СЛЕДИТЕ НА БОГА
(Народна приказка)
Eдин арабин се молел наблизо до шатрата си. Видял го някой си търговец и го запитал: "Отде знаеш, че има Бог?" Арабинът отговорил: "Погледни тука, на земята, покрай шатрата ми! Какво виждаш?" Търговецът разгледал и казал: "Виждам стъпки!" "Какво показва това?" - запитал го арабинът. Търговецът отвърнал: "Че е минал човек!" Тогава арабинът рекъл: "Само по стъпките ти позна, че е минал човек. Ами всичко това. което виждаме - слънце, луна, звезди, планини, гори, поля, цветя - не са ли следи, по които можем да узнаем за Бога? Ето по тия следи аз зная, че има Бог!" Търговецът се замислил и след малко радостно извикал: "Да бъде благословен Бог во веки!"
От "Литературен сборник
за православните християнски
дружества и братства"
ТРЕПЕТЛИКА
Иисус умираше на кръста. Наоколо се трупаха хора да гледат разпънатите. Римските ,войници се подиграваха с нещастниците. Под кръста седеше Божията майка - Света Богородица. Склонила глава до Христовия кръст, тя го прегръщаше и плачеше с горчиви сълзи. Иисус я гледаше мълчаливо от кръста. Устните му горяха от жажда, очите му бяха натъжени.
- Вода! - промълви той едва чуто.
Един от войниците приближи, натопи гъба в оцет, набоде я на върха на копието си и със смях я подаде на мъченика.
- Пий, Царю Юдейски! - рече той с подигравка.
Иисус помисли, че наистина му поднасят вода, и протегна устни. Но оцетът изгори още повече засъхналата му уста.
- Свърши се! - прошепна той, наведе глава и тихо издъхна.
За един миг небето потъмня. Земята се разтърси. Завесите пред олтаря на Давидовия храм се раздраха на две. Изплашените войници и хора се разпиляха, кой където види.Остана под кръста само майката Иисусова. Там я намериха учениците на Христа и приятелите му, когато дойдоха вечерта. Те го снеха и занесоха в градината на Йосиф Ариматейски, който беше отстъпил своята гробница за тялото на Иисуса.
След погребението всички се разотидоха с наведени глави. Тръгна и майката на Христа.
Беше топло утро, пролет, ала птичките не пееха както други път. Люлякът и лалетата бяха навели цветовете си. Белите лилии бяха спрели дъха си. Пчелиците не бръмчаха, нито пеперуди прехвъркаха радостно към небето. Целият свят беше замълчал, защото му беше мъка заради Иисусовата смърт.
Само младата трепетлика не искаше нищо да знае, издигната на високото си стъбло. През нощта й бяха израстли кадифени листенца с дълги тънки дръжки. Луда от радост, тя си играеше с листата.
По пътеката, която минаваше край нея, се зададе Божията майка. Тя вървеше с наведена глава. От очите й капеха сълзи. Всичко наоколо й се спираше, затихваше, млъкваше. Само трепетликата не спря. Като я видя черешката, наведе се и пришепна:
- Спри, сестро, не видиш ли, че иде Божа майка нажалена?
- Е, какво ми струва, че била нажалена! Мене нали ми е весело!
А Богородица чу. Дигна глава и видя как треперят листенцата
от радост, и се нажали още повече, ала дума не продума.
Сви се сърцето на трепетликата - изплаши се, разбра мъката на Господнята майка. И затрепериха от жал всичките й листенца, които до ден днешен треперят и не спират. Не знаят покой ни денем, нито нощем, нито когато вятърът си легне на почивка, нито когато другите дървета спят. И затова е наречена Трепетлика.
Георги Райчев
МИЛОСЪРДИЕТО
Преди много, много години по земята настана голяма суша. Пресъхнаха реки, поточета и чешми. Прегоряха дърветата.
храсти и трева. Умираха от жажда хора и животни.
Една нощ излезе от къщи едно момиченце с дървен черпак в ръка и тръгна да търси вода за болната си майка.
То не намери нигде вода и, капнало от умора, спря се сред полето, легна на тревата и заспа.
Като се събуди и вдигна черпака, детето с радост забеляза, че той е пълен с чиста и прясна вода, която то безмалко щеше да разлее...
Момичето много се зарадва и в него се яви желанието да се напие и утоли жаждата си, но тутакси съобрази, че не ще остане вода за майка му, стана и тръгна към дома си.
Момичето тъй много бързаше, че не забеляза в краката си малко кученце, спъна се в него и изтърва черпака. Кученцето жално изскимтя.
Детето вдигна черпака. То помисли, че водата се е разляла, не черпакът беше застанал прав на дъното си и нито капка вода не беше се изляла от него.
Момичето отля на ръката си няколко капки вода, поднесе я на кученцето, то лакомо я изпи, развесели се и радостно залая край нея. Когато момичето пак вдигна черпака, забеляза, че от дървен той беше станал сребърен.
Момичето отнесе водата у дома си и подаде на майка си да пие, но тя му каза: "Все едно, аз ще умра вече - по-добре ти пий! - и върна черпака на детето. И изведнъж черпакът от србърен стана златен.
Тогава момичето не можа да изтрае повече, вдигна черпака и тъкмо да вкуси от водата, вратата се отвори, влезе един странник и поиска да пие вода. Момичето преглътна слюнката си и поднесе черпака на влезлия странник.
И изведнъж появиха се във водата седем огромни брилянта, а от черпака потече дебела струя чиста и прясна вода.
Ковис
ЧЕРНИЯТ КЪЛВАЧ
(Легенда)
Веднъж Иисус Христос и апостол Петър пътували за еднс далечно село. От дългия път те хубаво се изморили и изгладнели. Щом влезли в селото, спрели се да починат в първата къща, която видели. До самото предверие стопанката на къщата, наведена над нощвите, месела хляб. Тя била облечена в бяла дреха и със светлочервено шалче на главата.
- Дай ни да похапнем нещичко - казал Христос. - Бъди добра
да ни опечеш една питка от тестото, което си замесила.
- Да ви опека една питка, добри пътници - казала жената. - Да
ви опека, не е голяма работа. Седнете и почакайте, докато я омеся.
И тя веднага откъснала едно малко късче тесто и почнала да меси питката. Но колкото повече месила късчето тесто, толкова то по-голямо ставало в нейните ръце, докато най-после изпълнилс целите нощви.
Жената погледнала тестото учудено, досвидяло й се от цялотс тесто да опече обещаната питка за гладните пътници и си казала; много е, не бива да бъда толкова щедра към тях. Не бива от толкова много тесто да им опека питка.
