ХРИСТОЛЮБИВА ЧИТАНКА
ЛЕГЕНДИ И СКАЗАНИЯ ОТ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ
/Аудио варианта на всяка приказка е подходящ за незрящи деца./
Тодор Г. ВЛАЙКОВ
ПО КОЛЕДА
(Из „Преживяното")
... Ето го най-после и Бъдния вечер. В собата кака е раздигнала и разтребила всичко, както бе за службата. Мама пак се е разтегнала из къщи. Мен ме не сдържа на едно място: сега съм при кака, помагам й да постила шарените черги, па току ще изскоча в къщи да видя какво прави мама. Тя вече е приготвила много нещо и от захлупените менчета, тенджури и гърнета около огнището се носи миризма на хубави гозби...
Тато се прибира тая вечер по-рано. Той е важен, както винаги, но в същото време и благоразположен. Изправя се, според своя навик, с гръб към пещта. Тя е много топла. Че сега мама, както никога, повторно я е запалила. И видях, турна вътре един голям кютюк -бъдник било това. Ще гори той цялата нощ. Кака внася голямата паралия и слага я не до пещта, както други път, а под куностаса, дето свети добре измито кандило. Мама запринася от къщи, каквото е приготвила и каквото трябва, и заедно с кака започват да нареждат бъдни-вечерската трапеза. Аз, сбит до байко в топлото кюше, нетърпеливо хвърлям поглед към широката паралия, която все повече се пълни и кити с различни работи.
Когато всичко е напринесено и наредено, тато бавно пристъпя, скръства крака и разполага се начело на паралията. Скоквам бързо и аз и отивам, та сядам до коляното му. От другата му страна пък тихо се намества байко. Като дотъкмява още едно-друго, и мама присяда отсреща, а до нея и кака.
В средата на паралията е сложена бяла, хубаво загладена турта. Върху нея е поставена разлата паничка с мед. До туртата в малък съд, напълнен с пепел от огнището, гори забодена восчена свещ, а до него из кандилницата се издигат струи дим от измирски тамян. Наоколо са наредени гозбите: в един тас е джуркания боб, нарязан на квадратчета и полян отгоре с петмез, в сахан са свитите от пресол пилци с ориз - така казваме на сърмите, - в голяма паница е сипан ошав, а в друг разлат съд са сложени орехи, лешници, ябълчета и смокинки.
- Сега да се отчете молитвата! - нарежда тато. Байко се изправя. Ставам и аз и казвам „Святий Боже". Всички се кръстим. След това байко изчита „Ядят убози". Мама взема димящата кандилница и прикадява три пъти паралията. Кади после и по всички кюшета на собата. И като се връща, туря кандилницата на скемлето под Куностаса и сяда на своето място.
Сега тя разчупва туртата и слага пред всекиго по един къс.
-За много години!-дума тато и натопва залък от туртата в мед.
-Амин, дай Боже!-викаме всички и също започваме да топим.
Много ни се вслажда топлата ченичена турта с медец! Ала таман се разяждам, неизтопили още половината от меда, мама вдига паницата.
- Тоя да остане, та да се намира през годината за лек, - И поставя в средата на паралията пак джуркания боб. Сладък е и той. И ям го с особена охота. Че тая гозба мама готви само на Бъдни вечер, та цяла година копнея за такъв джуркан боб... Като се наяждаме, мама взема и раздава всекиму от нас по един орех. - Чукни си сега твоя, да видим какъв ти е късмета. - Чуквам го. Ядките му са здрави и хубави. -Ще бъдеш здрав цяла година! - дума весело и подава ми след това една шепа ябълчета, лешници и смокинки.
Тато се кръсти и става. Ставаме всички. Кака не раздига паралията, а само я помества в кюшето, под куностаса - трябвало да седи тъй до заран, че нощеска, като се роди малкият Иисус, да има Божата Майка с какво да се покани...
Емануил ПОПДИМИТРОВ
ДВЕТЕ РЪЦЕ
Една майка била на смъртно легло. Повикала момиченцето си да се прости с него, положила върху къдравата му главица двете си ръце, благословила го и издъхнала. Оттогава малкото сираче винаги чувствало върху себе си двете благославящи ръце на своята майка.
Изгубвало ли се ноще в гората, виждало отпреде си двете ръце,които го вивали и му посочвали правия път. Когато минавало по тесния мост над дълбоката река, две ръце го подкрепяли изотзад да не падне във водата. Всякога, когато искало да извърши нещо, то се обръщало пак към тия тайнствени ръце. Ако те го спирали със знак, момичето знаело, че постъпката е лоша и се пазело от нея, а ако тоя знак бил утвърдителен, то разбирало, че това, що върши, е добро.
Пораснало момичето и станало хубава мома. Дошли годежници от далечни места да я искат за невяста. Но тя не знаела какво да направи. Погледнала пред себе си и пак видяла двете ръце: едната държала венец, а другата - пръстен. И момата разбрала, че това е знак за нейната женитба и се сгодила.
Заживяла тя щастливо със своя мъж. И Когато след година трябвало да им се роди детенце, невястата пак видяла през нощта двете ръце, които й подавали малко отроче - момченце, най-голямата радост за родилката...
Много време се било изминало, откак умряла майката. Тя била в рая. Веднъж света Богородица се разхождала между праведните души в рая и видяла една душа, облечена в бели дрехи, но без ръце. Тя била тъжна и самотна.
- Защо си останала без ръце, бедна душо?
попитала света Богородица.
- Моите ръце останаха долу, на земята, за да бдят над милото ми чедо - отговорила кротко душата на майката.
Иван ВАЗОВ
ЗВЕЗДАТА
Зад широките равнини на изток от Ливан в една ясна нощ, когато небесата бяха засипани с ясни звезди, ненадейно изгря една нова звезда.
Тая звезда, която никое човешко око не бе виждало до тогава, беше силна, ярка и лъчезарна като едно малко слънце и нейният силен блясък правеше да бледнеят околните звезди, що трептяха по високото небе.
Тая звезда се показа на запад.Човеците, които я видяха, се удивиха. И скоро се разнесе мълва за нейното появяване по всички градове и села на царството. И чудеха се всички, и се питаха какво означава това небесно знамение.Никой не можеше да отгатне.На петата нощ слухът за чудесната звезда достигна до ушите на тримата знаменити и славни мъдреци на Халдея, човеци вещи в писанията.
И като видяха и те звездата,зачудиха се твърде много и се смутиха. Защото никой от тях не можеше да отгатне що означава това небесно светило. Тогава те си рекоха един на други:
- Да прегледаме старите пророчески книги. Може би в тях да е писано нещо за това знамение.Три дена и три нощи мъдреците ровиха писанията на пророците, четоха ги, тълкуваха ги, за да намерят ясен отговор на тайната.И в края на третата нощ мъдреците възкликнаха от радост, когато намериха в книгите какво предвещава тая чудна звезда.
