СВЕТАТА НОЩ
Когато бях петгодишна, преживях много голяма мъка. Не помня да съм преживявала други път по-голяма. То беше, когато умря баба ми. Дотогава тя седеше всеки ден на дивана, в ъгъла на своята стая, и ни разказваше приказки. Тя седеше от сутрин до вечер и разказваше, а ние — децата, слушахме. Това беше чуден и хубав живот, какъвто не познаваха другите- деца.
Спомням си, че баба ми имаше хубава, бяла като сняг коса, че ходеше много прегърбена и че винаги седеше и плетеше чорап. Спомням си добре, че тя имаше обичай, когато свършваше една приказка, да слага ръката си на главата ми и да казва: „И всичко това е тъй вярно, както е истина, че аз те виждам и ти ме виждаш."
Помня също, че тя пееше стари песни. Но това не правеше всеки ден. Една от тези песни разказваше за смел рицар и хубава русалка. Припевът й беше: „Полъхва вятър над морето."
Спомням си и една малка молитва, която научих от баба, както и един псалм. Имам само слаб и смътен спомен от всички приказки, които тя ми е разказвала. Има само една, едничка, която помня тъй добре, че бих могла да я разкажа. В нея се разправя за рождението на Исуса Христа.Това е току-речи всичко, което си спомням за моята баба. Но най-добре помня голямата тъга, която ме обхвана, когато тя завинаги си отиде от тоя свят. Помня утрото, в което диванът в ъгъла стоеше празен.. Тогава ни беше невъзможно да разберем, че часовете на деня могат да имат край. Това помня. Това няма никога да забравя.
Никога няма да забравя оня час, когато ни заведоха да целунем ръка на мъртвата. Ние се страхувахме да направим това, защото нещо ни казваше, че сега за последен път можем да благодарим на баба за всички радости, с които тя обайваше душите ни.Помня, как приказките и песните си отидоха ,с дългия и черен ковчег, в който отнесоха баба, и никога не се върнаха вече. Помня, че нещо- се изгуби от живота ми, сякаш се затвори вратата на някакъв хубав и чуден свят, през която ние можехме да влизаме и излизаме. А сега никой вече незнаеше как се отваря тази врата..Спомням си, че ние малко по малко се научихме да играем с кукли и играчки, и да. живеем както другиге деца. Можеше да си помисли човек, че, не тъгувахме повече за нашата баба и не си спомняхме за нея.
Но ето сега, след 40 години, когато седя и събирамъ легендите за Христа, които чух на Изток, аз си спомням малката легенда за рождението на. Христа, която баба ми разказваше. И в мене се явява, желание да започна с нея моята сбирка .
Беше Коледа. Всички отидоха в черква. Само баба и аз останахме вкъщи. Не отидохме с другите, защото баба беше твърде стара, пък аз много малка. И двете бяхме тъжни, защото не можехме да отидем на ранната служба и да видим коледните огньове. И когато ние седяхме самички, баба ми почна да разказва:
Имало едно време един човек, — каза тя, — който тръгнал през тъмна нощ да търси огън. Той ходел и тропал от къща на къща.
— Помогнете ми, мили хора! — думал той. — Жена ми току-що роди. трябва да намеря огън, за да стопля майката и детето.
Нощта била тъмна и всички хора спели. Никой не му отворил.
Човекът ходил, ходил, най-после съгледал малък огън, който светел в далечината. Той тръгнал в тази посока и видял, че огънят гори в полето. Овце лежали около огъня, и овчар ги пазел.
Когато човекът, който искал да вземе огън, приближил овцете, видял, че в краката на овчаря спят три големи кучета. Щом човекът се приближил, те се събудили и разтворили широко уста, сякаш лаели, но не се чувал никакъв звук. Човекът видял, как настръхнала козината им, видял, че острите им зъби блестели при светлината на огъня. Кучетата се хвърлили срещу него. Той чувствувал, как едно от тях го хапело за крака, друго — за ръката, трето — за гърлото. Но зъбите им оставали безвредни и човекът не получилъ никаква рана.
