я дали и за позлатения дворец на цар Ирода. Праведни и щастливи - те от   сурин до вечер се трудили, работили вкъщи и по полето. И припечеленото в края на неделята и на годината разделяли на три; едната част давали на бедните в Назарет, другата изпращали на храма в Йерусалим, а третата задържали за себе си.

Така всяка година течал животът им в Назарет. Но най-голямото щастие на Иоаким и Анна била тяхната малка дъщеря Мария. Тя

била просто дар от небето за техния праведен живот и истинска

утеха в старините им. Когато обаче я изпросвали от Бога с горещите си сълзи и молитви, те обещали да я посветят Нему да служи още от малка.

Сега вече тя била на три години. Как хубаво било с нея на старите родители в малката къщица! Не можели да и се нарадват на златните и косички. Не можели да и се нагледат на прекрасните н сини очички. А когато малката Мария се мъчела да помага вкъщи, съседките много се чудели и облажавали майка и, че имала най-послушното момиченце в града. Когато пък Мария поливала цветята пред прозорците и в градината, тя сама изглеждала като най-прекрасно и чудно цвете. Родителите и не знаели, как ще се разделят с нея.

Но - обещанието на Бога? Та нима малкият Исак някога не е бил също така хубав и мил? Въпреки това неговият баща Авраам е бил готов дори в жертва да го принесе заради Бога, И те сега -преклонили с пламенна вяра и с дълбока любов старчески глави, открили тайната на малката Мария и я отвели в Иерусалим.

Целият им род се събрал на това семейно духовно тържество. Стари и набожни жени, които години наред вече живеели и сами служели при храма, излезли да ги придружат и сякаш да кажат на майката на Мария да се не грижи за нея. Те ще я обичат и пазят. Ще я научат да чете свещените книги, да се моли Богу, да служи на бедните и болните. И още на колко други тъй необходими домашни работи - на шиене, плетене, чистене и т. н. - те щели да я научат! Както учили и всички други момиченца -посветени като нея на Бога - и сега тъй радостно, в бели дрехи и със запалени свещи, са я заобиколили. Тогава, като предали малката Мария по тогавашния обичай на излезлия да я посрещне първосвещеник, родителите и - със свито, но спокойно сърце - се върнали в Назарет.

Тук, в храма, Мария прекарала младините си. И от малка, докато станала голяма, тя била най-послушна и най-прилежна. С радост вършила всички работи. Особено обичала да се учи и да се моли на Бога. Затова тя ставала все по-умна, и по-набожна. Никога не говорила за себе си. Повече помагала на бедните и болните. И винаги мислела за Спасителя, Който щял някога да дойде, за да отвори пак небето за човеците.

Вечер, когато всички отивали да спят, Мария обличала, по обичая, белите си дрехи с везано поясче. Така тя се молела дълго време - понякога цяла нощ. И старата и набожна служителка при храма Анна, която обичала да я наглежда и нощем, често пъти пооткривала завесата и виждала, че тя още и горещо се моли на Бога. Понякога на нея и се струвало, че вижда над молещата се Мария или над леглото и чудна небесна светлина. Тогава започнала да вярва, че сам Бог бди и подготвя Дева Мария за нещо голямо, велико...

Хр. Д. Златаров

МАСЛИНАТА, ПАЛМАТА И ЕЛАТА

В онази свята нощ, когато се роди Спасителят, на около един километър от Витлеемската пещера имаше три дървета:  маслина, палма и ела. Под техните клони спяха овчари, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадата си. Нощта бе тъмна и беззвездна. Природата спеше.

Изведнъж на изток се показа и заблестя с чудно сияние Христовата звезда, която възвестяваше на измъченото човечество, че се родил Спасителят. Небесата се обсипаха със звезди, под тях полетяха светли ангели, които пееха хвалебни песни Богу. Овчарите скочиха изплашени и сe спуснаха към стадата си, като мислеха, че са ги нападнали разбойници. Но един ангел застана пред тях и им каза:

- Не бойте се! Аз дойдох да ви благовестя голяма радост: роди се тази нощ във вашата пещера Христос, Спасителят на всички човеци. Идете и разкажете за това между народа.

Овчарите отидоха в пещерата, над която сияеше чудната звезда. Там, положен в ясли, лежеше Младенецът, Който носеше спасение на всички народи и идваше да възвести Божията воля на земята. Според обичая овчарите поднесоха дарове, поклониха се на Спасителя и тръгнаха в разни страни да възвестят между човеците радостната вест.

Цялата природа се възрадва тази нощ и всеки и всичко тръгна да стори поклон и да сложи дар пред Онзи, Който идваше на земята да бъде мъчен и разпнат за спасението на грешните. Всички пътища и пътеки, които водеха към пещерата, бяха задръстени от човеци - бедни и богати, мъдри и прости, които идваха от близки и далечни страни да се поклонят на Божия Син и да зърнат лицето Му.

Три дни и три нощи около пещерата приличаше на мравуняк. На третия ден вечерта дойде ред на маслината, палмата и елата, и те да се поклонят на Спасителя и да Му поднесат своите дарове.

Първа при него отиде маслината. Тя се поклони смирено и дълбоко пред Младенеца и Му донесе в дар своите позлатени плодове. Спасителят прие с радост даровете на маслината и я благослови навеки да бъде символ на мирния труд и на благоденствието на човеците.

Когато маслината се върна на хълма, при палмата и елата, тя сияеше от радост.

-        Аз Го видях, аз Го видях! - викаше тя. - Той ме благослови.

Той ме благослови.

Втора отиде да Му се поклони палмата. Тя Му поднесе своята зелена корона, да Го пази от слънчев пек, от дъждове и бури. Иисус я благослови да бъде закрилница и утешителка на уморените и заблудените пътници в пустините.

Палмата се върна при своите посестрими и те едвам можаха да я познаят - тъй високо, високо бе вдигнала глава тя. Само широките й листа леко се полюляваха и шепнеха:

-        Благословени сме, благословени сме!..

Дойде редът на елата. Но тя стоеше замислена и тъжна и не се решаваше да се яви пред Спасителя, защото не знаеше какъв дар да Му поднесе. Тя нямаше нито позлатените плодове на маслината, нито зелената корона на палмата. Нейният плод за нищо не можеше да Му послужи, а острите й като игли листа биха изболи белите Му ръчички.

-        Хайде, сестро, ти няма ли да се поклониш на Спасителя? -

подканяха я маслината и палмата. А елата, обронила към земята клони, от срам и мъка се разплака. От всяко клонче, от всяка иглица бликнаха чистите и сълзи.

Една звездица, която радостно си трепкаше на небето, видя сълзите и се съжали над бедната ела. Тя пошепна нещо на своите посестрими-звездици и им посочи разплаканата ела на земята. Малките звездици се натъжиха.

- Когато цялата вселена се радва, не трябва нито едно създание да бъде скръбно! - каза най-малката звездица.

И те се сговориха да й помогнат. Тогава стана невиждано чудо: от небето полетяха рой звездици, посипаха се като огнен дъжд и окичиха всички страни на елата, а на върха заблестя самата Христова звезда.

Малката ела затрепери от радост, сърцето й щеше да се пръсне. Опиянена от своето чудно сияние, тя изправи своите клони и тъй, в своята блестяща премяна, се яви пред Младенеца и Му стори поклон доземи.