И в това предвещание се твърдеше, че ще дойдат нови времена, когато на запад, в юдейската земя, ще се роди един цар.А знак за неговото раждане ще бъде една нова звезда, която ще изгрее на изток, тъкмо над мястото, дето се е родил новият цар.И захванаха тогава да се разговарят мъдреците помежду си. Първият рече:
- За никой цар между човеците до днес не е предвещавано от подобна звезда. Навярно новият цар ще бъде по-велик от великия Сезострис, от всесилния Кир и от славния Александър Македонски.
А вторият мъдрец рече угрижено:
- Трепери, бедна земьо, защото страшен завоевател днес се ражда! Твоите полета ще бъдат изново покрити с човешки трупове и твоите реки и бистри потоци ще видят почервенели вълните си от човешка кръв и никога толкова плач и ридание не ще са се издигали към небесата!
Третият мъдрец каза:
- Добре, че сме беловласи, та няма да доживеем до ония страшни дни, когато новороденият силен цар отрасне и със замаха на сабята си ще направи да се покрие земята с пожари, развалини, трупове окървавени, сълзи и отчаяние.
Тогава и тримата мъдреци казаха:
- Честити сме, че няма да доживеем до този нещастен ден!И после стана дума за името на новия цар. И поискаха да узнаят името на новия завоевател на земята, който ще я покрие с кръв и развалини.
И търсиха пак, и се трудиха много, и откриха смаяни, че името на новия цар е „Любов".И зачудиха се твърде много мъдреците, и възликуваха сърцата им, понеже всичките им страхове за човечеството изчезнаха.
Тогава те си рекоха: „Блажени, триж блажени сме, че сме живи да дочакаме раждането на Царя на Любовта. Да идем да Му се поклоним."
И като взеха със себе си най-благовонните аромати - ливан и смирна - и злато, за да ги поднесат пред благия Цар, тримата белобради мъдреци тръгнаха към ливанските планини.
А звездата като че вървеше пред тях и им показваше пътя към Царя на Любовта.
Сезострис, Кир и Александър Македонски - могъщи царе и владетели в древността отпреди раждането на Христа.
Ливан - скъпоструващ тамян с много приятна миризма (вероятно от страната Ливан).
Смирна - благоуханна растителна смола, използвана в състава на маслото за помазване.
Ливански планини - планинска верига северно от Юдея и Израил.
Йордан ЙОВКОВ
ЗВЕЗДНА ВЕЧЕР
(откъс)
Дядо Сидер издигна глава.
- Звездите... аз ги зная тях. Когато бях овчар, по цели нощи съм ги гледал. За овчаря звездите са всичко:те му показват и пътя, те му показват и кога кое време е. Никога не ще се обърка той, додето на небето има звезди. Аз познавам всичките звезди,приказките им...
Йошка слушаше вече жадно. Дядо Сидер продължи:
- Виждаш ли, Йошка? Ето онези три големи звезди наред една след друга. Това е Ралицата. По нея аз всякога мога да позная колко е часа. Ралица се казва -рало е. Ето най-напред са воловете, после ралото и най-подир орачът. А онези купчина звезди - те са Овчарят. Ето стадото му, пръснато на дъга - ситните
звезди; ето настрана друга по-голяма звезда и до нея една по-малка - Овчарят и кучето му. Виждаш ги, нали,Йошка. Ето там има друга купчина такива звездите са Свинарят. Но Овчарят върви всякога напред, пред Ралицата и пред Свинаря. Бог обича овчарите. Нали затова и те първи са видели малкия Иисус.
Дядо Сидер замлъкна, Йошка гледаше звездите, спомняйки си разказа за Витлеемската нощ, за голямата ярка звезда, огряла над бедната пещера, и овчарите, радостни и учудено коленичили пред Иисуса... Дядо Сидер пак продължи:
- А онези, големите звезди - седем са, - това е колата. Разбойник е бил стопанинът на тая кола. Виж де я оставил и отишел на другия край на небето да краде слама, и от кого? - От кума си. Но отдето минал, сламата се посипвала подире му. И сега личи. Затова се казла тая диря Кумова слама... А тая звезда, най-хубавата, най-светлата... скоро ще се скрие вече... Далеч се зачуха звънци, приближаваха се овчари. Дядо Сидер се заслуша внимателно, па стана.
- Дядо Сидере, гледай, гледай! - завика Йошка.
- Какво има, Йошка?
- Гледай, гледай... звезда падна.
Дядо Сидер издигна глава, изгледа небето, но нищо не видя.
- Умрял е някой - обади се той.
- Какво?
- Умрял е някой. Кога умре някой, една звезда пада от небето...
Асен РАЗЦВЕТНИКОВ
ОТКРОВЕНИЕТО НА ЕДНА СНЕЖИНКА
Стоя на върха на електрическия стълб и гледам. Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене -дребничката снежинка с леденото сърчице и с белите рогчета.
Аз съм мъничка, но съм много видяла. И много, много зная.
Някога - отдавна, много отдавна - аз паднах като росна капка в една далечна страна, гдето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посред нощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше мудна звезда.
- Какво е станало? - запитах една буболечка.
- Родил се е Спасителят на човеците - рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко Дете с голи ръчички. Около главата Му веше светло. А очите Му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.
Много време бе минало от тая нощ. Много пъти ставах на пара. Падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърла на изворчетата, тичах из поточетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето. Това се случи на една планина. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали много хора. Висок Човек им говореше:„Прощавайте на ближния си!"
„Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си!"
„Обичайте се един друг като братя!"
„Обичайте враговете си!" Аз виждах отгоре само къдрите на косата Му, а ми се искаше да Го видя в лицето. Защото никога не бях чувала таквиз думи. И когато извърна челото Си към небето, аз трепнах. Той беше Детето, което видях в кошарата. По очите Го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.
Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Идеше буря. Над главата си виждах голям кръст. Отстрани стоеше страж с изваден меч. А на кръста бе разпнат Човек. Хората Го бяха разпнали.
- Защо? - попитах глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата Му, аз Го видях: Той беше високият Мъж, Който поучаваше хората на планината. Очите Му бяха пълни със сълзи. Но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.
Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обикалях аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват един друг при подялба на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с кокосови орехи. Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, гдето расте лозата и пшеницата. Как се избиваха с куршуми и огън. Как палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз! И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се ненавиждат.
Да имах гърло на планинска буря, щях да им викна, та да потреперат:
- Послушайте Човека със сините очи!
Йордан СТУБЕЛ
КОЛЕДНА НОЩ
(Сред гората. Елха, отрупана в сняг, блести. Около елхата са наредени: Еленът, Вълкът, Белката и други Животни. Една пътека се вие из гората.)
Еленът: Братко Вълчо, защо не дойдеш по-близо до елхата? Тази нощ не ме е страх от тебе. В очите ти грее добрина. Нали сам дойде при нас, Вълчо?
Белката: Наистина, приятели, той днес ме срещна в гората и ме спаси от едно премеждие. Аз толкова съм му благодарна!
Вълкът: Навярно днешният ден е свят. Когато видях всички ви около елхата, като ваш горски брат дойдох да ви се порадвам. Вижте, като че цялата гора празнува, такова чудно събитие не помня да е ставало друг път през годината.