Откъснала едно малко късче от тестото и пак почнала да го меси. Но, о, чудо! Късчето тесто отново почнало да става по-голямо и по-голямо. Отново изпълнило нощвите. Досвидяло се на жената и от това тесто да опече питката за непознатите пътници и да ги нахрани. Посвидяло й се да даде такава милостиня.
- Не! - казала тя на пътниците. - Вървете си по своя път! Не ще
ви опека питка. Не ще ви нахраня. Вие сами виждате, каква голяма
стана питката, която бях ви обещала. Такава щедра милостиня не
мога да направя. Вървете си!
Иисус станал, усмихнал се добродушно и си тръгнал, без да каже нито дума. Станал и апостол Петър, обърнал се към скъперницата и казал:
- Затуй, че ти си с толкова лошо сърце и загдето не желаеш да
отделиш поне мъничко от онова, което имаш, за да нахраниш гладните... стани веднага на птица и върви да търсиш храната си по стъблата на дърветата! Чукай по техните кори и измъквай храната си изпод тях... А вода да пиеш само тогава, когато завали дъжд!...
Още не доизрекъл апостол Петър последните си думи и скъперницата жена се обърнала на птица и изхвръкнала през комина на къщата.
И оттогава до днес живее птицата-кълвач в гората, каца по стъблата на дърветата, дълбае техните кори с яката си човка и с дългия си грапав език извлича изпод корите личинки и червейчета и лакомо ги поглъща. Той е цял покрит с черна перушина, защото, когато жената се обърнала на птица, тя изхвръкнала през комина и бялата й дреха се изцапала със сажди. А на главата си птицата има само светлочервена шапчица от светлочервеното шалче, което и жената носила на главата си.
Трудно живее кълвачът заради голямата си ненаситност и жад-ност за повече. Само преди да вали дъжд той чирика и нетърпеливо чака да падне небесната влага, за да утоли жаждата си.
Ярослав Снежин
ПРИСЪДАТА НА ЗЛАТОУСТ
(Българска народна приказка)
Това било преди около 1500 години. Тогава в Цариград архиепископ бил св. Йоан Златоуст.
Един селянин, от едно близко до Цариград село, продал нива на свой съселянин. Купувачът отишъл на нивата да я оре; орал, орал и изорал един казан със жълтици. Той отишъл при продавача и му казал:
- Побратиме, изорах на нивата, която ми продаде, един казан
жълтици; ела да си ги вземеш, защото са твои.
- Тия пари не са мои - казал продавачът, - ти си ги изорал ,трябва ти да ги вземеш.
- Не са мои! Аз купих от тебе нивата, а не и парите, те са твои,
иди да си ги вземеш.
- Побратиме, аз съм ти продал нивата и всичко, което е по нeя
камъни ли е, земя ли е, пари ли е, всичко е твое, аз не се меся!
вече в тази нива.
Така те се препирали дълго. Единият викал: твои са, другия: не са мои. Не могли да се погодят. Решили да идат при св. Иоан Златоуст и той да отсъди на кого са парите.
Когато отишли при светеца, купувачът се поклонил до земята и рекъл:
- Купих от този човек една нива и като отидох да я ора, изорах
в нея един казан с жълтици. Сега го карам да иде и да си вземе
парите.
- Аз съм му продал нивата и не се меся вече в нея - добавил
продавачът.
- А пък аз от тебе купих нивата, а не и парите. Тези пари са
били там още, когато ти си работил на нивата, затова са твои.
вземи си ги.
Св. Йоан като видял, че и двамата са много праведни и нито един от тях не иска да вземе парите, казал им:
- Тия пари не са на нито едного от двама ви, а по право се
падат на друг.
Обърнал се към продавача и го попитал:
- Имаш ли си някое детенце?
- Имам - отговорил той.
- А ти? - запитал и купувача.
- И аз имам.
- Видяхте ли сега - продължил св. Йоан - на кого са парите в
нивата? Вие се трудите и печелите за децата си и изораните пари
са на децата ви; вземете ги и ги разделете между децата си я
живейте си братски.
Селяните доволни си отишли. Един търговец, който присъствал при съденето, казал на св. Йоан:
- Колко са глупави тия човеци, не се съдят, че единият е взел парите, а затова, че нито един от тях не ги иска. А св. Йоан го попитал: - По вашия край има ли деца?
- Как да няма, има!
- Имате ли плодородие, птици, говеда, овце?
- Всичко е дал Господ, от всичко си имаме.
- Е, побратиме - казал му св. Йоан, - Господ ви държи живи
заради децата ви, защото те са невинни, а не заради вашите
правдини.
От "Литературен сборник
за православните християнски
дружества и братства"
СЪЛЗИТЕ
Иисус се беше спрял, заедно с някои от своите ученици, край град Рама, под крехката сянка на няколко маслинови
дървета. Той се връщаше от едно близко село, дето беше ходил да навести едно бедно и нещастно семейство: бащата, който прехранваше всички с труда на ръцете си, беше тежко заболял и от един месец лежеше прикован на едно място. Той се беше молил за изцерението му.
Един от учениците попита Иисуса:
- Кажи ни, Учителю, кое е най-голямото благо, което Бог е дал
на човеците?
При тия думи Иисус наведе очите си в земята и дълбоко се замисли.
Учениците напразно чакаха да отговори. Той стоеше все така замислен и мълчеше.
Тогава учениците почнаха да се препират помежду си. Един каза, че умът е най-голямото благо, което Бог дарил на човека. Друг каза, че предимството се пада на здравето. Трети възвеличи вярата, като най-велик дар, който човекът е получил от Бога. Четвърти каза, че няма по-голямо благо за човека от надеждата.Всеки мислеше, че е прав, и горещо защитаваше своето.Като не можаха да се споразумеят, всички се обръщаха от минута на минута към Иисуса, като вярваха, че ще се обади и ще пресече спора с божествения Си разум.Но Иисус слушаше и мълчеше, все така дълбоко замислен.
В това време от една улица на града, която излизаше на полето, се зададе погребално шествие. Четирима души носеха на раменете си едно малко носило. Погребваха, види се, малко дете. След носилото вървяха дълбоко опечалени мъж и жена. Жената се заливаше от сълзи и изпущаше тежки въздишки. Тя беше навела главата си, покрита с черна кърпа и едва пристъпяше, като се крепеше на ръцете на мъжа си. След тях идеха няколко баби и старци, вероятно техни роднини, които отиваха с тях да придружат до гробището мъртвото тяло на рожбата им.
Иисус и учениците Му, като видяха шествието, станаха. наведоха глава и стояха така, додето то отмина надалече.