Иисус благослови елата: всяка година тя, в святата нощ на Неговото раждане, да се явява пред света в своята огнена премяна и със своя блясък и сияние да възвестява на човечеството, че Спасителят се е родил...

Оттогава изминаха близо две хиляди години, но и днес маслиненото клонче е символ на мира, палмата е закрилница на уморените и заблудените пътници в пустините, а елата веднъж всяка година - на Бъдни вечер - се явява пред света в своята чудна премяна, окичена с безброй блестящи звездици и други украшения, за да възвестява Христовото рождество на човеците.

Иван Павлов

БОЖИ ЦВЕТЯ

Когато в Йерусалим се разнесе мълвата, че за пасхата в града иде Иисус, зарадваният народ грабна палмови вейки от околните дървета и се спусна да посрещне Великия Учител.

Срещнаха Го, въведоха Го в града, като победител. Възрадваният народ пееше хвалебни песни, преизпълнен от радост, че е настъпило вече царството Божие, царството на справедливостта, доброто и правдата.

Така народът славословеше дългоочаквания Месия, Когото Бог-Саваот беше им обещал чрез устата на пророците си.

Но същия ден настрана скрити в сянка, като хищни птици, стояха други. Там беше царството на насилието, на клетвата и предателството. Там беше войнството на римските поробители, на книжниците и фарисеите, и на търговците с народния хляб и правдини.

Едни гледаха и се подсмиваха, други гледаха и жлъчка капеше от сърцата им. Те знаеха, че иде краят на неправдата, на измамата и сълзите народни...

-        Нима ще отстъпим пред Него със скръстени ръце! - съскаха

те като змии. - Ще се предадем ли без бой на този скитник и

дванадесетте му боси голтаци!

-        Смърт! Смърт на бунтовника! Смърт на размирника народен!       

Разтичаха се измамници и подкупвачи. Яви се предател.

Задрънчаха тежките римски оръжия. В тъмна нощ плениха Праведника. Вдигнаха Го, когато се молеше, коленичил на земята, със сълзи на очи - не за Себе Си, а за техните грехове. Свързаха ръцете Му, поведоха Го на Съд, като престъпник опасен за народа и царщината.

Съдиха Го и Го осъдиха - да погине!

-        Разпни Го! - крещеше навън народът - Разпни Го!

Същият народ, който вчера Му пееше хвалебни славословия;народът, за когото Той проле толкова сълзи в онази нощ!Слушаше ги, гледаше ги кротко Праведникът, а бледните му устни шепнеха:

-        Прости им, Господи, те не знаят какво правят! Прости!

Положиха трънен венец на челото Му. Раздраха бедняшката

Му дреха, биха Го и ругаха.

На другия ден Го повлякоха към стръмната Голгота. Бос беше Той и гологлав, изнурен и немощен. Тежкият кръст премазваше слабата Му земна плът, подигравките раняваха сърцето Му.

По пътя, отдето премина, върху земята капеха червени капки кръв от раните Му, а от сините очи - тежки сълзи.

Когато увисна на кръста главата Му, тълпата се заливаше от смях.

-    Царю Юдейски! Царю Юдейски! - крещяха те.

- Ако, наистина, Ти Си Син Божий, слез от кръста и освободи прикованите от дясната Ти и лява страна!

Студени бяха човешките сърца, жестоки и без милост. Пожали Го само земята, пожали Го синьото небе. Спуснаха се черни облаци над Голгота. Когато Той предаде дух, гръм огласи небесата, затресе се майката земя и мълнии ослепиха неверниците...

На другия ден над окъпаната земя огря Божието слънце. А по

пътеката отгдето беше поминал Той, цъфнаха цветя - две чудни      

цветица. Едното с дълга крехка дръжка, на върха с кръгли зелени листица и между тях червени издути цветенца също като съсирени капки кръв. А другото - ниско до земята, със ситни листица и още по-ситни сини цветчета, с бели кръстчета по средата. Червените цветчета бяха на мястото на капките кръв от челото Христово, а сините - сълзите на сините Му очи.

По нас им казват Божи цветя, защото те цъфтят всякога около

Светлите Христови празници. Червеното наричат Великденче, а

синьото - Христовче или Гергьовче. Синьото цвете са сините

Незабравки, защото майката земя не забрави сълзите Христови,

които я напоиха в онзи Божи ден.

Георги Райчев

ДЪЩЕРЯТА НА ПИЛАТА

(Източно сказание)

В ония дни управителят на Дамаск, Клавдий Риск, беше много опечален: прекрасната му съпруга Поппея, щерка на Понтийски Пилата, който заповядваше от името на Цезаря в Йерусалим, беше постигната от зла болест - разслабление. Нейните красиви членове се бяха схванали, чудното й тяло бе изгубило своята гъвкавост и подвижност и само на носилка, обвита в багряно кадифе, под атлазен покрив, болната можеше да излиза извън града и да гледа разкошните градини, що го заобикаляха, като един красив венец.

Две години откак Поппея беше сполетява от тая напаст, а надежда за изцеление нямаше. Напразно мъжът й привикваше от делечни страни най-вещи лекари, и чутни чародейци, и учени да гледат жена му и да й помогнат със силата на изкуството си. Техните знания, усилия и опитност се оказваха безпомощни пред упоритостта на болката, която приковаваше прекрасната млада римлянка на едно място.

Най-после един пътник, пристигнал от Иерусалим, се яви при болната и и обади, че в юдейската земя се е появил някакъв си магесник, наричан Иисус Назарянин. Той вършел чудеса над болните: разслаблените дига на крака и им връща прежното здраве и сила, на слепите - зрението, и даже умрелите възкръсва.

И възрадва се от тая вест Поппея и извика:

-        Ще ида, ще ида при тоя магесник! Ще му заплатя щедро с

безценни камъни, ще му оставя скъпата огърлица от зелените

елмази, която струва пет града юдейски, само нека ме изцери.

Но странникът и каза:

-        Прелестна Поппео! Нищо от това няма да ти помогне пред

Назарянина: Той сам ходи дрипав и бос, живее със сиромасите,

мрази всичките световни суети, и ако Му занесем още толкова

съкровища, пак няма да спечелим благоволението Му.

-        Но какво трябва да сторя, за да получа изцеление от ръката

му? - извика безпокойно болната.

-        Той иска от ония, които прибягват до Неговата помощ, само

едно нещо: да вярват в Него.

И удиви се Поппея от тия думи на пътника, помисли няколко време, като си допря до челото белоснежната ръка, която блестеше от светлина на драгоценни украшения, и пак запита:

-        Да вярваме в Него? А какво да вярваме?

-        Да вярваш, че Той е Син Божий.

-        Син Божий? Ето едно нещо, което не разбирам...

И дълго още разпитва странника.

Много дни и нощи Поппея прекара в размишления. И като гледаше своите вцепенени членове, в разцвета на младостта си, тя проливаше сълзи и плачеше като дете. Но в душата и все по-ясно израстваше образът на тайнствения непознат магесник, който се наричаше Син Божий и който можеше да извършва чудеса, надминаващи границите на човешкия ум и сила; и заедно с това желанието и да придобие предишното си здраве и млада пъргавина усиляше в сърцето и нетърпението да се срещне с тоя чуден човек, готова дори да повярва в неговата божественост.