Сребърната птичка: Защо се чудите? Рано тази сутрин кацнах на върха на тази елха и песента ми затрептя като радост Божия. Вие всички дойдохте с мир и обич и ето, сега всички сме братя.
Вълкът: Как сладко говориш, малка птичко! Не знам дали хор от небесни звънчета не залива гората. Сам Господ е слязъл днес да благослови всички - и нас, и хората, които друг път ни гонят из хралупи, леглища и гнезда.
Еленът: Братчета мои, вижте, и звездите стават все по-големи и по-ясни. Небето се превръща в светлина и блясък, а с него заедно и гората. Ето я пътеката, тя сякаш стига чак до небето. Вижте, някой се задава по нея, иде към нас с тиха песен.
(В това време едно окъсано момче се задава и стига до елхата.)
Момчето: Добър вечер, мои горски братя. Ето ме, дойдох и аз при вас. Аз нямам майка, нямам и баща- сирак съм. Приемете ме между вас. Стоплете сърцето ми. Тази нощ е свята и никоя земна твар не
трябва да бъде сама. Другарчета, не се страхувайте от мен. Тръгнах да диря радост - ето ме между вас. Вълчо, колко си добър! Виж, снежинките зачестиха, падат и не се топят, греят като малки слънца. Нали тази вечер е Бъдни вечер! Нали тази нощ ще се роди младият Бог!
Вълкът: Младият Бог! Затова очите на всички се превърнаха на звезди от радост, а най-чудната от всички звезди още малко и ще изгрее на небето. Ще затрепти, ще запее и ще извести на всички, че се е родил Божият Син.
Момчето: Наистина, Вълчо, след малко заедно със снежинките ще слязат от небето и ангелчета, ще дойдат при нас и ще ни помогнат да накичим елхата с Божи дарове. Тогава една песен ще екне по земята
- песента на Господнята любов.
Еленът: А ти знаеш ли тази чудна песен?
Момчето: Знам я. С нея се ражда всеки. Тази нощ ще си я припомним. Първо ще изгрее чудната голяма звезда, която ще възвести за раждането на младия Бог, сетне елхата, около която сме се събрали, ще порасте и стигне до небето; по нея, като по стълба, ще слизат ангели и с песни ще известят на света благата вест, че Бог се е родил; после ще чуем и камбаните от близкото село, ще чуем и коледарите да пеят. Ще трепне гласът и на нашата сребърна птичка, ще запее всичко. А на всяко зелено клонче на елхата ще грее като звездица по една свещица.
Белката: А къде ще се роди младият Бог?
Момчето: Тук, на земята. Между нас. Нека Му оплетем люлка от зелен бор и да Му приготвим легло от сребърни пера. Аз ще скъсам ризката си да Го повия. Искате ли?
Всички животни (в хор): Искаме, искаме! Гората ще ни помогне, тя ще разтвори зимните си врати и там ще намерим злато и сребро да оплетем малка люлка.
(Животните се пръскат из гората. Сирачето остава само.)
Момчето: Боже мили, благодаря Ти, че тази свята нощ ме доведе тук - между Вълка и Елена. Колко кротки и добри сърца имат те! Нали и тяхната радост е дошла от небето. Нали и те знаят една песен -Твойта песен. Затова ми е хубаво при тях.
(След малко Животните се завръщат и всяко от тях носи клонка от бор. Момчето прибира клонките, прави люлка и пее:)
Божа майка люлка прави във горица люлякова, на две пръчки люлякови да си люля млада Бога, Ой, Коледо, мой Коледо!
Илия ВОЛЕН
КОЛЕДНИ ОБИЧАИ
След слънчевото лято и кротките есенни дни, през което време нашият народ прекарва в тежък и благословен труд на полето, настъпва студената бяла зима и полският работник се прибира в къщата си да си почине. Идват тогава свети дни. Но най-светите от всички зимни дни са дните, през които се празнува рождението на нашия Господ Иисус Христос. Тоя светъл празник се нарича освен Рождество Христово и Коледа. През нито един друг празник не се пеят толкоз много песни, не се разказват толкоз много приказки и не се изказват толкоз много благословии, както през празника Рождество Христово! Нито един друг празник не е свързан с толкоз много обичаи, веселие и шеги, както празникът Рождество Христово!
За светите рождествени празници се почистват и измазват къщите, а ония от момците, които са надарени от Бога с хубав глас, се събират на групи и учат песните и благословиите, с които ще споходят
всеки дом по празниците. На Бъдни вечер, срещу Рождество Христово, всяка домакиня слага върху покривката на софрата голям хляб със забодена в него запалена свещ, гозба и по шепа от всички ония плодове и зеленчуци, които семейството произвежда. Кадят всичко това с ралника (палешника), смирено се кръстят и изказват благословии, с които благодарят на Бога за всички добрини, които им е пратил досега и Го молят да им дава и занапред живот и здраве, за да се събират все така на веселия; да им даде по Гергьовден зелени ниви и шарени агънца, по Петровден - пиленца, по Света Богородица - тежки пити с мед, теленца и т. н. След това домакинът и домакините вдигат високо хляба и го разчупват, като благославят да стане през лятото толкова високо житото.
Тая вечер се запалва голям огън, който цяла нощ гори, та както овчарите из светото Евангелие по огъня на звездите са открили пещерата, в която се родил нашият Господ Иисус Христос, така и коледарите по огъня на бъдника (дървото, което гори тая нощ) да намерят всеки дом и да го споходят с песни и благословии. С тези песни и благословии те молят Бога да даде на домакина момче като златен пръстен, власати и агнати овци, златогриви и бързоноги коне, шарени агънца, млечни крави, ройни пчели, мед и масло, сребро и злато и т. н. А когато напуснат дома, коледарите благославят: „Като излезем ние, Господ да влезе!"
Георги РАЙЧЕВ
БЛАГОСЛОВЕН ГОСТ
Беше през нощта срещу Нова година. У чичо Мартинови тъкмо се канеха да вечерят. Голямото му момиче поливаше да си измие ръцете, а по-малките бяха наклякали около зачервената гореща баница и гадаеха кому какво ще се падне. В корите имаше сложена сребърна пара, наречена за къщата, и дрянови пъпки за нивите, за воловете, за кошарата с овцете, пчелина и други неща.
Чичо Мартин избърсваше ръцете си, когато навън залаяха псетата и се чу вик откъм портата. Домакинът скочи да види кой е.
Пред портата стоеше чужд човек. Това беше дядо Матейко - просякът. Тръгнал рано от съседното село, изгубил път из снега и мъглата и сега молеше да го приемат да нощува у тях.
Влез, дядо Матейко, влез! - викаше чичо Мартин,като въвеждаше вкъщи стареца. - Тъкмо навремеидваш. Ето, и вечерята е готова и млин те чака.Стори място, жено, да се сгрее човекът, че е премръзнал - обърна се той към жена си.
Стрина Мартиница отстъпи, но погледна мъжа си недоволно и му подшушна:
- Откъде пък се взе тъкмо сега! Какво ще го правим?