Тогава той поискал да отиде по-близко до огъня. Но:овцете лежали тъй близко една до друга, гръб до гръб, че не можел да мине. Той се качил на гърбовете на животните и тръгнал по тях. Нито една от овцете не се пробудила, нито помръднала.Баба разказваше до тук, без прекъсване. Но на това място аз не можах да се сдържа и попитах:
— Бабо, ами защо овцете не се пробудили, нито помръднали ?
— Ще узнаеш след малко, мое момче, — каза баба и продължи:
Когато човекът наближил огъня, овчарят си повдигнал главата. Той бил стар човек, неприветлив и суров към другите хора. Когато видял, че идва непознат човек, той грабнал дълга, заострена тояга и я хвърлил върху него. Тоягата полетяла срещу човека, но той се отклонил, преди да го удари, и тя паднала далеч в полето.
Когато баба стигна до това място, аз пак я прекъснах:
— Бабо, защо тоягата не ударила човека? Но баба не ми отговори, а продължи по нататък: човекът стигнал до овчаря и му казал:
— Драги овчарко, помогни ми, дай ми малко огън!
Жена ми роди преди малко. Трябва да запаля огън, за да стопля майката и детето.Овчарят искал да каже „не", но като помислил, че кучетата не могли да ухапят човека, че овцете не се събудили, когато той стъпал върху гърбовете- им, че тоягата не искала да го удари, — уплашил се и не се решил да му откаже.
— Вземи колкото ти е нужно, — казал овчарят.
Но огънят бил съвсем изгорял. Нямало никакви главни. Имало само голяма купчина жар, а човекът нямал ни лопата, ни мангал, в който би могъл да носи горящи въглища.
Овчарят видял това и казал:
— Вземи си колкото ти трябва, — и се зарадвал,че човекът не ще може да вземе с себе си дори малко огън.
Но човекът се навел, събрал въглените и ги турил върху наметката си. И въглените не опарили ръцете му, нито изгорили дрехата му. Човекът ги понесъл,каточе те били орехи или ябълки.
Но тук разказът се прекъсна трети път. Аз -попитах:
— Бабо, защо въглените не изгорили човека?
— Ще чуеш и това, — отговори баба и продължи:
Овчарят, който бил злобен и навъсен човек,се зачудил, като видял това. Каква може да е тази нощ в която кучетата не хапят, овцете не се плашат, тоягите не убиват и огънят не изгаря! Той повикал човека и го попитал:
— Каква е тази нощ и защо всички неща показват милосърдие ?
Човекът отговорил:
— Не мога да ти кажа, щом сам го не виждаш.И тръгнал, за да може по-бърже да запали огън,та да стопли майката и детето.
Но овчарят си помислил, че не требва да изгубва човека из очи, докато не узнае, какво означава всичко онова, що видял тая нощ. И тръгнал след него.Овчарите видял, че жената и детето на човека
лежели в скалиста пещера, където нямало нищо друго, освен голи каменни стени. Овчарят разбрал, че това бедно, невинно дете може би ще замръзне в пещерата. Макар че бил зъл човек, помислил си, че може да помогне на детето. Той снел торбата си и извадил оттам бяла, овча кожа, която дал на човека, за да турне върху нея детето. Но в същия миг, когато показал, че може да бъде милостив, очите му се отворили и той видял това, което по-рано не можел да види, и чул каквото преди не можел да чуе.
Той видял, че навсякъде около него стояли малки, среброкрили ангели, които държали в ръце лютни и високо пеели. И песента им възвестявала че в тази нощ се родил Спасителят, който ще освободи света от прегрешенията му.
Тогава овчарят разбрал, че всичките неща не искали да вършат зло, защото били много радостни.Ангели имало не само около овчаря. Той ги виждал навсякъде. Те седели вътре в пещерата и вън, по планината, а някои летели под небето.Те идвали по пътя на големи тълпи и, когато минавали, спирали се и гледали детето. Имало много веселие и радост в техните игри и пъхни, и овчарят виждал всичко това в тъмна нощ, в която по-рано не можел нищо да съзре. Радостта му, че прогледал била голяма. Той паднал на колене и благодарил Богу,. че отворил очите му.