След това Иисус се обърна към учениците си и каза:
"Тежко е да се спори за предимство между благата, които Бог е дал на човека. Блага велики за човека са и умът, и здравето, и вярата, и надеждата. Но над всички тях и над всички други, с които Бог е позволил на човека да се ползва, властна е тъгата. Нея нищо не може да отклони, догде човек живее на земята. Тя може да сломи най-бодрия ум. Тя може да прояде и най-крепкото здраве. Тя може да помрачи най-светлата надежда. От нея, кога проникне в нас, ние можем да намерим облекчение само в сълзите. Без сълзите ние сме безсилни да я превъзмогнем".
Като каза това, Иисус пак млъкна.Подир малко Той вдигна кротките си и дълбоки очи, устреми ги към пространството, като гледаше нещо надалече и после, катс преглътна една въздишка, която учениците Му не забелязаха. прибави с тих глас:
- Най-голямото благо, което Бог е дал на човека, са сълзите.
Константин Величков
РАВНОАПОСТОЛИТЕ
вика Бог един ден ангелите на всички народи и ги попита на кой народ що трябва, за да му бъде добре. Ангелът-закрилник на гърците се поклони дълбоко на Господа, па рече:
- Всевишний, на моя народ е потребна земя, голяма земя.
- Добре - каза Бог. - Твоят народ ще има много земя - толкова
много, че не ще може да я управлява. А ти що желаеш? - запита
той ангела на латините.
- На моя народ трябва ум, Господи. Дари му остър ум, за да
бъде честит!
- И това ще стане - рече Всемогъщият. - Латините ще бъдат
по-умни.
Сетне се поклони Богу ангелът на франките и каза:
- Господи Вездесъщи, на моя народ дай сила, но сила голяма.
Франките ще бъдат щастливи, само ако бъдат силни.
- Бива - каза Бог. - Ще ги надаря със сила. Но ти бди - да не би
да извършат насилие с голямата сила!
Тъй се изредиха ангелите на всички народи и всеки получи от Бога дар: един - власт, друг - богатство, трети - красноречие, четвърти - телесна хубост.
Най-подир се яви пред Господ и ангелът на българите. Той беше едър с теменужни крила, бляскави и хубави.
- А ти що желаеш? - попита го Всесилният.
- Моят народ, Господи, си има земя, колкото му трябва и за
повече не ламти. И сила си му дал: колкото има, стига му. Па и
ум си го надарил. Голямо богатство, наистина, той няма, но ти
си го научил на трудолюбие, който обича работата, и щастлив
ще бъде, и имотен ще стане. Само едно трябва на българите:
просвета. Между народа вървят мъже, които му проповядват
Божието слово на чужди езици - и той го не разбира. Изпрати
му, Боже Всемилостиви, вдъхновени люде - да му обяснят
Христовата вяра на български език.
- Добре - каза Бог. - Това ще стане. Похвалявам те, мой пратениче, че не поиска за своя народ ни богатство, ни власт, земя, а пожела онова, което е вечно: духовна светлина. Затова надаря българите с още много други блага, но най-лично от тя ще бъде просветата: за дълги векове твоят народ ще бъде просветител и учител на цялото славянско племе.
Тогава Божият дух слезе над двама братя, българи от Солун -Кирил и Методий.
И двамата бяха мъдри, учени и свети мъже. Много книги бяха прочели, много езици знаеха. Те стъкмиха славянска азбука преведоха на свой роден език Свещеното писание и други църковни книги.
В онова време народите бяха получили от Бога даровете. Заслепени от полученото, те бяха почнали да пакостят на другите. Гърците - гладни за земя - поробваха чужди племена. Горди със своя ум, латините хитро казваха, че Бог искал да Му се служи на латински език - и се силеха да завладеят другите народи, като ги полатинчат. Уверени в своята сила, франките станаха жестоки, те мъчеха околните народи и душата им загрубя в кръвопролития
Тъй дарбите станаха не благословия, а проклетия за народите защото не умееха да си служат с тях.
Когато двамата равноапостоли от Солун отидоха между. моравци - да им проповедват словото Божие на славянски, латини и франки се сдружиха: с хитростта и силата решиха да угася: пламъка на просветата. Латините-духовници, подкрепени от франките-управници, притесняваха двамата братя и им пречеха.
Огорчен от обиди и сломен от страдания, Кирил се помина Ала святото дело се не прекъсна: пое го Методий, който беше станал владика на панонските славяни. Той имаше много ученици в оная страна - и Бог бе благословил неговите избраници,
Но враговете на славянската просвета се ожесточаваха все повече от ден на ден. Те предадоха Методия на съд. Биха го с плесници. Хвърлиха го в тъмница. А той изтърпя тия страдани-без ропот - както правят мъчениците за Христа. Накрай го пуснаха, защото папата бе разбрал, че е невинен.
И още дълго след това равноапостолът се труди неуморно на духовната нива. Заедно със своите ученици, той преведе на български много книги, ходи да проповядва между чехи и словенци, просвещава и славяните във Византийското царство и, най-сетне, като посвети повече от двеста свещеници и дякони славяни, свои ученици, остави земята.
Латините и франките се озлобиха страшно, като видяха, че след смъртта на светите братя славянската духовна нива дава още по-изобилен плод. Те почнаха да мъчат безчовечно учениците, да им отнемат къщите и имота, да ги изтезават зверски, да ги продават роби на евреите.
Някои от тях напуснаха Моравия и отидоха в България. Между тия просветители бяха Горазд, Климент, Лаврентий, Наум, Ангеларий и още мнозина - все мъже свети, мъдри и учени.Цар Борис-Михаил ги прие в Преслав с голяма почест. Отреди им домове. Даде им имот. Улесни ги да учат народа и да му проповядват.
И дълги векове след тях българската буква бе знак на духовна светлина между всички славянски народи, защото тъй бе отсъдил Бог, когато раздаваше даровете.
Николай Райнов
СВЕТА ОБМЯНА
(Източна легенда)
Един християнски учител и учениците му вървяха през китно , поле, покрито с тучни ниви и ливади. Скоро те достигнаха едно голямо лозе, лозите на което бяха отрупани с едри и сочни гроздове.
- Чие е това хубаво лозе, учителю? - запитаха учениците.
Учителят отвърна:
- Лозето беше мое и всяка година то ми даваше по няколко
мери злато, но аз го нродадах и получените пари раздадох на
бедните, за да мога, освободен от грижите си по него и с облекчена
душа, да изуча Словото Божие.
Изумени от чутото, учениците продължиха пътя си и излязоха на полето, обрасло с класове и трева - храна за хората и безсловесните им другари - животните.