- Нищо - отвърна домакинът, - ще го настаним.Гост ни е. От Бога е пратен.Старецът се подсуши, сгря се, поотпусна се.
Сложиха вечерята. Дойде ред и до баницата. Мартиница още се мръщеше. Тя пак подшушна на мъжа си:
- Мартине, не е ли по-добре да раздадем баница най-напред на децата - Вътре са наречените пъпки, а после, каквото остане, ще дадем и нему.Но Мартин не склони.
- Не може - рече той, - който е на трапезата ни, ще дели и щастието си с нас.Раздадоха резените. На Матейко просяка се падна кошарата с овцете.
- Виждаш ли! - изсмя се с цяло гърло чичо Мартин.- Божа поличба е, нали тази нощ няма овчаря, Матейко ще спи на леглото му в кошарата. Тази нощ стадото е негово!Така и стана: отведоха стареца да спи в кошарата.Легнаха си и Мартинови. Заспа и цялото село. Мина така доста време. Наближаваше полунощ. Изведнъж навън в двора се раздаде силен вик:
- Юря, бре, хора! Юря-а-а!
Чичо Мартин скочи, грабна пушката и изтича навън. Пред вратата се бяха свили кучетата и скимтяха изплашено.Гласът идеше откъм кошарата. Викаше дядо Матейко.
- Ей го, Мартине! Ето го! Вълк, вълк в кошарата!
Чичо Мартин прилепи очи до плета. Наистина в ъгъла се беше свило нещо и от там светеха две червени пламъчета - очите на лютия звяр.Мартин провря пушката, прицели се и гръмна. Чу се страшен рев, нещо черно скочи в мрака, преметна се и падна неподбижно на земята.
Вълкът беше се прехвърлил в кошарата, но подплашен от виковете на стареца, не успя да прескочи високата ограда и загина.
- Видите ли - клатеше после глава и говореше чичо Мартин, - нали ви казах аз: Всеки гост е Божи пратеник!
Никола В. РАКИТИН
СРЕЩУ ВОДИЦИ
След вечерята бяхме наклякали около огнището, топлехме се и приказвахме. Стринка дигаше софрата, разтребваше, шеташе. Чичо от вън донесе цепеници и ги наслага в огъня.
- Ама студ е! - рече той, като седна на одърчето.
- На показ е - добави стринка, която, свършила работата си, се нареди също до нас на трикрако столче. - Ако замръзне утре китката на свещеника, годината ще бъде берекетлия.
- Караконджовците ще си отидат ли вече, майко?- запита Липо.
- Тая вечер се свършват мръсните дни. Като се осветят водите,
караконджковците ще се пропъдят през девет планини и през девет морета.
- Пацо казва, че нямало караконджовци - прекъсна я Липо.
- Няма ли? - сопна се Стоян. - Защо не смееше да излезе навън?
- На, сега ще ида да донеса вода от чучура! -отвърна Пацо, като се дигна да стане.
- Я си стой! Не ща ти отмяната сега - каза стринка. - Ами вземи утре лемежа и като се освети водата, да го изкъпеш в реката, та да родят нивите повече. Па вие - обърна се тя към нас, малките, - ще идете също да се измиете на реката, та да сте цяла
година бели и червени.
- Хайде, лягайте си - подхвана чичо, - то за приказките няма край.
- Нека видим как тая нощ ще се отвори небето- замоли Стоян.
- Мамо, истина ли се отваря небето? - запита Липо.
- Тъй казват, чедо, тъй и аз вярвам. Който е честит да види как се отваря небето, то всичко, що поиска в това време, Господ му го дава. Някога един човек не спал цялата тая нощ и видял в уреченото време как за миг се отворило небето. Но богато да изкаже желанието си, той се объркал. Той си бил
намислил да каже: „Дай ми, Боже, ишник жълтици." Но слисал се и рекъл: „Дай ми, Боже, шиник глава!" И Бог му изпълнил желанието - на тоя човек главата му станала голяма като шиник...
Колкото и смешен да беше краят на тази приказка, ние не се смяхме както друг път - някакъв тайнствен страх ни облада пред чудото, което можеше да се сътвори тая нощ.
И чичо, и стринка най-после ни заставиха да се приберем в одаята. Прекръстихме се, натъркаляхме се на дългия одър, завихме се с голямата и тежка черга и се разприказвахме пак. Но когато се прибра при нас стринка и ни сгълча, сгушихме се мълчешката. Вероятно тя беше много уморена, защото скоро след като си легна и захърка. Аз бях буден, но не се помръдвах -правех се на заспал. Дълго време усещах, че не са заспали и Липо, и Стоян, които лежаха до мене.
Кандилото в къта мъждукаше трепетливо, от-хвърляше сянка по дъсчения таван и изпълваше стаята с тайнственост.
Срещу очите ми беше прозорецът. Вън беше нощ, зловещо мълчалива и мрачна. От време на време се чуваше как пукаше покривът от студ, сякаш някой дебнеше. Как можех да заспя? Бях под внушението на приказката за чудото, което тая нощ се върши. Какви не желания се пробуждаха в душата ми, увличаха ме в странен мир. Само да се отвореше небето, да светнеше, а аз вярвах, че ще успея да изкажа своето желание.Пари? Не, аз нямаше да искам като оня човек някога шиник жълтици. Защо ми са пари? Ще почнат да ми завиждат и близки, и чужди, ще бъда подозрителен към всекиго, ще трябва да се пазя. Не, богатството не е щастие.
Да станех цар? Ще бъда силен, всеки ще ми се покорява; каквото искам, ще го имам. Но ще бъдат ли доволни поданиците ми, ще облекча ли техните страдания? Властта не е щастие.
Веднъж видях един странник, попаднал кой знае от коя земя. Той имаше една малка, но чудна свирка, която издаваше небесни звукове. Когато той свиреше, аз усещах, че някакви крила ме подемаха и на душата ми беше леко и светло. Да имах ей такава свирка, па да тръгнех по света да свиря и да услаждам людските души с най-чистата радост!
И захласнат, аз наистина чувах в себе си странните звукове на тая вълшебна свирка, те ме люлееха в някакво блаженство.
Кой знае кога съм заспал, но съм спал сладко, дълбоко и силно, защото когато отворих очи, зимното слънце беше проникнало през прозореца и чувах гласа на свещеника, който идеше да ръси вкъщи. Великото водосвещение беше извършено.
Тодор Г. ВЛАЙКОВ
ТЯХНАТА ВЯРА И НАБОЖНОСТ
(Из „Преживяното"]
Имало е един особен момент в моя детски живот, който аз не съм бил в състояние да видя и проумея и при който... Но нека го разкажа тук тоя характерен случай, според както съм слушал за него от мама...
Намерила ме била веднъж някаква болест, която ме хвърля в силен огън. Привечер болестта се влошава, огънят се усилва. Аз съм се унесъл в безсъзнание...
Мама и татко се уплашват. Напарени са те: няколко деца вече на моята възраст са изгубили; не щат ли сега да изгубят и мене? Какво да правят?... Само един Бог може да помогне тука. Неговата помощ и Неговата милост трябва да изпросят...