Когато баба стигна до тук, въздъхна и рече:
— И ние бихме видели туй, което видял овчарят,ако можем да забележим ангелите, които всяка коледна нощ летят под небето.
Баба турна ръката си върху главата и добави:
— Ти трябва да помниш това, защото то е истина,както е истина, че аз те виждам и ти ме виждаш.Важно е да,имаме очи, които да виждат величието на Бога.
ДЕЦАТА НА ВИТЛЕЕМ
Пред градските врати на Витлеем стоеше на стража един римски войник. Той имаше желязна ризница и каска, къс нож висеше от едната му страна, а в ръцете си държеше дълго копие. През целия ден беше почти неподвижен, така че изглеждаше като излян от желязо. Граждани влизаха и излизаха през вратата, просяци стояха на сянка под сводовете, продавачи на овощия и вино слагаха на земята своите кошници и бурета близо до Войника, но той дори не обръщаше глава да ги погледне.
"Всичко това не заслужава да се гледа- като че ли казваше неговият вид. - Какво ме интересувате вие, които работите, търгувате и минавате край мен с вашите делби за масло и мехове, пълни с вино? По-добре покажете ми войска, която се готви да атакува неприятеля! Покажете ми кървавата схватка в разгара на ожесточен бой, когато конницата се нахвърля върху пехотинци! Покажете ми храбреци, които се впускат напред, за да се покатерят първи по стените на обсаден град! Нищо друго не може да зарадва моите очи освен войната. Аз копнея да видя как блестят римските орли във въздуха. Аз копнея за звука на медните тръби, за блестящите оръжия и за леещата се червена кръв ."
Пред градските врати се простираше прекрасно поле, цялото покрито с лилии. Войникът стоеше неподвижно и гледаше това поле, но и за миг не му идваше наум да се полюбува на необикновената красота на цветята. Понякога забелязваше, че минувачите се спират захласнато пред лилиите. Тогава той се чудеше, че прекъсват вървежа си, за да гледат такова маловажно нещо. '' Тези хора не знаят кое е наистина красиво", мислеше си той.
И не виждаше вече пред очите си зелените полета и покритите с маслинови дървета хълмове около Витлеем, а се пренасяше мислено в горещата пустиня на обгаряната от слънце Либия. Той виждаше легион войници, движещи се в дълга права линия по жълтия пясък, където нямаше следа от човешки стъпки. Виждаше как те падат един след друг на земята, поразени от изгарящата ги жега. Но въпреки,всичко войската твърдо и без колебание се движеше напред. "Ето кое е красиво! - мислеше си войникът.- Ето кое заслужава погледа на един храбър мъж. "
Тъй като войникът стоеше всеки ден на този пост, имаше възможности да наблюдава хубавите деца, които играеха пред него. Но той обръщаше на децата толкова малко внимание, колкото и на цветята. И не разбираше защо трябва да ги гледа. "За какво ли пък да им се радвам- казваше си той, когато виждаше, че хората се усмихват на детските игри. - Чудно, как някои могат да се радват на нищо! "
Един ден, когато войникът стоеше както винаги на поста си пред градските врати, дойде едно малко момченце, около тригодишно, и се заигра в полето. То беше бедно дете, облечено в овча кожа, и играеше съвсем само. Войникът несъзнателно наблюдаваше момченцето. Малкият тичаше по полето тъй леко, като че ли плуваше над тревата, и това му направи силно впечатление. "Кълна се в меча си! - каза си най-после той. - Това дете не играе като другите! И с какво ли може да се забавлява там?"