"Щом Той стои по дух и по сила така далеко от човеците, трябва да е близко до божествата: само боговете са толкова всемогъщи, та с един поглед, с една мисъл да изцеряват безнадеждно болните. Но нашите богове не щяха да ми помогнат - да изпитам силата на бога, на когото този Назарянин обявява, че е син".И вярата растеше в душата и.Поппея реши да иде в Йерусалим, дето и се каза, че най-лесно може да срещне Иисуса. Но като знаеше, че мъжът и няма да склони, щото една горда и високородна римлянка да се унижава пред един презрян еврейски магесник, тя обяви на Клавдий, че горещо желае да посети баща си. Тая прищявка, изпълнението на която беше съпроводено с толкова труд и умора за една жена в положението на Поппея, слиса съпруга и.

Но нейните молби и настоявания бяха неотстъпни, щото той най-после не можа да откаже на любимата си страдаща жена, положи я в богата колесница с пурпурови копринени възглавници и я изпрати с най-верните си слуги към юдейската земя.

И след като пътува три дни по пътя, който лъкатуши по източните поли па Ливанските планини, Поппея пристигна в юдейската земя и към обяд на четвъртия ден, доближи с-колесницата си до Иерусалим.

Това се случи току-що преди еврейската пасха. И когато се запъти към северната врата на града, видя, че от нея излизаше множестно народ, сред което светеха шлемове на римски конници. И това множество се запътваше по посока на запад към близкия гол хълм.

Поппея гледаше шествието, без да знае значението му, а после продължи пътя си.

Пред самата порта тя срещна един римски центурион на кон, който също беше тръгнал с няколко войника по дирята на множеството. Заповяда да спрат и попита центуриона, къде отива тоя народ.

-        Ще бъде разпнат на кръст осъденият на смърт развратител

на народа, Иисус Назарянинът! - отговори той, като се поклони

на светлата шерка Пилатова.

-        Не бива! Не бива! - извика уплашена Поппея - Нека да спра!

наказанието! Искам това! Но офицерът обяви, че само Пилат може

да отмени заповедта си. Но че, додето се получи това отменяване,

ще мине време и престъпникът ще е вече разпнат.

И той се чудеше на съчувствието на Поппея към един жалък смутител, обречен на смърт от самия еврейски народ.

А Поппея, смутена и отчаяна, обърна поглед към Голгота, делеч се беше спряло вече множеството и дето се готвеше нещо страшно...

-        Занесете ме по-скоро там! Той не трябва да умре! – извика тя

на хората си. И намериха набързо носилка, понеже до върха

Голгота колесница не можеше да иде, и понесоха прекрасната

Поппея по камънливия хълм.Когато се изкачиха на върха, Поппея с ужас видя изправени вече там три кръста и на всеки от тия кръстове висеше по един човек. Съдбата се беше изпълнила!

По заповед на Поппея придружаващите я разтикаха тълпата, която обикаляше с глъч и груби ръмжения кръстовете, и сложиха носилката близо до тях. Под средния кръст беше паднала премаляла една жена еврейка, а две други, с лица облени в сълзи, с вкопчани от скръб и отчаяние ръце, гледаха мъченика, комуто из раните на ръцете и нозете течаха червени кървави струи.

Поппея, безмълвна и неподвижна, впи скръбен поглед към страдалното лице на Христа, по чиито благи черти се четяха ужасните мъки на страданието. И с бузи, облени със сълзи, заедно с другите жени гледаше разпънатия. Бедната Поппея се силеше да срещне поне веднъж погледа Му, в който въпреки неописуемите телесни страдания, светеха през мрежата на скръбта зари от благост и кротост. Но очите на Христа, устремени тихо в плачущата му майка, нито веднъж не погледнаха Поппея.

-        Спаси ме! - шепнеше тя и не сваляше погледа си от лицето

на Христа.

Внезапно тихият поглед на Христос се дигна от майка му и се спря върху римлянката. И очите на римлянката и на Иисуса се срещнаха. И няколко мига Той я гледа, с такова добро, скръбно, дълбоко изражение!..

И веднага от силата на тоя поглед, който прониза като небесна искра цялото и същество, тя почувства едно дълбоко и общо сътресение и нещо ново, сладко, бодро изпълни душата и тялото и...

Пилат чакаше върху горното стъпало на мраморните стълби на палата си своята болна дъщеря, предизвестен вече за нея, изпълнен с тревога и учудване, защото целта на посещението и му беше позната.

Когато я видя, че тя се зададе с колесницата си, с лице нажалено, той простря ръце, като очакваше да му я изнесат до горе да я прегърне нежно.

Но Пилат видя с изумление, как Поппея слезна сама от колесницата, отстрани с един повелителен знак слугите му, които подлагаха златообшита носилка, и сама се заискачва чевръсто и леко по мраморните стъпала с пъргавината на ливанска газела.И, като се метна на врата на смаяния си баща, разплакана тя извика: 

-        Татко! Вие убихте днес един Бог!

И всички гледаха това чудо зяпнали.

Иван Вазов

БЕНОНИ ПРОКАЖЕНИЯ

(Християнска легенда)

В едно село, на два дни път северно от Йерусалим, живееше богатият селянин Бенони. Неговата приветлива жена редеше отлично дома му, а бе му родила и двама сина и три дъщери. Бенони бе благочестив, пазеше закона и макар че бе пестелив и, услужваше със заеми на съселяните си. Тъй като бе раздал голяма част от парите си с лихва по-ниска, отколкото вземаха лихварите в Йерусалим, той смяташе себе си за много добър човек и дори за благодетел.

След шумната и радостна сватба на първородния му син Елия,

когато бе на върха на своето благополучие, Бенони забеляза по тялото си бели петна. Повиканият свещеник определи, че е заболял от проказа. И след час на бунището, намиращо се извън селото, седеше Бенони, облечен с наметало, посипал главата си с пепел, удряше се с песници в гърдите и викаше и ридаеше с думите на Йова: "Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!"

След няколко време жената на Бенони и синът му Илия, младоженецът, донесоха и сложиха пред клетника връхна дреха, тояга, торба с храна и дървен хлопатар. Бенони даде последни наставления и тръгна с покрита глава и викаше на висок глас: "Нечист! Нечист!" Минувачите, щом чуеха гласа му, бягаха надалече от него.

Той се настани в долината на прокажените, заобиколена от изоставени пусти гробници, които не се посещаваха от никой.Отначало неговото отчаяние бе толкова силно, че ако самоубийството не бе забранено от закона, той би разбил главата си в скалите. Но лека-полека свикна, макар болестта да напредваше и да засягаше вече цялото му тяло.

Силно привързан към имота и дома си, той продължаваше да се разпорежда от мястото на своето страдание, когато го посетеше някой от близките му. Но на втората година жена му се помина и в къщата му настана раздор. Първородният му син Елия онеправдаваше брата и сестрите си и не водеше справедлив живот.Той дори бе простил някои дребни дългове на селяните, без разрешението на баща си. Бенони бе обзет от безсилен гняв против сина си. Той го проклинаше с немощна ярост и най-после реши, когато ще разделя парите, които благоразумно бе заровил в земята, делът на Елия да подари на храма.

Тъкмо по това време на гняв против сина му в долината на прокажените достигна мълвата за Назарянина. Тя изглеждаше невероятна. Че се явил някакъв нов учител, това не бе чудно; в Юдея ходеха много учители. Но тоя лекувал болни от всички болести само с една дума. Дори от дума нямало нужда, стигало да се допреш до дрехата му и вече ти се възвръщало здравето.