Мама ме взима полекичка в прегръдката си, като поддържа с грижлива внимателност отпадналата ми и рукнала в огън глава, коленичи пред куностаса, дето запаленото кандило озарява образа на света Богородица, и вдига умоляващ, пропит с топла вяра поглед към Божата Майка, прегърнала и тя своя Младенец. Тато изважда из долапа старото светче и се изправя пред куностаса край мама благочинно, със запалена вощеница в ръка и почва да срича полугласно и бавно някаква молитва за болник.
По неговото лице се чете страх, тревога, голяма загриженост. Ала очите му, проникновено взрени в словата на светчето, са изпълнени с дълбока вяра.Срича тато, изправен с благоговение пред куностаса, светата молитва; мама, коленичила, шепнешком повтаря изречените от него думи или пък с насочен към куната поглед тихичко мълви своя някаква молитвичка и от очите и от време на време се отронва по някоя едра сълза... И дълго, дълго се възнася към Божията Майка тази от все сърце правена, тая пропита с гореща вяра молитва...
Ала ето по едно време аз сбръчквам челце, кихвам и - бавно отварям очи.
- Сполай ти, света Богородичке! - и мама с благодарност се прекръства.
- Слаба Богу, завръща са! - казва тато с облекчено сърце, като се навежда над мене и ме поглажда по челото. - Поспаднал му е огънят.
- Ето, тук отстрани и капчици пот... Завръща ми са, миличкото! Сполай ти, света Богородичке! - и мама пак се кръсти.
Тато се изправя отново пред куностаса. И почва сега пък да срича друга молитва. В очите му свети и радост, и чувство на голяма благодарност, и още по-силна вяра...
Аз съм заспал спокойно. И на другия ден съм бил почти оздравял...
При тоя разказ на мама, чрез който тя искаше да подчертае силата на топлата молитва, мен правеше впечатление както самата същност на случката -чудото с моето оздравяване, - така и дълбоката вяра, от която при онзи случай са били проникнати и тато, и мама...
Вечер мама си ляга много късно, след като аз заспал, а сутрин става много рано, та обикновено не я виждах кога се кръсти. Ала случвало ми се е някога -изкарал първия си сън - да се събудя от един слаб шум на тихо движение и от някакво вълнообразно шепнене, което ту се издига по-високо, ту се снишава. Отварям очи и се взирам. Пред куностаса слабо се очертава тъмна сянка. Тя се клати и навежда. Мама е. Чак сега ще си легне, та се кръсти пред куната. При всеки кръст ще преклони малко глава, а след третия ще направи дълбок поклон до земята. Изправи се - и пак кръстове, и пак поклон... В замрялата нощна тишина аз долавям и някои по-височко изказвани думи от шепота на нейната молитва... „Преблагий Господи".. „Сладчайши Иисусе"... „Закрилнице наша пречиста Богородице"... „Мене грешната и недостойната"... Дълго още се кръсти и кланя тя. И вече затворил очи, нейният откъслечен шепот продължава да гали моя слух... Често пъти аз отново заспивам, без да дочакам края на молитвата й и без да усетя кога е дошла да си легне край мене...
Клепне ли според празник клепалото, мама веднага ще напусне работата си и бърза да запали кандилото. И когато малкото му пламъче радостно затрепка пред куната, тя смирено ще се изправи и сърдечно почва да се кръсти. Някой път, ако се случи да съм около нея, ще притегли и мен да се изправя и ще ме накара да се прекръстя, и да се помоля и аз...
На самия празник, натъкмила още от вечерта всичко, що е нужно за през деня, тя отрано се е стегнала и щом тато излезе да иде в черкова, и тя, взела няколко вощеници в ръка, чинно и с тихи стъпки ще се отправи след него.
От черкова тя се връща малко по-късно, че нейният вървеж е по-бавен. Влезе ли в собата, меко и сърдечно ще ни каже: „За много годин! Света Неделя да ни е на помощ!" Па и тя като тато се изправя най-напред пред куностаса да се прекръсти. Ще извади след това из пазвата си свита бяла кърпа и внимателно ще я разгъне. „Носа ви благословия от черкова" - ще рече и ще подаде по една нафорка каки и мен. Аз поемам нафорката и поглеждам мама в лицето. Сега то не е, каквото е всеки ден. Просветлено и като че одухотворено, по него грее една душевна красота, едно спокойствие и вътрешно задоволство. И повече от всеки друг път то ме облъхва със своята благост и топлота...
Като иде в килера да си промени горните дрехи, които пази само за черкова и за гости, и като тури сахана с приготвената за обеда гозба да се топли на мангала, мама ще положи възглавницата, що е изправена край прозореца, под куностаса, и ще се отпусне да поседне. Аз бързам да се привия до скута й. Тя ще ме помилва по главата...
Ще ми заразправя след това за някои хубави Божи неща: за крилатите ангелчета, що пазят децата от лоши работи, за света Богородица, дето е изписана таме на нашата куна, за малкия Иисус Христос и как Той, като порасъл, учил хората на добро, и колко обичал малките деца...
Славчо КРАСИНСКИ
ИКОНАТА
Когато старият човек купи запустялото трънясало място, само няколко малки лози се зеленееха по голия баир. В долната страна на мястото му имаше две стари дървета, под които една чешма изливаше студената си вода. При тая чешма, под сянката на двете дървета, се отбиваха селяни да си отдъхнат и разговаряха за някакво голямо имане, което било заровено някъде наблизо. Старият човек слушаше техните приказки за имането и си мислеше:
- Ех, ако аз изкопая имането, няма да се грижа за нищо!
Той си направи малка къщичка в мястото, постла в нея сено и заживя там. Имаше само три внучета и една дъщеря, които му носеха хляб и храна от село. Един ден, когато той започна да разчиства мястото за лозе, дъщеря му донесе нещо ново в колибата.
- Какво е това? - попита я той.
- Иконата на света Богородица. Може ли - каза тя - къща без икона и кандило? Нека света Богородица ни пази, тате, и да ни помага!Старият човек окачи иконата над простия си одър, запали кандило и се прекръсти:
- Света Богородице, и Ти, Иисусе Христе,помогнете ни, закриляйте нашия труд!
Старецът взе да търси голямото имане из мястото си. Той изкопаваше дълбок трап, поглеждаше в него, очакваше всяка минута да звънне златото. Но него го нямаше. Веднъж, когато копаеше, той усети голяма умора и остави търнокопа, просна под едно дърво дрехата си и легна. Заспа дълбоко и в съня си изведнъж видя чудо: целият баир, потънал в светлина, из светлината върви една жена, а лицето й грее като слънце. Дългата й рокля е сякаш направена от небесна синева. Тя приближи до него:
- Имането ли търсиш, старче?
- Имането.
Жената огледа цялото място. То е тука, в мястото ти - каза тя, - но не там, дето си започнал да копаеш трапа.И Жената направи широк кръг с ръката си, после посочи търнокопа:
- Хвърли търнокопа. Вземи здрава лопата и копай дълбоко, цялото си място прекопай.