- Виждате ли това поле? - запита учителят. - То също беше
мое, но и него аз продадох, та освободен и от най-малката грижа,
да мога свободно да се отдам на изучаване Словото на Вечността.
Отвърнаха му тогава учениците:
- Учителю, какво тогава ти си запази за старини и за черни дни'?
- Деца мои, аз направих най-добрата обмяна, при която дадох
само онова, което беше у мене временно и преходно; което
разбойници можеха да откраднат и отвлекат; онова, което мишки
и скакалци опустошават. И в замяна на всичко това аз получих
богатство, което винаги ще имам със себе си и което нито
разбойници могат да отвлекат, нито мишки и скакалци да
опустошат. А колкото до черните дни - те отлетяха в бездната и
пред себе си аз виждам само радостта и блажената Божия
светлина. Тръгнете, деца мои, тръгнете и вие към тази светлина.
От "Литературен сборник за православните християнски дружества и братства"
ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ
На другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Жреленския манастир, прочут по чудотворната икона на светата Майка и по трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина, над която манастирът господстваше с бялата си ограда горе в планината.
По стар обичай тия камбани се биеха само на Успение и на Великден и първият удар се даваше от ръката на самия игумен. Тогава техният меден ек се разнасяше от камбанарията, звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, падаше над селата, подемаше душите към Бога и обръщаше очите към неговите селения - небесата.
И богомолците от деветте села на широката котловина, и от по-далеко, прииждаха да се черкуват в стария манастир, да се поклонят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на тялото си.
Старият игумен отец Иоаким погледна слънцето, което беше вече паднало зад големия манастирски орех, видя, че сянката на дългия чардак е покрила половина черквичка, и плаха тревога сви душата му. Наближава вечерня, трябва да удари камбаните.Готов ли е?
Той погледна ръцете си, да види чисти ли са, погледна изметения двор и хората, които стояха пред камбанарията и гледаха нагоре.
От два деня тоя добър старец не си е почивал. Той искаше да бъде готов за тържествения празник. Всичко да бъде чисто, изправно.
Всичко бе готово. Наближаваше тържественият час.
Но игуменът искаше още веднъж да провери. Може би е забравил нещо. И той отново влезе в черквичката.Дядо игумен спря учудено на прага, защото видя пред светата икона тъмния силует на жена с дете в ръка. Старецът се ядоса. На днешната вечерня не се влизаше в черква преди да ударят тържествено камбаните. Така беше обичаят.Той пристъпи тихо към влязлата и я изгледа. Тя беше дрипава. мръсна, забрадена с нечиста кърпа, така че само очите й се показваха. Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, които бяха отпечатали стъпките си по пода, и това ядоса повече чистия старец. Жената не го усети. Тя се молеше високо, с плач и поднасяше пред стъпките на светата майка своето болно дете, бледо, извехнало, като ланско цвете. То бе склопило очичките си, дишаше тежко и болезнено стенеше.
- Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е -
шепнеше жената и се навеждаше ниско, като дърво под силата на
вятъра. Сълзите й капеха по студените плочи, както капеше
восъкът от горящите свещи.
Жената извади от пазухата на ризата си малка игличка със синьо топченце на края и я забоде на новото копринено перде.
- Приеми това от мене, света Майко. Нямам нищо друго!
- Защо си влязла тук? - каза сърдито старецът. - Камбаните още не са били. Не знаеш ли обичая?
- Не знам, отче - каза объркано жената.
- Излез сега. После, после ела!
Жената покорно се обърна, стисна детенцето си в прегръдките и тръгна. Отец Иоаким я проследи с поглед. И когато тя мина през светлината на вратата, още един път забеляза колко е дрипава и нечиста.
Игуменът видя, че по плочата, на която стоеше жената, бяха останали кални петна. Той видя върху завесата простата игличка със синята топчица на края. Тая топчица личеше като дървеница върху хубавата завеска и я грозеше. Отец Иоаким я извади и захвърли в ъгъла. След това се прекръсти пред иконата, оправя хубаво завеската и излезе.
Старецът си уми ръцете на чешмата. Млад прислужник му подаде пешкир, та се избърса, след това се прекръсти и се покачи на камбанарията.
Тук се прекръсти наново и дръпна въжето, което люлееше отведнъж трите езика на камбаните. И плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани. Веднъж.дваж. триж.
Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук. Тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемели.
Страшно беше да се гледа как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои безгласен... Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се напъваха, ужасени като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не можеха.
Старецът задърпа с всички сили въжето, като се навеждаше и изправяше. Ала камбаните упорито мълчеха.
Ужас обзе монаха. Дъхът му се спря и притъмня пред очите му. Той изпусна въжето и се струполи на дъсчения под пред камбаните.
Хората изумени стояха на двора, кръстеха се и никой не смееше да продума. Вцепениха се душите. Братята се качиха на камбанарията да свестяват стареца. Те го свалиха долу. Той се крепеше на ръцете им, бледен като мъртвец, съкрушен, наказан от това велико чудо, и едвам произнасяше:
- Поличба Божия! Молете се, братя християни, голям грях е сторено.
Въведоха го в черквата. А след него нахлу народът. И всички паднаха на колени, кръстеха се и шепнеха молитви. Жените плачеха с глас. Децата изплашени пищяха.
Отец Иоаким падна на колене пред чудотворната икона, смазан, изумен и отчаян. Той удари челото си о студените плочи и дълго остана така. Старото му лице се измокри от сълзи.
Той съзнаваше, че е станало нещо страшно, че Бог е разгневен, че голям грях тежи и обременява земята. И не знаеше какво е това и не можеше да намери думи за молитвата си.
И безпомощен, той вдигна очи към светата Майка, чийто образ, обкован в злато, кротко гледаше между двете лилави крилца на копринената завеса.
Игуменът стана, закръсти се, поправи с несъзнателно движение завеската и замаян защуря поглед по иконите, по троновете, по пода. В ъгъла, под иконостаса, той видя синята главичка на иглата,която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата.
И отведнъж навън екна славословещият Бога ек на камбаните. разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата.
Богомолците бързо излязоха навън, излязоха всички на двора и братята, и игуменът, и паднаха с поклон на земята, поразени от новото чудо, което видяха.
На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.
Елин Пелин
АКО Е РЕКЪЛ ГОСПОД
Бай Нено беше градинар. Но само цветята и овошките не можеха да го изхранят. Тогава бай Нено се замисли, какво друго да хване. И накрая реши:
- Жено - обърна се той към жена си, - гладен се не седи... Ето
какво, ще отида във Влашко на печалба, ще опитам... Пък може и
да ми провърви.
- Защо не, опитай! - рече жена му. - Малко ли успяват!