Един ден жена дойде в долината да нагледа мъжа си и съобщи, че на другия ден по съседния път ще мине чудният учител. Бенони бе един от първите, които се решиха да излезат да го причакат. Изпълзяха само десет души. Другите не пожелаха. Отчаянието така бе ги сломило, те бяха така разядени от страшната болест, че бяха се примирили и чакаха само смъртта. Но излезналите десетмина имаха още жизненост в жилите си и надежди в сърцата си.

Наредени на едно бунище край пътя, те не чакаха дълго. Скоро забелязаха облак прах, като че ли по пътя вървеше голямо стадо, а когато тълпата приближи, видяха и самия Учител. Вървеше напред млад мъж, обут със сандали и облечен с дълга бяла дреха. Той пристъпваше кротко, спокойно и бе дълбоко замислен, та бе навел очи. Тълпата след него идеше с глух ромон от тихи гласове. Някои изтичваха напред, за да Го погледнат, а после, доволни, пак оставаха назад.

Когато Той наближи толкова, че можеше да ги чуе, десетмината прокажени, както се бяха наговорили, паднаха на колене. протегнаха ръце и завикаха с продрани гласове; "Иисусе, сине Давидов, смили се над нас."

Тълпата трепна, като че ли я удариха с камшик.Прокажени! Прокажени! - екнаха гласове на уплах и негодувание. Дръпнаха се назад, събраха камъни и започнаха да хвърлят срещу прокажените. Напред остана само Иисус и малка групичка от десетина човека, навярно Негови близки ученици.

Иисус вдигна очи и погледна прокажените, които все така коленичили, продължаваха да викат. Той пристъпи няколко крачки към тях и тълпата спря да хвърля камъни. "Какво искате?" - разнесе се тих, благ, но ясен глас. "Господи, да се очистим! Да оздравеем! Иисусе! Сине Давидов! Иисусе, смили се над нас!" - викаха нестройно прокажените. За няколко мига Неговият поглед се спря върху всеки от тия десет двойки разплакани очи, пълни с напрегната страстна молба и надежда. "Идете се покажете на свещеника" - каза просто Той и тръгна пак по пътя си. Тълпата се юрна след Него.

Това ли е всичко?" - гледаха се с недоумение един друг прокажените. Бенони бе също така разочарован и дори разсърден. Но докато се гледаха така, те започнаха да виждат в лицата на другарите си промени, които бързо настъпваха. Раните се затваряха, струпите изчезваха и, и под тях се показваше чиста, кожа и здрава кожа. Как? Нима е възможно? Нима е истина? Те се гледаха с нарастваща радостна изненада, която скоро премина в буйно веселие, в скачане и рипане. Съблякоха дрипите си,оглеждаха се един друг и не можеха да се познаят; телата им се бяха очистили като телата на здравите хора.

Бенони, като другите осмина свои другари, хукна към родното

си село. Само един самарянин се завтече по пътя след заминалия

Учител, за да Го настигне и да Му благодари. Бенони не се сети

за това . Първата му мисъл бе за имота му, за дома му, за сина му.

А в дома му не го чакаше нищо радостно. Синът не бе вече кроткият и покорен Елия. Отговаряше дръзко, надменно, навикнал бе да заповядва и да разпорежда сам след заболяването на баща си и след смъртта на майка си. Още по-лошо бе, че бе спечелил с гощавки и подаръци стареите на селото. Бенони не можеше да познае приятелите си, близките си роднини. Всички държаха страната на Елия. Освен това, види се под влияние на приказките на първородния му син Елия, в цялото село за Бенони ходеше мълва, че е бил несправедлив и жесток към длъжниците си и че синът му е истинският благороден човек. Бенони се сърдеше,караше се с приятелите и роднините си, укоряваше ги със силни думи за измяната им, изобщо държеше се така, че съвсем отчужди всички от себе си. И колкото повече се отчуждаваха от него приятелите и роднините му, толкова повече се сърдеше той и по нетърпим ставаше.Най-после всекидневните свади с цялото село, а особено със сина му, докараха Бенони до такова състояние, че един ден той изгуби и последния остатък от благоразумие, причерне му пред очите, извади нож и погна сина си. Елия избяга на улицата, като викаше, че баща му е полудял и иска да го убие.Хванаха Бенони и го затвориха в селския затвор: тъмна яма, пълна с тиня до колене, похлупена с дървен похлупак, отдето му спущаха храна. В тая яма Бенони се освести и се помъчи да укроти духа си, за да изработи наказание за сина си и приятелите си, Злобата му бе станала сега хладнокръвна, защото бе решил да не прощава. Отмъщението трябваше да бъде страшно. Беше така дълбоко и страшно оскърбен, така бе уязвена гордостта му, та каквото и наказание да измислеше за тях: палеж, клетва, убийство, всичко му се виждаше слабо, за да го възмезди. Най-после, когато решението му бе взето, той се престори на укротен и покорен и поиска да го пуснат. Пуснаха го, понеже наближаваше Пасха.През нощта той тайно изрови парите си, свърза ги в торба и тръгна да търси Назарянина. Кроежът му бе прост и ясен. Назарянинът, който можеше само с един поглед да очисти десет прокажени, бе пророк по-голям от всички пророци, които бе имало в Израил. Бенони имаше безгранична вяра в могъществото на парите. Ако тоя велик пророк, комуто ще предаде парите си, за да му се отблагодари за изцерението си, се съгласи да прокълне ония, които Бенони кълнеше с такова безсилие, тогава тия нещастници могат да получат онова, от което го отърва Назарянина - ще получат проказа.Какво по-страшно наказание? Той тръгна по мълвата, която следваше Назарянина и пристигна в Йерусалим. Нямаше нужда да разпитва: в устата на всички бе името Му, тълпите се трупаха нататък, дето бе Той. Бенони пристигна на Голгота.

Безчовечна тълпа се трупаше пред три кръста и ругаеше и плюеше срещу единия. С яките си селски рамене и гърди Бенони си проби път, излезе напред и позна, че разпнатият на средния кръст с Иисус. Нетърпелив, обзет от своята злоба, която го заслепяваше и пранеше жесток. Бенони едва не извика оная мисъл, която гореше душата му като огън: „Вземи богатството ми като,отплата, но прокълни със страшна клетва първородния ми син и приятелите ми!" Но в това време Иисус издигна очи към небето и промълви с ясен глас: "Отче, прости им, те не знаят какво правят."

Думите на Бенони замряха на гърлото му. Сепна се, стори му го като че ли от долината на прокажените някой му викаше:

"Бенони! Бенони! Какво правиш ти?" Тогава като че ли за пръв път се отвориха очите му, той видя и почувства потресен ужаса на онова, което ставаше пред него, видя Иисуса кървав, с пробити ръце и нозе, провиснал на кръста между двама груби разбойници Иисус, Който го отърва от проказата и го избави от долината на отчаянието. Сърцето му се обърна внезапно, торбата с парите натежа в ръката му като воденичен камък и той я изпусна на земята.

Паднал на колене, Бенони пропълзя до самия кръст, гдето бе разпънат Иисус и като впиваше разширените си от ужас и недоумение очи в кървавото лице на своя Избавител, зашепна:

-Иисусе... Господи... защо...?-Иисус наведе очи и го погледна. страдалческият Му поглед се впи в душата на Бенони и остана там завинаги. Капка кръв се отрони от раната на дясната Му ръка и падна върху челото на Бенони. Бенони изгуби съзнание, а тълпата с бой разграби парите му.