- Но къде е имането, на кое място е? - попита я той.
- Имането е голямо, но то е пръснато по цялото място. Копай дълбоко, ще го намериш!
Тогава старият човек я загледа в очите и запита:
- Коя си ти?
- Не ме ли познаваш?
Той трепна, протегна ръце към нея, падна на колене и прошепна:
- Ти ли си, света Богородице?
Но в тая минута жената полека отмина.Старият човек се събуди. Скочи на крака, огледа мястото си. На душата му стана леко и хубаво, ръката му се вдигна на челото, свиха се пръстите му и устните му почнаха да мълвят една тиха молитва.
На другия ден, още когато блестеше роса по тревата, старият човек взе здрава лопата и започна да копае; посади лозе.
Минаваха дни, лозите растяха. Той никога не слезе в селото - спеше в колибата си, под кандилото и иконата. И му се струваше, че всяка сутрин, когато започва работа, от иконата го гледат същите светли очи като очите на оная жена. Тия очи сега му се радваха, усмихваха му се, ободряваха го. Той не забравяше кандилото, не оставаше нито минута без работа. Оправяше вадите, чистеше лозите, докато лозето му стана най-хубавото по целия баир. И богато друите селяни го питаха при чешмата:
- Какво направи ти, твоето лозе стана най-хубавото? Няма ли да търсиш имането?
Той отговаряше:
- Търсете го вие.
Към есента, когато гроздето зрееше и висеше на едри тежки гроздове по лозите, той често се изправяше пред иконата, свиваше пръсти да се прекръсти и тихо шепнеше:
- Света Богородице, благодаря ти!
Един ден пред колибата се спряха хора: двама селяни, негови съседи, и двама търговци. Селяните се чудеха:
- Какво направи ти? Твоето място беше най-пусто, а ето сега, най-хубаво е твоето лозе. Имането ли намери, що ли стана?
А той, след като получи парите от търговците за гроздето, поведе ги към колибата и каза:
- Имане намерих. Не това, което търсехме всички, а друго, по-голямо. Погледнете, това е света Богородица. Тя ми откри имането. И аз го имам сега,имам най-голямото имане: вяра, която закриля моя труд. Моята вяра караше ръката ми да копае, да се труди, а света Богородица закриляше моя труд. Това е моето имане.
Като каза това, той застана пред иконата. Сега тя на всички изглеждаше друга: лицето на света Богородица засия, очите й гледаха с кротка обич. Селяните и търговците снеха шапки, прекръстиха се, устните им изпълниха Колибата с тихи думи и вътре като че нахлу цялата слънчева светлина. И в тая светлина гледаше с тиха радост сама света Богородица, такава, каквато е на иконата и каквато старият човек я видя и чу в своя сън.
Ангел КАРАЛИЙЧЕВ
ДВЕТЕ ГЪРНЕТА
Дядо Иван каза „добър вечер", сложи торбата с крушите на земята, седна на одъра и рече:
- Чеда мои, земната ми работа се свърши. Аз ще си вървя вече. Кога склопя очи, идете в градината и разкопайте земята под ябълката! Там ще намерите онуй, което съм с кътал за вас. Много видях и патих в живота си, много се трудих - туй можах да събера.
Разделете си го по братски и срещу свет ден молете се на Бога за душата ми! Като изрече тези думи, старецът опря главата си на възглавницата и издъхна. Божият ангел влезе през отворената врата на пръсти и поведе навън уморената стара душа.Едно щурче жално засвири на полицата.Същата нощ двамата братя взеха търнокоп и лопата и отидоха да търсят бащиното си завещание под ябълката. Като разкопаха меката пръст, найдоха две гърнета. Едното беше пълно с жълтици. Те светеха като едри звезди.
В другото имаше жито. Отнесоха и двете гърнета в колибата и големият брат каза на малкия:
- Хайде да си легнем да спим. Утре, като се разсъмне, ще прочетем колко жълтици и зърна има в гърнетата и ще си ги поделим поравно.
Но когато малкият брат заспа, големият стана тихо, взе гърнето с жълтиците, бутна вратата, прескочи градинския плет и потъна в тъмния храсталак.
Подир него се спусна бащиното му бяло куче.
На сутринта, когато измаменото момче се събуди и разбра какво се е случило, заплака от мъка. Стана, отиде в градината, взе захвърления търнокоп и замина кьм гробището да копае гроб на стария си баща. Погребаха стареца. Момчето седна до пръста и почна да бърше с ръкав очите си.Жълтата есен гореше в равнините. Наведените от плод клони окапваха. Сребърни паяжини лъщяха над пресните угари. Орляци птици прелитаха от нива на нива и кълвяха незаровеното зърно.
По гробищната пътека се зададе една бабичка и го попита какво му е толкова дотегнало, че е заплакал със сълзи.
Малкият брат й разправи всичко. Бабичката го изслуша, протегна сухата си ръка, обърса сълзите от очите му и каза:
- Не бой се, синко, ти си млад. Едно гърне жито и две яки ръце - стига ти толкова имот! Моли се на Бога да ти даде и здраве. Ела утре у дома. Имам воловци, имам и рало. Впрегни воловците и засей житото от гърнето. Видиш ли каква паяжина е опасала угарите? Другата година ще бъде много родовита.
Зарадва се момъкът. Послуша бабичката. Пося в градината житото. През лятото пожъна девет снопа. На второто лято зася цялата си бащина градина, а на третото напълни цял хамбар с жито и си купи волове. И заточиха се години една през друга по-родовити и радостни. Накупи малкият брат много земя. Направи си хубава къща. Дребни деца като пилета зачуруликаха в двора му. Той обичаше правото и доброто. Вървеше по правия път. Всяка неделя отиваше да пали свещ в черква за душата на баща си...
Големият брат, като излезе в тъмнината с откраднатото гърне, вървя дълго време в нощта. Бялото куче го догонваше. Стигна един хан. Пред хана светеше жълт фенер. Кучето остана под фенера, а човекът с гърнето влезе вътре. В задимената механа на хана завари трима души пияни. Седна на масата им, изсипа шепа жълтици и поръча вино. Девет дни и девет нощи пиха вино и пяха песни четиримата. Един стар едноок гъдулар им свиреше. Подир всяка песен пияните лепяха по една жълтица на челото на едноокия и му крещяха:
- Карай още!
На десетата нощ се скараха помежду си и извадиха ножове. Тогава настана нещо страшно. Гъдуларят грабна гъдулката си и се изгуби навън. Какво се случи - големият брат не помни. Но когато се опомни, видя, че лежи в тъмница. Вън пред братата, до краката на тъмничарина, вярното куче, клекнало, чакаше своя стопанин...
Минаха седем години. Един неделен летен ден малкият брат, като излезе от черква, видя до прага седнал на плочите дрипав, напрашен просяк с дървено блюдо в ръка. До него се припичаше на слънцето мършаво бяло куче,
Милостивият малък брат бръкна в пояса си, извади една пара от кесията си. и се наведе да я пусне в блюдото. Кучето избеднъж скокна, хвърли се към него и радостно замаха опашка. Тогава той погледна просяка в очите и изтръпна: пред него стоеше по-големият брат с просяшко блюдо.