Детето беше само на няколко крачки от войника, така че той виждаше всичко. Детето простря ръка, за да хване една пчела, кацнала наблизо и тъй много натоварена с цветен прашец, че едва ли можеше да хвръкне. За голямо учудване на войника, пчелата се остави да я хванат, без да избяга или да употреби жилото си. И тъй, детето хвана пчелата с пръсти, завтече се с нея към една пукнатина на градската стена, където живееше рояк пчели, и я пусна там. Като я спаси по този начин, то отиде да помага и на други.
"Наистина, това момченце е по-глупаво от всички, които съм виждал досега - мислеше войникът. - Как ли му идва наум да помага на тия пчели, които не се нуждаят от това и не е чудно да го ужилят? Какъв ли човек ще излезе от него, ако остане живо?"
Момченцето идваше всеки ден, за да играе на тревата, и войникът не преставаше да му се чуди. " Странно- мислеше си той, - вече три години стоя на стража пред тия врати и нищо друго досега не е привличало вниманието ми толкова, колкото това дете."
Ала войникът никак не му се радваше. Напротив, то му напомни за ужасното предсказание на един стар еврейски пророк, казал, че ще дойде време, когато на замята ще настане епоха на мир. В продължение на хиляди години не ще се пролива никаква кръв, нито ще се водят войни и хората ще се обичат един друг като братя. Когато войникът помисли, че такова ужасно време може наистина да настъпи, студени тръпки минаха през цялото му тяло и той стисна здраво копието си, като че ли търсеше опора в него.
И сега колкото по-често гледаше детето и игрите му, толкова повече мислеше за царството на вечния мир. Вярно, той не се страхуваше, че това време може скоро да дойде, но пък и не обичаше да мисли за такива ужасни неща.
Един ден, когато детето играеше между цветята, неочаквано заваля силен дъжд. То видя колко големи и тежки бяха капките, които удряха нежните лилии, и като че ли се разтревожи за своите хубави приятелки. Веднага се завтече към най-голямата и най-красивата от тях, наведе коравото й стъбло към земята и капките падаха вече по долната част на чашките. Като направи това, то отърча веднага при друго растение, по същия начин наведе стъблото му и цветовете обърнаха чашките си надолу. После отиде при трето, четвърто, докато всички цветя бяха запазени от дъжда.Войникът се усмихна, гледайки какво прави детето. " Боя се, че лилиите няма да му бъдат много благодарни - каза си той. - Без съмнение всички вече са пречупени. Не може да се навеждат по такъв начин тези корави стъбла."
Но когато дъждът престана, войникът видя, че детето отива отново към лилиите, за да ги изправи. И за голямо негово учудване, то го направи без каквото и да било затруднение. Оказа се, че никое от стъблата не е било счупено или повредено. Детето тичаше от цвете на цвете и всички спасени лилии отново заблестяха на полето в пълната си красота.
Когато войникът видя това, бе обзет от страшен гняв." Я гледай какво дете! - мислеше си той. - Просто да не повярваш, че може да се вършат подобни глупости. Какъв мъж ще излезе от момче, което не може да понася унищожението дори на една лилия! Какво би станало, ако такъв човек трябва да отиде на война? Какво би направил той, ако му заповядат да запали една къща, която е пълна с жени и деца, или да потопи кораб, който плува по морето с целия си екипаж? "
И войникът пак се замисли за дребното пророчество и се уплаши да не е дошло времето за неговото изпълнение. "Щом като се е родило такова дете, навярно това време е вече съвсем близко. И сега царува мир по цялата земя, и може би никога вече не ще дойде време на война. Занапред всички хора ще имат характера на това дете. Те ще се страхуват да си правят зло един на друг, те не ще смеят да унищожат дори една пчела или едно цвете. Не ще бъдат възможни вече никакви геройски подвизи, никакви славни победи не ще бъдат печелени и никой победител не ще се изкачи на Капитолия. Ще изчезне всичко, към което един храбър мъж би могъл да се стреми. "
И войникът, който винаги копнееше да спечели с геройски подвизи слава и богатство, се изпълни с омраза към малкото тригодишно дете.