Опомни се извлечен надалече от кръстовете. Няколко души, на вид галилейски селяни, го пръскаха с вода, за да го свестят. Той позна между тях неколцина от ония, които бяха близо до Учителя при неговото изцерение.На въпросите им, кой е и защо е дошъл на това място с толкова пари, които тълпата и стражата разграбили, той отговори:

-        Аз бях Бенони. Вашият Учител ме изцери от проказа. Аз бях един! клетник. Сега не зная кой съм и какво съм. Зная само, че в гьрдите ми

се ражда една нова душа и, че няма де да подслоня главата си.

То се погледнаха мълчаливо помежду си, кимнаха с глава и един каза:

-        Тогава ела с нас.

Бенони тръгна с учениците Христови, за да се научи как да заживее нов живот.

Рачо Стоянов

КЪРВАВИТЕ КАПКИ

(Легенда)

  Сто войници, наредени по пет, бързо се движеха по пътя за

Иерусалим. Копията и щитовете им блестяха под лъчите на горещото слънце. Пред тях, възседнал хубав бял кон,беше центурият Кабадин. Издигнал гордо глава, устремил напред орлови очи, та войниците не откъсваха поглед от него. Той беше гордостта им. С него бяха готови на всичко. Идваха чак от далечна Галия, за да подсилят гарнизона в Иерусалим.Кабадин беше един от ония младежи, които римските войски бяха пленили още като деца по различните краища на света. Не помнеше родителите си, нито народността си. Изучен от малък за войник, когато отрасна, прояви се в много сражения и скоро стана центурий.Наближаваха свещения град на евреите. Изведнъж колоната се размърда. Един от войниците припадна от горещината. Кабадин чу шума и се обърна. Като видя падналия войник, скочи бързо от коня и се затича при него. Донесоха вода, разкриха гърдите му и го напръскаха. Войникът отвори очи и като видя надвесеното загрижено лице на своя началник, усмихна се с усилие. Направиха му сянка и продължаваха да го пръскат с вода. Той скоро се съвзе.

-        Можеш ли да станеш? - запита го Кабадин.

Войникът поклати глава утвърдително и бавно се надигна.

-        Качете го на моя кон! - заповяда Кабадин.

Войниците го изгледаха учудени. А уморените очи на припадналия войник се вгледаха в красивото лице на центурия с безкрайно удивление и признателност. Качиха войника на коня, като му направиха чадър от бяло платно. Кабадин поведе коня и колоната отново потегли. Като гледаха вървящия редом с тях началник, войниците се възхищаваха от неговата доброта. Скоро стигнаха в града и заеха определеното им помещение.

Помощник на Пилата, наместникът на римския император в Ирусалим, беше Полоний. Добродушен старец, той не обичаше веселби и тържества. Свободното си време прекарваше в своя дом при прекрасната си дъщеря Силина. Та кой не знаеше Силина? Тя беше гордостта на малкото римляни в Иерусалим. А евреите говореха с възхищение за нея. Колкото красива беше Силина, толкова и добра. Всички бедни в града я знаеха, защото на много от тях беше изтрила сълзите. Знаеха за нея и в Рим и не един знатен римски младеж пращаше писма до Полоний, за да иска ръката и. Но Силина все отказваше и молеше баща си да остане в Иерусалим. Нещо и подсказваше, че в този град лежи съдбата й.

Когато центурият Кабадин, възседнал отново своя бял кон, минаваше през главната иерусалимска улица, последван от своите войници, Силина стоеше на плоския покрив на къщата им и наблюдаваше залеза на слънцето. Кабадин я видя и, когато младото момиче отправи към него очите си, той трепна от изненада. Никога не беше виждал такава красавица. Силина също с любопитство изгледа центурия.

Още същата вечер Кабадин се представи на Пилат. Запозна се и с Полоний. А след няколко дни научи, че красивата девойка е негова дъщеря.

-        Татко, преди няколко дни покрай нас минаха нови войници.

Предвождаше ги непознат центурий! - каза една вечер Силина на

баща си.

Полоний засмян изгледа поруменялото лице на дъщеря си и отвърна:

-        Той е центурият Кабадин, идва от Галия. Остава в Иерусалим.

Утре вечер ще го поканя у нас. Добър момък е и хубав. Пилат не

може да му се нагледа.

На другата вечер Кабадин беше в дома на Полоний. Без да си продумат, той и Силина с погледи се разбраха. Тяхното смущение не остана незабелязано за стария Полоний. И той никак не се учуди, когато след няколко дни Кабадин поиска за жена дъщеря му.

-        Кабадине, вземи няколко войници и иди на големия площад в западпия край на града. Появил се някякъв човек, който проповядвал, че бил Син Божий и канел народа да го признае за свой цар. Първосвещсникьт Канафа ми каза, че днес след обяд той щял да говори на народа на оня площад- Иди и слушай проповедта му. Ако видиш и чуеш нещо противно на нашите закони, улови този човек и го докарай при мене! -тъй поръчваше един ден Пилат на Кабадин. Последният издигна за поздрав и съгласие десницата си и излезе да изпълни волята на императорския наместник.

Когато Кабадин придружен от пет верни войници отиде на площада, много народ се трупаше около един още млад човек, облечен в дълга бяла дреха, с руса коса и брада, с чудно хубаво лице. Кабадин приближи и заслуша думите на този човек.

-        Не се кланяйте на идоли, почитайте Единия Бог. Ако идолите

са богове, докарайте ги всички тук и ги помолете да излекуват

тази болна жена! - и човекът посочи една изсъхнала от болест

жена, която умолително гледаше Проповедника. - А за да ви

покажа, че Моят небесен Отец ми е дал власт и сила над всичко,

гледайте! - извика проповедникът и се обърна към болната.

Дъще, иди си в дома с мир, ти си вече здрава!

Болната с радостен вик се хвърли в краката на Проповедника, целуна дрехата, стана бързо и се затича напълно здрава към своята къща. Кабадин гледаше и не вярваше на очите си. Неземната сила на този човек го удиви.

-        Истина, истина ви казвам, който се покае и повярва в Мене,

ще бъде очистен и ще получи своята награда от Моя Отец. Не

съм дошъл да ви съдя, но да ви призова към спасение. Не всички

ще Ме разберете и приближава денят, когато за греховете на

човешкия род ще трябва да изпълня голямото изкупление, заради

което съм дошъл. И блажени ще бъдете, ако вярата ви в Мене не

се разколебае, когато във великия час, по волята на Отца Ми, бъда

поставен наред с престъпниците. Своето изкупление ще извърша

по волята на Отца Ми, а не поради злобата на ония, които бягат

от светлината. Аз имам власт този храм - и Проповедникът посочи

грамадния еврейски храм - да го разруша и в три дни пак да го

въздигна. И заради това не по човешка воля ще пострадам, а по волята на Отца Ми.Това като каза, Проповедникът погледна стоящия до Него Кабадин. Последният наведе примирено очи пред този пълен с доброта и чистота поглед и тихо се отдалечи. Веднага се яви при Пилат.