На другия ден тя му приготви в торбичката бяла погача, сирене и топли дрешки за из пътя. И го изпрати с Шаро чак до къра. С насълзени очи бай Нено се сбогува с жена си, после с Шаро и заминаДълго вървя той и чак на петия ден пристигна във Влашко. Не щеш ли, провървя му. Тук, там намери доста работа и за няколко години спести сто жълтици.
- Стигат ми - помисли си той. - Ще си купя с тях къщица и лозе
и спокойно ще прекарам старините си. Казано - свършено.
Прибра копачките и семенцата си в една торба, жълтичките и хляба в друга, взе тояжката си и пое дългия неравен път.Три дни вървя и нищо не му се случи.На четвъртия ден го присрещна свети Илия - благ, кротък, белобрад старец, с тояжка в ръка и с торбичка на рамо.
- Добра среща! - му каза свети Илия.
- Добра среща! - отвърна му бай Нено.
- Къде отиваш, добри човече?
- Къде? У дома си отивам! - отвърна накъсо бай Нено.
- Така не се отговаря!
- А как?
- Ето, друг път да знаеш; Ако е рекъл Господ, у дома!
- Хе, рекъл, не рекъл, отивам си у дома.
- Така ли?
Разсърди се свети Илия и се възнесе бързо към небето. Затрещя облачното небе от неговата колесница, дигна се вихрушка на земята и ведно с праха по пътя дигна и бай Нена : го захвърли чак в блатото.
Помъчи се бай Нено да излезе оттук, оттам, из тръстиката. Из водата и накрая се измъкна на сухо. Поизбърса се, поизсуши дрехите си и пак тръгна на път.Наново го присрещна свети Илия, но вече предрешен като друг старец.
- Добра среща! - му каза той.
- Добра среща, старче! - отвърна бай Нено.
- Къде отиваш?
- Къде? У дома!
- Така не се отговаря!
- А как?
- Кажи: Ако Бог е рекъл, у дома!
- Ха, рекъл, не рекъл, аз нали си отивам!
- Така ли?
Разсърди се пак свети Илия и духна силно. Наново затрещя небето от неговата натоварена с камъни колесница, понесе ;. вихрушка и ведно с праха захвърли градинаря в блатото.Сега той затъна до шия. Насмалко щеше да се удави. Замъчи се пак оттук, оттам и излезе на сухо. Поизтърси се от калта и тръгна пак из пътя.Пресрещна го за трети път свети Илия, но вече със стари, избелели дрехи и прегърбен до земята.
- Къде отиваш? - запита го свети Илия и дълго, дълго се
закашля.
- Ех, старче - с болка му отвърна бай Нено, - ако е рекъл Господ
у дома!
- Да, ако е рекъл Господ - рече свети Илия и си отмина.
И стигна бай Нено здрав и читав у дома си.
Панчо Михаилов
КАМЕНОДЕЛЕЦЪТ СИМАХ
(По народната приказка
"Господ, св. Петър и Сечокамък")
Това било много отдавна, преди много векове. В едно село
край Бяло море живял каменоделецът Симах. Той бил много беден. През скъсаната му шапка се виждали космите на главата му, а през парцаливите дрехи се виждали месата му.От ранно утро до късна вечер Симах вадил край селото от земята камъни, трошил ги на по-дребни и по-загладени парчета и ги продавал на ония, които искали да си строят къщи. От тази работа той печелел много малко, колкото да не умре от глад. Един ден дядо Господ и св. Петър обикаляли невидими земята. Минали и край каменоделеца Симах. Св. Петьр, като го видял такъв окъсан и изтощен, сърцето му се свило от жал за сиромаха, обърнал се към дядо Господ и Го замолил:
- Господи, смили се над този човек, той живее в страшна мъка
и голяма беднотия.
- На земята той живее в мъка, но ще си спаси душата и във
вечния живот ще бъде добре - отговорил Господ.
- По, Господи, той е в голяма мизерия. Смили се, смили се.
Господи, и му дай по-добър живот на земята.
- Не всеки е роден за големец. И този сиромах е роден да бъде
такъв, какъвто го виждаш. Ако му дам богатство, ще си погуби
душата.
- Не, Господи, смили се над него. Той е живял до сега в беднота,
ще помни тежкия си живот и когато заживее добре, ще си остане
добър по душа.
- Петре, Аз редя живота на човеците, но мислите и душите им
съм оставил свободни. Човеците сами направляват душевния си
живот и сами вършат делата, които или ще ги погубят в бъдния
живот, или ще им спечелят обещаното от Мене блаженство. Добра
участ съм дал на този човек. Лошо живее, но сега поне има
прекрасна душа.
Замислено и тъжно се взрял св. Петър в бедняка. И колкото го гледал, по-жал му ставало за него. Не изтраял и пак замолил:
- Господи, бъди милостив към него заради мене.
- Добре, Петре - отвърнал дядо Господ, - милостиво сърце имаш.
ти. Кажи му тогава да копае под храста ей там и ще намери злато
Като рекъл това, Господ отминал, а св. Петър станал видим, приел образ на старец и се приближил до Симах.
- Помага ти Бог, синко! - рекъл св. Петър.
Симах се надигнал, изгледал усмихнато стареца, избърсал с оръфания ръкав потното си чело и отвърнал:
- Бог здраве дати дава, дядо! Какво те носи насам? Камъни ли
искаш?
- Не, синко. Минавах по тия места, видях те и се отбих при тебе. Върви ли работата?
- Ех, дядо, мъчничко я карам, но все пак за храна изкарвам
Благодаря на Бога и за това.
- Но лошо си облечен, синко. Малко пари изкарваш.
- Такава ми е съдбата, дядо. Всеки с късмета си.
- Слушай, синко, жал ми е за тебе, затова ще ти помогна
Виждаш ли оня храст?
- Виждам го, е?
- Довечера като си тръгваш за село, разкопай под него и ще
намериш злато. Хайде остани си със здраве, синко, и не забравай
да разкопаеш под храста.
- Бог да ти помага, дядо! Ама за храста... ти... да не се
шегуваш... - отвърнал смутено Симах, но св. Петър се бил вече
скрил зад едни дървета.
Симах дълго останал замислен. Поглеждал ту към храста,ту по посоката, дето се изгубил старецът. Но по лицето му заиграла усмивка, плюл си на ръцете и замахал с чука да разбива камъни!
- Шегува се старецът! Ако има злато, та на мене ли ще
остави. Той ще го извади. Злато е това, не е шега, като го знае
той ще си го вземе. Старче, старче, защо се шегуваш с мене?
тъй си говорел Симах и удрял с чука.