Веднъж обаче момченцето не помогна нито на пчелите, нито на лилиите, а направи нещо, което се стори на войника още по- ненужно и безсмислено.Беше ужасно горещ ден и слънчевите лъчи, които падаха върху каската и бронята на Войника, ги нажежаваха толкова много, че нему се струваше като да е облечен в огнени дрехи. Минувачите виждаха, че той страда ужасно от горещината. Очите му, изпълнени с кръв, като че ли излизаха от орбитите си, устните му бяха пресъхнали, но войникът, свикнал да понася ужасната горещина на африканските пустини, мислеше, че това е дребна работа. Приятно му бе да покаже на минувачите, че е толкова силен и издръжлив, че не се нуждае от защита срещу слънцето.Той се оставяше по този начин почти жив да се опече и тогава момченцето, което играеше обикновено на полето, пристъпи към него. То знаеше добре, че легионерът не му е приятел, и беше доста предпазливо, не приближаваше до границата, която стигаше неговото копие.Сега обаче дотърча, вгледа се продължително и втренчено в лицето му, след това се завтече бързо назад по пътя. Когато се завърна, държеше двете си ръце сбрани в шепа, а в нея имаше няколко капки вода.
"Наистина ли в това дете се е родила глупавата мисъл да ми донесе вода? - си каза войникът. - То наистина е безумно. Нима един римски легионер е неспособен да издържи малко горещина? Защо тича при тези, които съвсем не се нуждаят от неговата помощ? Аз не желая милост. Аз бих искал всички, които приличат на него, да не съществуват."Момченцето се приближи внимателно. То стискаше пръстите си, за да не изтече водата. Докато вървеше към войника, бе впило с безпокойство очи в малкото количество вода, която пазеше в шепа. Затова не видя, че войникът го гледа сърдито. Най-после спря пред легионера и го покани да пие.Докато вървеше, неговите тежки, светли къдри бяха паднали, закривайки челото и очите му. То разтърси няколко пъти глава, за да отстрани косата от очите си. Когато най-сетне успя да го направи, видя строгото изражение на войника. Но съвсем не се уплаши, а остана на мястото си и с очарователна усмивка покани войника да пие. Войникът обаче не беше склонен да приеме благодеяние от това дете, Той дори не сведе поглед към хубавото му лице, а стоеше твърдо и неподвижно, показвайки.
Но детето продължаваше да се усмихва все тъй доверчиво, повдигаше се на пръсти, издигаше колкото може по-високо и ръцете си.
Легионерът се почувствува толкова обиден от желанието на някакво си дете да му помогне, че вдигна копието, за да го прогони.
Случи се обаче, че в същия този момент горещината и слънчевите лъчи се стовариха с такава сила върху войника, та той видя червени пламъци пред очите си и почувствува как мозъкът в главата му се топи. Той се уплаши, че ще бъде повален от слънчев удар, ако веднага не се разхлади.И в отчаяние пред опасността, в която се намираше, хвърли копието си на земята, хвана с две ръце детето, вдигна го нагоре и изпи водата.Наистина, това бяха само няколко капки, но и те се оказаха достатъчни. Веднага след като изпи водата, сладостна прохлада премина през цялото му тяло и той престана да усеща горещината и тежестта на каската и бронята. Слънчевите лъчи бяха изгубили убийствената си сила.
Преди още да забележи всичко това, войникът беше сложил на земята детето, което се затича и отново заигра. Сега той почна зачудено да се пита; "Каква беше тази вода, която детето ми даде? Чудно питие. Наистина, аз трябва да му изкажа моята благодарност."
Но тъй като мразеше детето, войникът бързо изгони от главата си тия мисли. "Та то е още малко и не съзнава защо прави едно или друго. То само играе тази игра, която най много му харесва. Получава ли благодарност от пчелите и лилиите? Няма защо да се безпокоя за това момченце. То дори не съзнава, че ми е помогнало."