- Чуден е този човек и голяма сила има. Пред мене излекува една болна жена. Чудни са и думите му. В тях няма нищо противно на законите - съобщи той на Пилат.Пилат го изгледа замислен. Колкото свои хора бе изпращал да следят Проповедника, всички се връщаха пленени от Него. Сега и Кабадин. Изминаха много дни. Когато всичко беше приготвено за сватбата на Кабадин и Силина, последната тежко заболя. Всичко опитаха, за да я излекуват, но напразно! Силина започваше да не разпознава вече близките си. Полоний от грижа по единственото си дете остаря още повече. А Кабадин - той посърна. С кървави сълзи молеше своите богове да възвърнат здравето на Силина.

Беше петъчен ден. Иерусалим шумеше. Грамадна тълпа с голямо озлобление водеше към Голгота Проповедника, за да Го разпънат. Под тежеста на големия дървен кръст Той едва пристъпяше. Народът Го замерваше с камъни. Сложеният на главата Му трънен венец беше окървавил лицето Му и кървави капки падаха по земята. Кабадин с няколко войници едва запазваше реда. Той страдаше. Вярваше че Проповедникът е невинен, че има голяма сила и не разбираше, защо допуска това унижение. "Изкупление, за какво изкупление говореше?"мълвеше Кабадин и със жилавия си бич разгонваше близките озлобени човеци, които удряха Проповедника. "Не предрече ли Той на площада тия си страдания!" - продължаваше да си мисли Кабадин. Погледна Проповедника в лицето и се ужаси от стадалческия Му вид. Няколко едри капки кръв паднаха на земята и се попиха от пепелта. В миг Кабадин се сети за болната Силина. Сякаш някаква сила го подтикна, той се наведе и сграбчи пепелта, обагрена от кръвта на Проповедника. Последният видя това и благо изгледа центурия. Кабадин тихо продума:

-        Учителю, тази Твоя кръв ще сложа в ръката на годеницата

си. Тя умира. Чрез кръвта Ти ще оздравее.

-        Вярваш ли в това? - попита Проповедникът.

-        Да, Учителю, вярвам и в Тебе!

-        Когато се върнеш в дома на годеницата си, ще я намериш

здрава! - продума Иисус и пак се загледа напред.

Когато късно вечерта Кабадин отиде да види Силина, тя го посрещна здрава и радостна.

Кабадин, макар вярата му в Проповедника да беше силна, се стъписа от изненада. Той имаше надежда в силата Му и очакваше чудото, но умът му не можеше да проникне и разбере тия дивни дела на човека, когото злобата прикова на кръста. Той се отпусна безсилен до Силина.

-        Силина, днес присъствах на най-голямото човешко

престъпление! - прошепна Кабадин и от терасата на къщата се

загледа болно към Голготата, където още стърчеха трите кръста.

От сб. "Кървавите капки"

      ЧЕРВЕНИТЕ ЯЙЦА

        (Легенда)

Искам да ви обясня, мили деца, нашия великденски обичай: да боядисваме и да си подаваме червени яйца.

Знаете ли от кога води началото си този обичай? Още от времето на светите апостоли.

При възнесението Си, Господ Иисус Христос казал на Своите ученици: "Идете, научете всички народи като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух и като ги учите да пазят зсичко, що съм ви заповядал"

След петдесетница, когато над светите апостоли слязъл Свети Дух, всички те се пръснали по разни страни, да проповядват Христовото учение. Имало и жени,които били ученички на Господ Иисус Христос. Една от тях е света Мария Магдалина. Тя заминала да проповядва в гр. Рим. Явила се при тогавашния император Тиберий.

Съществувал стар обичай у иудеите, особено у бедните, да поднасят яйца на познатите, приятелите и покровителите си в деня на тяхното рождение и на Нова година. Туй се смятало като израз на радост и уважение. И света Мария Магдалина поднесла на императора яйце. Но то било боядисано червено. Подавайки яйцето, света Мария поздравила императора с думите: "Христос възкресе!"

Яйцето прилича на затворен гроб. Както от яйцето се излюпва пиленце, така от гроба възкръсна Христос и даде на всички вечен живот.

Яйцето означава и земното кълбо. Червената боя - пречистата Христова кръв. Христовата кръв спасява от греха, проклятието и смъртта всички искрено вярващи.

Червената боя още означава голяма радост. А има ли по-голяма радост от тази, че Христос възкръсна, че телата на всички умрели също ще възкръснат от гроба при второто Христово идване?

Затова, радвайте се и се веселете като пеете победната песен: "Христос възкръсна от мъртвите, със смърт потъпка смъртта и на онези в гробовете подари живот."

От "Литературен сборник

за православните християнски

дружества и братства

ГРЕШНА ПАРА

Веднъж при антикваря влезе един нещастен човек.

  - Моля ти се - каза той със сълзи на очи, - купи тази стара

пара. Намерих я преди един месец в лозето. Зарадвах се... А после градушка уби лозето... Жена ми се поболя, похарчих всичко по доктори и лекарства, а тя умря. Обеднях, гладен съм, само тая сребърна пара ми остана...

Антикварят взе парата, избърса я с една кожена кърпа, сложи я на масата и започна да я разглежда с увеличително стъкло. А когато я разгледа, очите му засвяткаха от вътрешна радост, ръцете му се разтрепериха. Той се наведе напред и попита:

-        Колко искаш?

-        Тя за мене е скъпа, много скъпа... - отвърна другият. - Аз така

я обичам... Но дай ми пари да си купя хляб - и ще съм доволен.

Антикварят стана, отключи желязната каса и бръкна дълбоко в нея. Извади две шепи пари и ги изсипа в шапката на бедняка.

-        Ето, дръж. Всичко е за тебе - зашепна той. - Хайде, тичай,

иди да ядеш...

Когато остана сам, антикварят взе сребърната пара и отново я заразглежда. Очите му блестяха от алчност. Той я целуваше, бършеше и милваше. Накрая я сложи в касата, заключи желязната й врата със седем ключа и избяга навън, защото тая стая бе тясна за радостта му.

През нощта влязоха трима разбойници. Те отвориха безшумно вратата, светнаха с малка лампичка и извадиха цяла връзка ключове. Отключиха една по една седемте ключалки и отвориха тежката каса.

Ахнаха. Сребърната пара струеше чудна светлина.

-        Блаженство! - прошепна единият.

-        Богатство! - изсъска вторият.

-        Слава! - промълви третият.

Те взеха парите и тръгнаха да излизат.

-        Чуйте - спря се единият. - Антикварят ще види следите ни и

ще узнае, кои сме.

-        Да запалим къщата! - предложи вторият.

-        Ето, аз нося огън... - каза третият.

Когато бягаха по тъмната улица, зад тях се надигаха вече първите огнени езици. Разбойниците излязоха далече от града, стигнаха в тъмната гора и се скриха в скривалището си. Сега трябваше да делят плячката. Сложиха парата на земята и се загледаха в нея. Светлината и ги галеше, трептеше по лицата им, палеше в тях алчност за блаженство, богатство и слава. Всеки посегна да я вземе. Скараха се. Извадиха ножовете и се сбиха. Двамата умряха. Третият грабна парата и със сетни сили успя да се довлече до едно село.

-        Умирам!... - викаше той. - Спасете ме!..,

Залаяха кучетата. Чуха го селяните и се събраха около него. Взеха го, отнесоха го в една къща и го наобиколиха. Преди да издъхне разбойникът отвори шепата си и пред всички блесна сребърната пара.

-        Моя е! - викна оня, който пръв го бе намерил. - Моя е!

-        Не е твоя, а моя! - блъсна го друг, който пръв бе чул виковете

на разбойника.