Мръкнало се. Симах прибрал инструментите си и тръгнал да си ходи. Неволно той погледнал към храста.
- Пък няма да ми се откъснат ръцете, я! Чакай да поразровя
И Симах грабнал търнокопа, оставил другите неща, приближил до храста и почнал да копае.
- Да се уверя, старче, че си се шегувал! Да се уверя поне! Ти не
трябваше...
Но Симах млъкнал и се разтреперал. Търнокопът му разбил един толям глинен съд и в него лежали множество жълтици...
От този ден Симах заживял като богат. Построил си голяма къща, закупил цели стада добитък, закупил имоти и цялото село го почитало. Но възгордяла се душата му в богатството, станал лош, немилостив, злобен, забравил своята бедност в миналото. Биел слугите си, с жестокост изгонвал от къщата си всеки просяк, който отивал при него за милостиня.И пак слезли на земята Господ и св. Петър. Минали и през селото на Симах.
- Иди, Петре, и виж, какво прави този човек, за когото толкова
ме молеше преди време. Иди и виж, какъв е станал.
Потреперила душата на св. Петър от лошо предчуствие. Той приел образ на монах и отишъл при къщата на Симах. Почукал и влязъл вътре. Веднага видял Симах. Последният злобно го изгледал.
- Мир Господен да има в той дом - рекъл св. Петър.
Но Симах закрещял на слугите си:
- Защо сте пуснали да влезе този калугер в къщата ми? Изгонете
го веднага! Бързо!
И слугите хванали св. Петър и го изтласкали навън. С болка в душата си отишъл св. Петър при Господ, поклонил МУ се и казал:
- Господи, велик Си Ти и верни са били Твоите думи. Моля Те,
върни в предишното положение оня човек, за да бъде спасена
душата му.
Усмихнал се Господ и двамата мълчаливо отминали. Не след много време Симах загубил всичко и отново почнал да вади и дяла камъни край селото.
От "Литературен сборник за православните християнски дружества и братства"
БОГ СЕ ГРИЖИ ЗА НАС
(Народна приказка)
В ранна утрин един селянин турил на колата два чувала ръж и тръгнал за воденицата. Трябвало да мине през мост. Когато. колата стигнала до средата на моста, конят спрял и започнал да се връща назад. Нищо не помогнало: нито виковете, нито камшикът. Конят заскачал, заритал... и чувалите паднали в реката. Притекли се на помощ минувачи и ги извадили из водата. Селянинът бил принуден да се върне у дома, за да суши ръжта. Когато я разпрострял, той забелязал да лъщят между зърната едни много дребни стъклени парченца. Ако ръжта била смляна заедно със стъклените парченца, цялото семейство на селянина щяло да умре, ядейки от ръжения хляб.
Бог се грижи за нас, преди още ние да сме се погрижили за себе си!
От "Литературен сборник за православните християнски дружества и братства"
СВЕТИ КИРИЛ ОБЯСНЯВА ТРОИЧНОСТТА БОЖИЯ
(Народна мъдрост)
Веднъж едни мъдреци запитали св. Кирил - същия този, който, заедно с брата си св. Методий, изнамери нашето "абе"(азбуката): "Как Бог е Един, пък - в Три Лица: Отец, Син :
Светий Дух?"- св. Кирил им отговорил: "Погледнете създаденото
от Бога слънце! То ни помага да разберем донякъде, как Бог е
Един, пък - в Три Лица. Слънцето - е едно, а в него има три неща;
кръг (диск), светлина (блясък) и топлина. Така и Бог е Един, а - в
Три Лица: Отец, Син и Светии Дух".
От "Литературен сборник за православните християнските дружества и братства"
БОЖИЯТА ПРАВДА
(Руска народна приказка)
Преди много години Дядо Господ, придружаван от един Ангел, обикалял земята. Те срещнали едно момче. Дядо Господ го запитал:
- На колко си години, момче?
- На седемнадесет - отговорило момчето.
- Иди си, синко, дома, защото ето смъртта е в петите ти и не
ще бъде хубаво да умреш на пътя.
Смутил се Ангелът. Господ предрекъл смърт на момчето, което е живяло толкова малко, а, може би, е и съвсем невинно!
Но знаел той, щом Господ каже, така трябва и да бъде. И продължили пътя си Дядо Господ и Ангелът. Насреща им - стара баба. Живяла, живяла, състарила се... Прегьрбила се. Пита я Дядо Господ:
- На колко си години, бабо?
- На осемдесет - отвръща бабата.
- Хай, иди си с добро. Ще живееш още двадесет години. Тъй
ти отрежда Господ.
Още повече се смутил Ангелът. Момчето, което имало само седемнадесет години, трябвало да умре, а бабата, осемдесет-годишната баба - да живее още двадесет!
- Проясни ума ми, Боже! - помолил се Ангелът. - Помогни ми
да разбера волята Ти и да узная, защо тъй отсъждаш на момчето
и на бабата!
Господ отвърнал:
- Защото, ако това момче остане живо след седемнадесетата
си година, ще стане страшен разбойник и ще разплаче десетки
майки. А тая баба, която на младини е направила много грехове,
трябва още да живее, за да може да се очисти от греховете си.
От "Литературен сборник за православните християнски дружества и братства"
ОПАШАТАТА ЗВЕЗДА
Бяла коледна нощ. Затрупано от дълбокия сняг, селото едвам поема дъх. Спят поляните и нивята. Зимният вятър не смущава спокойния им сън. Дърветата, в бяла самодивска премяна, стоят из градината.
Пред иконата на света Богородица мъждука кандилото. Излезли наполовина изпод юргана, двете братчета Итко и Коци гледат през прозореца. Черните им очи се пулят през белия клонак на градината. Дядо им открехна вратата да ги нагледа:
- Заспаха ли моите юнаци?
- Не сме! - звъннаха две гласчета.
- Защо не сте? Ха, спете сега, че щом настане полунощ и
камбаната гръмне да обади на целия свят часа, в който се е родило
малкото Иисусче, ще ходим на черква. Какво гледате навън?
- Чакаме опашатата звезда.
- Коя опашата звезда?
- Оная, бе дядо, подир която едно време вървели мъдреците,
когато отивали да се поклонят на Иисуса и да Му занесат дарове!
- каза Итко.
- Няма да я видите!
- Защо няма да я видим?
- Защото е минала веднъж над нашето село и втори път няма
да мине.
- Кога, бе дядо, кога е минала?
- Ще ви кажа, но най-напред се приберете под юргана.