Георги РАЙЧЕВ
ПРОСЯКИНЯ
(откъс)
...Просякинята не се отдели от училищната ограда -ни лете, ни зиме. Отслабна още повече, изнемощя: едва я прикрепяше патеричката й.
Най-сетне един ден не се вести там. Беше в началото на дъждовита пролет, през Велики пости. Легна болна. Нагледваше я една съседка. Дойдоха и други жени; разбраха - гасне, отива си. Към края на седмицата я хвърли в огън, взе да бълнува... Изреждаше имена, зовеше настойчиво някого. Накрая се посвести и чуха ясно: молеше да повикат поп Стратилата от техния край - той да я изповяда и причести.
Доведоха го. Свещеникът влезе, огледа заледената порутена барака; просълзи се. После отстрани чуждите и коленичи до умиращата.
- Добър ден, бабо Магдалено, как си? И ти ли падна вече, клета душо? Така ти било писано: на толкова имане, на гола земя Богу душа да предадеш...
Болната го позна, подаде му горещата си-костелива десница и почернелите й устни зашепнаха невнятни слова. Говори дълго. Свещеникът не я спря -излишно беше. А тя му наръчваше, когато се върне в техния край един ден, кого да срещне, какво да му каже, в коя църква свещ да припали за душата й... Умори се, млъкна, притвори очи. Само дишаше тежко -равномерно. Свещеникът положи ръка на челото й, поднесе й светото причастие. Тя го прие и пак отвори очи. Костеливата й ръка се раздвижи, тя бръкна в пазвата си, извади с мъка голям вързоп и го подаде на изповедника.
Той пое зачуден вързопа:
- Какво е това, бабо Магдалено?
- Пари, отче... хилядо и осемстотин лева са...вземи ги... на училището ги предай... там, дето дават храна на сиромашиите дечица... за душата ми... за мой Климе... Аница... и за Божия празник, отче... да ме поменуват...
Сълзи задавиха свещеника; той се наведе и целуна бледото й чело.
- Господ Бог да ти отплати на онзи свят, бабо Магдалено.
Почернелите и устни пак зашепнаха:
- За тях ги събирах... за дечицата... Исках две хиляди да ги направя и... тогава... ала тъй било угодно Богу...
Гласът й угасна, стопи се. Угаснаха навеки очите й.
До вечерта новината обходи целия град. Всички слушаха смаяни. А на другия ден, когато я погребваха, навръх свети Лазар, стече се целият град и учениците я изпратиха с църковни хоругви пред простичкия й дървен ковчег.
Макариополски епископ д-р НИКОЛАЙ, архимандрит д-р СЕРАФИМ
ТРИ ИИСУСОВИ ПРИТЧИ
(Из „Нашата Вяра")
За да направи учението Си по-достъпно и разбираемо за простия народ, Христос говорил в притчи. Притчата е разказ, в който със случки от обикновения живот се разкриват някои важни духовни истини.
Първата притча, която разказал Иисус, е за сеяча.
ПРИТЧА ЗА СЕЯЧА
Излязъл сеяч да сее; едни зърна паднали на пътя и долетели птици, та ги изкълвали. Други паднали на каменисто място, дето нямало много пръст - скоро поникнали, но и скоро изсъхнали. Трети паднали между тръните, били заглушени от тях и не дали плод. Четвърти паднали на добра земя и дали плод: някои - сто, други - шестдесет и трети - тридесет зърна.
Христос завършил притчата Си с думите:
- Който има уши да слуша, нека слуша!
Апостолите не могли да разберат смисъла на тази притча, затова помолили Христа да им я разясни. И Той дал следното разяснение:
- Семето е словото Божие. Сеячът е Сам Бог,а различните почви са различните човешки сърца.Има хора, които не обичат да слушат и възприемат словото Божие. И ако то попадне в техните сърца, дохожда сатаната като граблива птица и го изкълвава. Това означава семето, паднало на пътя.Има други, които отначало с радост приемат словото, но то не може да даде у тях плод, защото те са непостоянни; бързо го приемат и бързо го забравят. Това означава семето, паднало на Камениста почва.Посеяното пък в тръни означава ония, които с желание приемат словото, но житейските грижи и удоволствията на тоя свят го заглушават и то не може да даде плод.
А падналото на добра почва са ония хора, които с любов възприемат словото, и принасят плод с търпение.
Тази притча е твърде поучителна. Тя ни показва, че от нас зависи спасителното Божие семе да даде добър плод. Ако ние сме възприели с любов това семе, ако сме разорали за него почвата на нашето сърце и ако се грижим с усърдие по-нататък за него, то непременно ще бъде плодоносно.
ПРИТЧА ЗА БЕЗУМНИЯ БОГАТАШ
На един човек нивата била родила много и той се чудел къде да прибере богатия плод. Най-сетне си казал:
- Ще разруша житниците си и ще направя нови, по-големи. Па ще кажа на душата си:
„Душо, имаш блага за много години; почивай, яж, пий и се весели!"
Но Бог му рекъл:
- Безумнико, още тая нощ ще ти поискат душата! И всичко това кому ще оставиш?
И Христос завършил Своята притча с предупреждението:
- Тъй бива с всекиго, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога. Иисус Христос не е против самото богатство, а против лошата му употреба. Това Той е разкрил картинно в притчата. Земните блага не са самоцел за човека, а средство за постигане на добри и богоугодни цели. Несправедливо е да употребяваме богатствата само за наши нужди и от тях да правим избор за лични удоволствия. Ненаситният стремеж към богатства и тяхното преумножаване подтиква човека към много грехове: неправда, измама, кражба, убийство и пр. Ние трябва наистина да богатеем, но само в Бога, т. е. да вършим делана християнска любов. Тогава ще бъдем истински богати, защото тия богатства никой не ще е в състояние да ни отнеме.
ПРИТЧА ЗА ТАЛАНТИТЕ
Един богат човек трябвало да замине за чужбина. Преди да отпътува, той предал имота си на своите слуги. На един дал пет таланта, на другиго - два, а на трети - един талант. Първият и вторият, като получили парите, употребили ги в работа и придобили още толкова. Третият обаче закопал таланта в земята. След време господарят се върнал и поискал сметка от слугите си.
Първият рекъл:
- Господарю, ти ми даде пет таланта, аз ги разработих и придобих други пет.
- Хубаво си сторил, добри ми рабе (служителю)- казал господарят. - Понеже ти се оказа верен в малкото, над повече ще те поставя. Влез в радостта на своя господар!
Тъй станало и с втория. И той разработил сбоите два таланта и придобил други два. И него похвалил господарят.Третият, като пристъпил, казал:
- Господарю, понеже те знаех, че си лош човек,уплаших се да не го загубя и заринах таланта в земята. Ето ти твоето!