-        Моя е, моя е! - развикаха се други селяни и почнаха да се

блъскат и присягат.

-        Стойте всички! - надигна тежкия си глас най-старият селянин,

белобрадият и умен столетник. - Дайте да видя парата, аз ще,отсъдя, на кого е.Той дълго я разглежда, а после се извърна към селяните и им заговори:

-        Слушайте, бедни стопани, тая пара е стара две хиляди години.

Тя струва днес цяло богатство. Такова сребро днес вече няма.

-        Дай ни я, дай ни я... - шепнеха селяните.

-        Тази пара е един от тридесетте сребърника, за които Юда

предаде Бога Иисуса Христа. Тя е грешна пара. Който поламти

за нея, сам си навлича нещастие и изпада в немилост. Защото

всяка пара, спечелена с измяна на своя Бог, с продажба на своята

вяра е грешна пара. Тя носи проклятие и беда.

И старецът излезе накрай селото, изправи се на брега на голямата река и хвърли парата там, дето никой не може да я намери. А селяните свалиха шапки. Кръстеха се и се радваха, че не бяха взели в ръка грешната пара.

Матвей Вълев          

ЧЕРВЕНОШИЙКА

(Предание)

Отдавна, отдавна живяла малка птичка Безименна. Тя нямалиа нито красиви пера, нито приятен глас и не умеела да пее. Живеела съвсем уединено.

Една вечер, както си стояла в гнездото, се появила буря.Небето се покрило с черни облаци и взело да трещи.

Изведнъж птичката видяла, че наблизо върви голяма тьлпа хора. Тези хора отивали към високата планина... Вървяла тълпата, шумяла, вълнувала се и силни викове заглушавали трещенсто на гръмотевиците... И видяла тя, че отпред върви, като стъпва едва -едва, слаб изнемощял Човек. Човек, облечен с бели дрехи .Вървял Той и се спъвал... Лицето Му било обляно в кръв, на главата Му - трънен венец. А тези, които Го придружавали, Го биели, дето завърнели.

Съжалила Безименка Този човек; сърцето и се свило от болка и като че ли и шепнело: - "Иди с Него... Виж, какво ще стане с Него..."

Тя полетяла над тълпата, без да отделя очи от измъчения Човек. Но това, което видяла по-нататък, тъй ужасило нейното сърце, че паднала като камък в храста и затреперила от страх.

През ноща, когато глъчката и виковете затихнали, тя изхвръкнала от храста и видяла, че на върха на планината стърчат;| три кръста, а на единия бил разпнат Човекът в белите дрехи. По лицето Му бавно се стичали струи кръв, защото острите шипове на трънения венец се впивали в челото Му...

Безименка прехвръкнала към Него и с човка хванала един шип и нго изтеглила. Пръснали капки кръв и и облели гърдите, които станали червени като огън. Тя почнала да вади един по един шиповете и през това време чирикала, както могла, все по-силно и по-силно.

Почнало да се зазорява. Зачули се стъпки на стражата и птичката се скрила в храстите.На сутринта тя кацнала на едно клонче и запяла. Наоколо й дошли разни птички и почнали да се чудят на хубавото и облекло й на песента й.

"Коя си ти?" - попитали я те.

"Аз съм Безименка!" - отговорила тя.

"Не, ти не си Безименка. Безименка беше сива, грозна птичка и не умееше да пее. А ти си тъй хубава! Погледни си само червената шийка!..." Безименка отлетяла на близкото поточе и се огледала във водата. Шийката и гърдите й били червени, тя била тъй красива, че не могла да се познае...

От тогава тази птичка се нарича червеношийка.

От "Литературен сборник

за православните християнски

дружества и братства"

КАНДИР

(Източна народна приказка)

В далечна земя, преди много векове, живял и царувал жестокият Кандир. Мрачен бил той и със суров поглед.Треперели от него всичките му поданици. За най-малката грешка наказвал със смърт. Собственият му брат се осмелил веднъж да го упрекне за жестокостта му, но той веднага го хвърлил в затвора и го уморил от глад. Когато излизал по улиците на столицата си, всички се криели из домовете си, а които не успявали да сторят това, лягали по очи на земята и не смеели да дигнат глави, докато тропотът на неговия кон не заглъхнел.

Много кръв пролял Кандир, много люде избил и много затворил в тъмници. В неговата земя не се слушала песен. Всички били унили и отчаяни.

Бог виждал неправдите на Кандир. Пращал му много изпитания, дано го вразуми, но той за всяко свое страдание с още по-голяма жестокост се нахвърлял на своите поданици и мнозина от тях подлагал на най-страшни мъчения. Виждал Бог, че сърцето на Кандир е кораво, затова чрез Свой Ангел внушил на един праведник-пустинник да иде при него и да го насочи в правия път, да отвърне душата му от злото.

Шизим - така се наричал пустинникът - напуснал своята пещера в една планина и рано един неделен ден пристигнал в столицата на Кандир. Камбаните биели празнично и приканвали богомолците в храмовете. Срещу двореца на Кандир се издигал най-хубавият столичен храм, чиито кубета блестели от злато и скъпоценни камъни, вратите му били от най-чисто сребро. В храма влизали множество богомолци, с наведени глави, с бледни лица. Шизим влязъл в храма и застанал близо до олтара. Служели множество свещеници в светлобели одежди. Храмът бил препълнен с богомолци, които стоели неподвижни и шепнели тихо молитви. По едно време всички се раздвижили и коленичили -влязъл цар Кандир с гордо издигната глава. Той преминал с бавни крачки между двата реда богомолци и седнал на своя златен трон. Службата спряла и стотиците богомолци почнали един по един да се приближават до царския трон, да падат по очи в краката на царя и да му целуват обшитата със сърма и злато мантия. Единствен неподвижен останал на мястото си Шизим. Той нито коленичил, когато влязъл царят, нито отишъл да му се поклони, когато седнал на своя трон. Шизим гледал към голямата икона на Иисуса Христа, поставена над олтарната врата, и тихо се молел. Кандир го забелязъл и лицето му се помрачило като облачно небе, а очите му изпускали мълнии към този решителен мъж, който дръзнал да не се поклони пред него, могъщия Кандир, от когото се ужасявали всички само като ги погледне. Богомолците поглеждали със съжаление към Шизима и мнозина прошепнали молитва за душата му, защото били уверени, че Кандир ще го погуби.

Когато службата свършила, Кандир заповядал да откарат в двореца му Шизим, като му вържат отзад ръцете.

-        Кажи ми, човече, кой си ти? - запитал го злобно Кандир.

когато се върнал в двореца и довели пред него пустинника.

-        Аз съм скромен Божий служител.

-        Слушал ли си за мене?

-        Да! Ти си Кандир, нашият цар, чиято душа е претоварена с

тежки грехове.

При тия думи на Шизим войниците, които го пазели, толкова се изплашили и разтреперали, че изпуснали мечовете си. А Кандировото лице потъмняло като мрачна нощ.

-        Знаеш ли какво те очаква? - изревал царят.

-        Знам. За мене смъртта не е страшна, защото тя ще ме приближи до Бога. Но ти можеш да се страхуваш от смъртта,защото ще отговаряш пред Великия Съдия за лошите си дела.Никога никой не бе дръзвал да говори така на Кандир. Той седнал тежко на мраморния трон и се загледал с блуждаещ поглед в озареното лице на Шизим. А очите на отшелника пронизвали очите на жестокия цар.