Децата се мушнаха под топлата завивка, а старецът седна до
тях и тихо захортува:
- Тая нощ е благословена. Да видите навън какъв е дълбок
снегът и колко е студено! Едно време Дядо Господ, когато ходил
по земята преобразен като човек, да види живеят ли си братски
хората, минал и през нашето село. Върла зима върлувала тогава.
Студ и скреж - дърво и камък се пукат. Влязъл Той в селото.
Почукал на една порта. Излезнал един прегърбен старик. Дядо Господ го попитал:
- Ще Ме пуснеш ли, да понагрея ръцете си на вашия огън?
- Нямам огън! - отвърнал старикът и тръшнал вратата. А коминът димял.
- Добре! - рекъл Дядо Господ и отминал.
Почукал на друго място. От прозореца се показал стопанинът на къщата.
- Отвори Ми - замолил се Дядо Господ, - да се стопля!
- Колко ще ми платиш? - обадил се оня отвътре.
- Нищо!
- Тогава да си вървиш!
Почукал още на две-три места Небесният Гост - никъде Го не приели.
Навел глава и пак рекъл:
- Добре!
Отишъл накрай село, където е сега черквата. Там живеела една сляпа бабичка. Дядо Господ почукал и на нейната врата. Бабичката излязла, изслушала Го, п опипала Го по раменете и Го приела на драго сърце.
- Влез, Дядо! Ела на завет. Аз нямам дърва, защото не виждам и ме е страх да тръгна към гората. Огън нямам, ала Ти влез, барем да Те не духа студеният вятър.
Но щом влязъл Дядо Господ, в колибата на сляпата станало топло и тя се почудила, откъде иде тая топлина. Стоял, що стоял Гостенинът, приказвали, що приказвали, тръгнал да си ходи. Бабичката Го изпроводила до вратата.И още същата нощ Дядо Господ си взел огъня от нашето село. Изведнъж угаснали всички огнища. Угаснали и свещите. Настанало тъмнина и студ. Запищял и захлопал по вратите остър вятър. Завили гладни вълци покрай кошарите. Напукали са се камъните. Измръзнали дърветата. Нашенци не знаели какво да правят. Минали три дни и три нощи. Четвъртата нощ била коледната. Далеч някъде в юдейския град Витлеем имало една кошара. В яслите на кошарата света Богородица добила Божия Син - Онуй Момче там, Което е изписано на иконата в стария иконостас! Щом се родило, Майка Му Го повила в меко, зелено сено, което имало дъх на мащерка. Край
главата Му греела светлина. Най-напред в колибата дошли овчари от близките ливади, да се поклонят на малкия Небесен и земен Цар. Те му донесли дар: бели агнета. От другия край на земята се опътили най-мъдрите хора - и те да Му се поклонят. Мъдри били много, ала пътя за Витлеем не знаели. Помолили се на Дядо Господ да им проводи водач и Той им спуснал опашатата звезда. Тръгнала звездата. Мъдреците поели подире й. Като минавала звездата край нашето село, огряла замръзналите къщи. Ниско вървяла звездата, затуй опашката й докосвала кумините и върховете на купите. Мало и голямо изкочило да гледа звездата. Излязла и сляпата бабичка. Тя попитала:
- Какво гледате?
- Гледаме една опашата звезда.
- Високо ли е много?
- Не е. Опашката й допира до кумините. Влезла бабичката вкъщи, взела една свещ и пак излязла навън. Протегнала нагоре ръка и се помолила:
- Господи, моля Ти се, кажи на звездата да слезе по-ниско, да
запаля свещта, за да има огън в селото.
И станало чудо: звездата слязла до протегнатата ръка на сляпата, запалила свещта и пак се дигнала. Заминала си. Същата нощ от свещта на сляпата запалили огъня всичките нашенц. затоплили се, сварили кървавица и празнували радостно.
Подир някое време сляпата умряла и селяните построили на нейния двор черква. Молили се те всякога и за душата на оная добра бабичка, която им върнала огъня...
Старецът млъкна. Избърса с длан потния прозорец, погледна навън бялата благословена коледна нощ и добави:
- Вие, мои малки момчета, един ден ще пораснете.Ще
спечелите пари, ще си направите хубави къщи с градини и широки
хармани. Да ви помогне Бог всичко да имате! Но да не ви е
простено, ако някой зимен ден премръзнал пътник почука на
вратите ви и вие Го не пуснете да влезе. Чувате ли, хей, соколчета!
Малките соколчета Итко и Коци бяха сладко заспали...
Ангел Каралийче
СНЕЖИНКА
Стоя на върха на електрическия стълб и гледам. Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. - Никой не ще да знае за мене - дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
...Някога отдавна, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, гдето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посред нощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна звезда.
- Какво е станало? - запитах една буболечка.
- Родил се Спасителят на човеците - рече буболечката, като си
сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко Дете с голи ръчички. Около главата Му беше светло. А очите Му бяха сини и кротки. Никога на бях виждала такива очи.
Много време бе минало от тая нощ. Много пъти ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак в дън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из поточетата и реките. Ходила бях много пъти в морето.Това се случи на една планина.
Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали много хора. Висок Човек им говореше:
"Прощавайте на ближния си!"
"Ако имате две ризи, дайте една на ближния си!"
"Обичайте се един друг като братя!"
"Обичайте враговете си!"
Аз виждах отгоре само къдрите на косата Му, а ми се искаше
Го видя в лицето. Защото никога на бях чувала такива думи. И когато извърна челото Си към небето, аз трепнах; Той беше детето, което видях в кошарата. По очите Го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.
Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Идеше буря. Над главата си виждах голям кръст. Отстрани стоеше страж с изваден меч. А на кръста бе разпнат Човек. Хората Го бяха разпнали.
- Защо? - попитах глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата Му, аз Го видях: Той беше високият мъж, Който поучаваше хората на планината. Очите Му бяха пълни със сълзи. Но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.
Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обикалях аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват един други при подялба на лова. Видях, как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с кокосови орехи. Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, гдето расте лозата и пшеницата. Как се избиваха с куршуми и огън. Как палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те, защото се ненавиждат.
Да имах гърло на планинска буря, щях да им викна, та да потреперят:
- Послушайте Човека със сините очи!
Асен Разцветников
ОГЛЕДАЛОТО НА СВЕТИ ХРИСТОФОР
Още от млади години душата на свети Христофор се
възпламеняваше за борба със злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и престъпленията огорчаваха сърцето му и го докарваха до възмущение. Твърд като камък, той отстояваше срещу изкушенията, силен като лъв и едър като дъб, той бе готов да смаже само с един удар гения на злото - дявола.