Господарят се ядосал на този свой слуга и му казал:
- Лукави и лениви рабе! Щом като си знаел, че съм лош човек, трябваше да дадеш таланта ми в банката, та поне лихва да спечели.И заповядал господарят на слугите си да хвърлят този недостоен и негоден раб в тъмница, а таланта да дадат на оногова, който имал десет. Христос в заключение казал:
- И тъй, всекиму, който има, ще му се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се вземе и онова, което има.
Ангел Каралийчев
ВЪРБОВИ КЛОНКИ
Днес е Връбница. Пролетта нахлу през отворения прозорец в стаята ми и рече:
- Добро утро, сънено момче!
Станах и погледнах навън. В градината се пукат пъпките на плодните дървета. Тръгнали са пъргавите пчели да събират мед. Те се набират в чашките на белите цветове и смучат.
- Чурулик, чурулик, чурулик! - пеят птичките вновите си гнезда.
Вчера учителят ни каза:
- Деца, иска ли някой да дойде с мене доле, на воденицата? Старият свещеник ме помоли да накършим върбови клончета за черквата „Света Марина". Трябват му за Връбница.
- Всички ще дойдем! - извикахме ние.
Подир пладне слязохме на дядовата Мокрева воденица. Тя неуморно трака и бучи. Мели великденско брашно. Нахълтахме в зеления върбалак. Накършихме по цяло снопче върбови клонки. Учителят издяла една бърбова пищялка и записука като ново пиле. Като се върнахме в града, натрупахме пред олтара цяла грамада зеленина.
Как весело бие черковната камбана! На тоя ден синеокият Спасител на човечеството е влязъл в Йерусалим, яхнал на ослица. Улиците, по които е минал Христос, са били затрупани с цветя.
Баба донесе едно благословено в черква върбово клонче. Сложи го пред иконата - за здраве.
Едно птиче кацна срещу отворения прозорец и запя:
- Чурулик, чурулик, чурулик!
Никола В. РАКИТИН
ВЕЛИКДЕНСКО ЯЙЦЕ
До разжареното огнище бяха наредени грънци с бои, а на веригата висеше черен котел, пълен с вода. Вуйна донесе от зимника две кошници яйца и ги сложи пред баба, която седеше на трикрако столче. Дядо бе приклекнал до огнището и сбутваше главните. Баба почна да брои яйцата.Като преброи до триста, дядо се обади:
- Е, стига толкова. Догодина Господ да наспори повече!
- Хайде сега да измием яйцата едно по едно! -рече баба.
Вуйна сложи котли с вода, донесе кърпи и сама седна до нас да мие яйца. Приказвахме, смяхме се, избирахме кое яйце ще бъде най-якото.
Вуйна донесе прясна вода, изплакна яйцата и заедно с баба почнаха да ги турят в черния котел, гдето стипцосаната вода вече кипеше.
Скоро тепсиите се напълниха с чисти сварени яйца. Баба запали свещ и се прекръсти три пъти.
- Дай, Боже, догодина пак да срещаме червено яйце!
- Амин! - отговори й вуйна, прекръсти се, взе от баба запалената свещ, отиде в одаята и запали кандилото.
- Сега, деца, излизайте навън, че ще боядисват яйцата! - покани ни баба.
- Нека погледаме, бабо! - замолихме - Ако гледате, няма да бъдат благосклонни яйцата.
Дядо се надигна.
- Хайде, всяка работа не е за деца! - рече твърдо той, като излизаше навън.
Вратата се затвори след нас. Вкъщи останаха да вапсат яйцата баба и вуйна. Излязохме на пътя, играхме, тичахме, ходихме до кладенеца. Пролетното слънце припичаше. Няколко бели облачета се биеха над планината. Откъм реката се носеше мирис на цъфнали върби. Когато влязохме в двора и видяхме къщната врата отворена, юрнахме се с викове, кой по-напред да стигне. 0коло огнището в тепсии блестяха вапсаните яйца.
- Не пипайте, аз ще ви дам! - рече баба. Тя взе едно яйце от паницата, което първо е боядисано, и потри с него лицето на Дика.
- Да си бял и червен като това яйце!
С тая благословия тя потри лицата на всички деца и подаде яйцето на буйна да го сложи пред иконата. Като се прекръствахме и й целувахме ръка, тя даде всекиму по едно червено яйце с поръка:
- Да го пазите, за да срещнете с него Христовия празник, чувате ли?
Излязохме на двора, радвахме се, любувахме се на бабиния подарък. Само аз не бях доволен - моето яйце беше дребно и не беше начервено добре, но от гордост и от срам не се оплаках никому.
На другия ден - Великия петък, - когато се прибирахме с Дика рано привечер от гората, само дядо си беше вкъщи - седеше на чардака. Баба и вуйна с по-малките деца бяха още на черква. Дико влезе в килера да тършува за хляб, а аз се вмъкнах в одаята. Когато видях хубавото червено яйце на иконостаса, без много да му мисля, аз го взех и на мястото му оставих своето, което носех в пазвата за здраве, както баба ни беше заръчала.Събрани вечерта около софрата, другите приказваха, а аз и Дико,изморени и изгладнели, сладко сърбахме бобената чорба.
- Какво сте се умълчали като в черква? - рече ни вуйчо, който друг път ни мъмреше, че много сме приказвали.
- Защо ли? - намеси се баба. - Тия поразници са взели Божието червено яйце от иконостаса. Сложили са друго. Мислили са, че не ще позная. Грехота е, деца! Който го е взел, Бог ще го накаже.
Още не изрекла последната си дума, сякаш се снизих, устата ми се схвана, залъкът заседна на гърлото, усещах, че бузите ми пламтяха. Дико почна да се оправдава, а аз - гузен, не смеех да погледна никого в очите.Спяхме с Дико под една черга. Той заспа, щом се сви до мене. Но мене не ме хващаше сън - бях дълбоко потресен от своята постъпка. Някакъв камък тежеше на гърдите ми. Задушаваше ме, потях се от Вътрешен огън, Въртях се, пъшках от мъка. Сутринта станах последен. Нито ми се ядеше, нито ми се играеше.
- Бе, синко, ти си болен, я върви да си легнеш! -рече ми баба и ме заведе в одаята. Цял ден лежах под чергата. Влизаха, излизаха,приказваха, но аз се правех на заспал. Не ме викаха на обяд. Но тъкмо тогава аз извардих време да стана, да отида при иконостаса, да взема своето яйце и да оставя откраднатото. Вечерта баба накара децата да си легнат по-рано.
- Щом забият среднощ камбаните, ще ви събудя- уверяваше ги тя.
- Ама Цака ще събудиш ли? - запита я Дико, който се мушкаше под чергата до мене.
- И него ще събудя. Той е вече здрав. Прекръстете се и лягайте!
Разбрах, че тя бе видяла на иконостаса Божието яйце, но още по-уверен бях, че тя знаеше кой го бе . взел. Ако беше хокала с укорни думи, не знам дали тъй много бих се срамувал, какъвто срам изпитвах от пълното с обич и милост сърце на баба.
Копирането на материали от "Православно християнче" в други Интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка.
http://pravoslavno-hristianche.hit.bg