-        Защо не ми се поклони в храма?

-        Храмът е дом Божий и там можем и трябва да се покланяме

само на Бога, да целуваме само Неговия образ. Пред Бога всички

сме равни и ти вършиш голям грях като нарушаваш молитвеното

настроение на богомолците и ги принуждаваш да ти се покланят и да целуват мантията ти. Бог вижда всичко това и душата ти жестоко ще бъде наказана за тези твои грехове. Ако при тебе дойдеха човеци и, вместо на тебе да се поклонят, почнеха да се кланят на твоя слуга, не би ли ги изгонил? Не би ли заповядал да ги накажат, задето те пренебрегват? Щом е така, как тогава Всемогъщият Бог ще търпи в Неговия дом да се кланят на тебе, а не Нему, когато там, в Неговия свят дом, ти си равен на всички богомолци. Бог не прави разлика между цар и слуга. И защо ти отиваш в храма, когато в душата ти няма никога молитвенонастроение. Днес беше в храма, но духом ти бе вън от него, защото през всичкото време мислеше как да ме накажеш и как да погубиш най-близкия си министър, който, отвратен от твоите престъпления, отказва повече да ти служи.

При тия думи на пустинника, Кандир се ужасил, отворил широко очи и бледност покрила лицето му.

-        Но кой си ти?

-        Божий служител и от Бога пратен да те вразумя!

Лицето на Кандир добило пак суров изглед. Той бясно се втурнал, грабнал единия от падналите войнишки мечове и замахнал към праведника, но ръката му останала като закована във въздуха.

Затреперел от страх могъщият цар, олюлял се и паднал на земята.

Въжетата сами се разкъсали от ръцете на праведника. Той се навел и уловил изсъхналата ръка на царя, погалил я и тя добила предишната си живост.

Кандир бавно се надигнал, погледнал смирено Шизим, навел се и му се поклонил.

-        Разбрах, че чрез тебе Бог сломи душата ми. Тя наистина е претоварена с грехове, но нека бъде волята на Този, на Когото ти

служиш.

От този ден Кандир се преобразил. Пуснал на свобода всички затворници и почнал да прави добрини. Народът се развеселил и заживял спокоен живот.

И днес още се говори в тази земя с умиление за светеца - цар Кандир.

От сб. "Кървавите капки"                                     

МОНАХЪТ

I.

Седи Довета срещу трона на цар Борис ням и навъсен. На чело му е легнал тъмен облак, на устните му трепти недомълвено проклятие.

-        Угрижен ми се виждаш днес, Довета! - тихо произнесе царят.

Довета повдигна глава. Той не искаше да бъде груб в думите

си, но буйните мисли не му даваха мир.

-        Мъка ме води, царю - промълви той глухо и добави: -

Благодатната усмивка на Божието лице не се вижда.

-        Защо, Довета? Мигар сгрешихме пред Него? От пазвите на

дявола ние откъснахме цял народ. Малко ли е това?

-        ...И ти имаш Божата благодат, царю честити, ала не всичко е

свършено. Моята пречистена душа тръпне пред това, що виждат

очите ми. Мнозина, на чието чело още не е засъхнало светото

миро, мнозина, върху чиято глава твоята десница направи кръстно

знаме, живеят още с езическите божества. Тайно, когато всичко

спи, те излизат зад хълмовете на Преслав и играят мръсните си

дяволски хора. И това е цяла нощ, царю.

Борис разбираше мъката на своя предан и боголюбив болярин. Той знаеше, колко нездраво е легнала в душите на мнозина българи новата вяра, и това го преизпълваше с грижи и гняв, но вярваше, че, малко-помалко, той ще надвие упоритостта им, ако не със слово - със сила.

                                              II.

Привечер, когато Борис и Довета се връщаха от разходката си, те видяха странно зрелище: сред тържището, върху купчина от камъни, чсрнобрад монах високо разказваше нещо, а пред него се трупаха минувачи да го слушат. За да не смутят насъбралите се, те слязоха от конете си и се скриха в малката уличка, отдето можеше да виждат и слушат монаха.

С поглед, в който искреше сила и нетленна вяра, монахът говореше за Оня, който гледа от висините, Оня, който наказва и прощава...

-        Бъдете чисти като небето и във вашите души ще изгреят слънца

-        говореше монахът и блага усмивка трептеше по устните му.

-        Благодатта, що Бог ни спосла, вам е хиляди пъти по-сладка и

от горчивините, що ви носи Сатанаил. Очистете сърцата си от

прегрешенията, що раждат вашите помисли, и склонете глави

пред лика на Бога Отца,

И започна монахът да разказва за живота и чудесата на Христовите ученици, за себеотрицанието на ония християни, които жертваха живота си в името на Всемогъщия.

Със затаен дъх се слушаха чудните проповеди. Всички около него бяха пренесени далеч във времената, когато Бог изпратил на земята Своя Син в името на всеопрощението. Какви хубави слова говореше монахът, как чудно галеше душите и сърцата!

Но тъкмо, когато монахът говореше за спасението на петте мъченици, тълпата се раздвижи и се чу глас.

Стар беловлас византиец излезе напред, с плувнало в гняв лице, и извика:

-        Защо го слушате? Не видите ли, че ви лъже? Бог разбира

само тия, които проповядват на гръцки. Оставете го, той е

разгневил Бога и не се чудете, ако утре жупел покрие домовете ви!

-        Ала ние не разбирахме до сега Божието слово, отче Ахилас -

се обади старец от тълпата.

-        Мълчи! - гневно го пресече Ахилас. - Ако ти не разбираш,

други ще разберат.

-        Видя ли, Довета? - се обърна просиял царят към своя болярин.

-        Народът иска на свой език да слуша Божието слово.

Увлечен от словото на монаха, Довета гледаше към него с неземно благоговение. И той, като другите, за първи път слушаше така хубаво да се разказва Божието слово на родния му език.

-        Аз вече имам тоя, който ми трябваше - каза царят с радост.

За миг монахът замлъкна.

-        Да изпъдим лъжеца! - извика Ахилас и се спусна към монаха

разярен, но монахът вдигна повелително ръка и, като прониза полуделия византиец със своите остри, пълни със сияние очи. повиши глас и продължи речта си.

Ахилас се смути от тоя силен поглед, който го обезоръжаваше. Но в помощ на Ахиласа се явиха трима още, които се спуснаха и хванаха монаха за дрехата.

Тогава, кипнал от гняв, Довета се спусна и разгони нападателите.

Когато събралите се видяха, че при тях се приближава царят. занемяха.

-        Как ти е името, страннико? - попита Борис.

-        Климент - отвърна монахът.

-        Със своите хубави сказания ти спечели един приятел повече.

Искаш ли да ми бъдеш гост тая вечер?

-        Благодаря, царю - произнесе Клемент и леко наклони глава.

И тръгна царят с Климента и Довета към двореца.

А събралите се, които се вече разотиваха, питаха се, кой е научил тоя чуден монах да говори тъй сладко за Бога. И за първи път те сега вкусиха ония сладости от своята вяра, каквито не можеше да им даде тъмният неразбран език на Ахилеса.

-        Отде се намери тоя монах? - се питаха едни, като си спомниха

неговите пронизващи очи.

-        И как хубаво, как сладко говори! - добавиха други, в чиито

уши още звучеше омайният глас на странника-монах.

Николай Райнов

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

НАЧАЛО