В ония времена тоя млад човек, под чийто грамаден ръст трепереше земята, можеше да стои над закона, защото силата беше закон. И на св. Христофор не трепваше ръката, когато я вдигаше, за да порази на място, като мълня, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца и даже просяка, който се преструваше на изкълчен, за да буди по-голямо милосърдие.
Душата му бе вечно изпълнена от негодувание, от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление. От това неговото прекрасно лице полека-лека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите намаляха и се изпълниха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха.
Той изгуби подобието Божие и образът му заприлича на зъл кучешки образ.
Тогава децата, които св. Христофор смяташе за безгрешни, почнаха да бягат от него и да му дюдюкат, когато минаваше по улиците, и кучетата, на които взе подобието, почнаха бесовито да го лаят. Жените, към които силният младеж имаше преголяма слабост, и които тайно и явно въздишаха за него, почнаха да го избягват, да се боят от него и му дадоха презряното име Песоглавец, което ще каже човек с кучешка глава.
Свети Христофор, отчаян и ужасен, помисли, че побеждаваният толкова пъти от него дявол е поискал да си отмъсти и е пратил всички нечисти сили да го преобразят на куче.
И още повече побесня младият защитник на правдата и на истината. И като стисна страшни юмруци към най-силния си враг - дявола, - той поиска да го прокълне. Но за негов още по-голямужас из зъбатите му уста излезе само кучешки вой.
Тогава Песоглавецът отиде в близката гора, отскубна една суровица, окастри клоните й, нарами я като тояга и напусна родния си град, за чието добро така неуморно бе се борил.
Той се мъчеше страшно. Той знаеше, че лицето е видимият образ на душата и че преображението му в куче не може да стане, ако душата му не се е преобразила в кучешка.
И нещастникът отиде далече на един голям остров в морето. През средата на тоя остров течеше буйна и мътна река, която не можеше да се премине нито по мост, нито с ладия. От едната страна на тая река растяха и зрееха прекрасни жита, от другата пасяха безбройни черди добитък и обширните гори бяха пълни с лов. Но жителите от двете страни търпяха лишения, защото не можеха да минат страшната река и да разменят благата си.
Песоглавецът, за когото нямаше сила непреодолима, се намери съкрушен на брега на тая река. Той се посели край нея и всеки ден я прегазваше по два пъти, за да вземе хляб от едната страна и да насити с месо кучето, което го обладаваше, от другата.
Жителите от двете страни се трупаха и гледаха с уплаха тоя непознат човек с кучешка глава и силата му ги учудваше.
Срещу хляб и месо Песоглавецът почна да пренася хората през реката, като ги вземаше на плещите си по няколко изведнъж. Но неговата страст да унищожава злите и порочните не бе го оставила. Той често спираше сред реката, сваляше от гърдите си тия, които тайнствената сила на правдата му посочваше като недостойни, и ги хлърляше в реката като гнили плодове.
Вечерно време, когато всички се прибираха, той отиваше до дънера на някоя палма, падаше съкрушен на колене, под които камъните хрускаха и се обръщаха на прах, и искаше да се моли. Но молитвите му се носеха към звездното небе като кучешки вой и той питаше Бог с окървавено сърце:
- Господи, исках душата ми да бъде чиста като правдата, която Ти си дал. Защо направи лицето ми безобразие като злото, което Те огорчава и гневи?
Един ден до брега на страшната река пристигна старец, странник, не от тия места. Той помоли Песоглавеца да го пренесе и рече:
- Добри човече, пренеси ме отвъд, защото ме гони дяволът.
Нямам нито хляб, нито месо да ти се отплатя. Ще ти дам само
това малко огледало. В него ти ще виждаш кучешкото си лице
дотогава, докато не извършиш най-великия подвиг, с който да
угодиш на Бога.
Песоглавецът пренесе стареца, взе малкото огледало и мина пак на другата страна, за да чака дявола, който преследваше странника. Той погледна по следите на тоя странник и го видя, че се губи между узрелите ниви на полето с ореол на главата.
Тогава Песоглавецът разбра, че е пренесъл на плещите си самия Иисус Христос, и го обзе страх, какъвто никога не бе изпитвал, и като целуваше малкото огледало, падна на колене и с такава сила заудря главата си в поклони о земята, че околните канари се събаряха и падаха със страшен шум в реката.
Оттогава свети Христофор потъна в дълбоко размишление. Ревността му да се бори със злото и да наказва недостойните се усили. Но като се гледаше в малкото огледало на Христа, той с ужас виждаше, че кучешкото му изражение добива по-голяма злост.
И го натисна скръб. Той помисли, че мисълта му е помрачена и че не може вече да различи злото от доброто. И укроти бунта на душата си, като стана снисходителен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги различава толкова рязко от добродетелта.
Един ден при него дойде непознат човек, с грозно лице, с кървав поглед, плах и мрачен. Свети Христофор съгледа в него най-страшния престъпник на земята и каза в себе си:
- Да убия тоя човек, да отърва земята от страха, който носи,
ето кое ще освети наново лицето ми.
И когато се готвеше да стовари на главата му страшната си ръка, непознатият каза с глас, пълен с нахалност и насмешка:
- Силний Песоглавецо, пренеси ме на другата страна, за да
спася хората. Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще
умрат, защото няма вече от какво да живеят.
Тия страшни думи спряха ръката на Песоглавеца. Той, без да бъде снисходителен, рече да бъде търпелив. Метна на гърба сп отвратителния човек и го понесе, но когато нагази в реката, тон усети на плещите си страшна тежест, като че това не бе човек,а торба с олово - и много по-тежко, защото коленете му почнаха да се подгъват.
Той бе уверен вече, че носи на плещите си натежал от грехове човек и на няколко пъти помисли да го хвърли в реката, но не го стори.
С голяма мъка той го пренесе на срещния бряг и го тръшна на земята.
Човекът етапа леко, даже не охна, стисна ръката на Песоглавеца с благодарност и тръгна.
Свети Христофор се върна бързо на другия бряг и треперящ от гняв, че не уби тоя злодеец, обърна се да го види.
И видя по пътя, гдето бе минал Христос - едрата, мрачна, рогата фигура на дявола леко да крачи между нивите.
- Господи - извика Песоглавецът, - сега лицето ми трява да е
станало по-грозно от кучешко!
И той, преизпълнен от страх, бързо извади огледалото и го изпречи пред очите си. Но сега в него Песоглавецът видя красотата на своето човешко лице, чистотата на погледа си. И първата мисъл, която блесна под неговото ясно чело, осветено от ореол, беше:
- Очистих се, защото направих добро на най-лошия.
Елин Пелин
Препечатано от "Христоматия по религия",съставител-Панчо Василев,
художник-Георги Деведжиев,издателство"Свят 2001".2000