Няколко минути по-късно почувствува даже още по-голям гняв към детето. Той видя, че през портата минава началникът на римските легиони, във Витлеем. "Ето, - каза си войникът - на каква опасност се изложих с детето! Ако Волтигий беше минал само преди няколко минути, щеше да ме види как го държа на ръце." Началникът пристъпи право към войника и го запита ще могат ли да поговорят, без да ги чуе някой. "Ако се дръпнем само на десетина крачки от портите - каза войникът, - никой не може да ни чуе."
- Ти знаеш - почна началникът, - че цар Ирод се е опитвал много
пъти да хване едно дете, което живее тук, във Витлеем. Неговите
свещеници и предсказвачи са му казали, че ще заеме неговият трон, и
още, че новият цар ще основе хилядагодишно царство на мир и
братство по цялата земя. Вярвам, ти разбиращ, че Ирод би желал
много да го премахне.
-Да, разбирам- каза войникът с готовност, - но това е най-лесното нещо на света.
-Така би било наистина - отвърна началникът, - ако царят знаеше кое е детето измежду всичките деца във Витлеем.
По челото на войника се появиха дълбоки бръчки.
- Жалко, че неговите предсказвачи не са могли да му го съобщят.
- Но сега Ирод е намислил една хитрост, чрез която той се надя-
ва да погуби младия княз на мира - продължи началникът.
- Каквото и да заповяда Волтигий, ще бъде изпълнено без награда
или подарък - каза войникът.
- Благодаря ти. Слушай сега какъв е планът на царя. Той иска да
отпразнува рождения ден на своя най-малък син с тържествено угощение, на което ще бъдат поканени всички момчета от Витлеем,
които са на възраст от две до три години. Те ще дойдат заедно с
майките си. И на този празник...
Той млъкна и се засмя, като видя израза на недоволство, преминал по лицето на войника.
- Приятелю - каза началникът, - ти съвсем не трябва да се страхуваш, че Ирод има намерение да ни прави бавачи на деца. Наведи сега ухото си към моите уста.Началникът дълго шепна на войника и когато съобщи всичко, прибави:
- Смятам за излишно да ти казвам, че е необходимо пълно мълчание.
- Вий знаете, Волтигий, че можете да разчитате на мен - отговори войникът.
Когато началникът си отиде и войникът остана сам на своя пост, той потърси с поглед детето. А то продължаваше да си играе между цветята и за голямо негово учудване като че ли плуваше над тях, леко и грациозно като пеперуда.Внезапно войникът се изсмя. "Да - каза си той, - аз няма още дълго да се ядосвам заради това дете. И то ще бъде поканено на празника на Ирод тази вечер."
Войникът стоя през целия ден на поста си, докато се мръкна и дойде време да се затварят градските врати за през нощта.
Като го направи, той се упъти по тесни и тъмни улички към красивия дворец, който притежаваше Ирод във Витлеем.
Във вътрешността на този дворец имаше голям, постлан с камъни двор. Заобикаляха го от всички страни постройки, а по тяхната дължина се простираха няколко открити галерии една над друга. В най-горната от тези галерии щеше да стане, според нареждането на царя, празнуването на рождения ден на детето му. На него щяха да присъстват всички Витлеемски деца.Пак по нареждане на царя, галерията бе тъп украсена, че приличаше на покрита алея от някаква цветна градина. На покрива й се виеха лози, от които висяха красиви гроздове, а покрай стените и колоните имаше малки нарове портокалови дървета. Подът беше настлан с листа от рози като с гъст и мек килим, а край оградата, корнизите на тавана, масите и ниските места за сядане се биеха гирлянди от бели, сияещи лилии.
В тази цветна градина имаше големи мраморни басейни, а в прозрачната им вода играеха рибки със златни и сребърни люспи. По дърветата бяха накацали разноцветни птички от далечни страни.Когато празникът започна, децата влязоха заедно с майките си в галерията. Те бяха облечени в бели дрехи с пурпурни краища, а върху къдравите си главици носеха венци от рози. Жените влизаха пременени в червени и сини дрехи, покрити с бели воали. Тези воали се спускаха от конусообразните им шапки, украсени с златни монети и верижки.
Жените насядаха по пода на галерията. Дойдоха роби и поставиха пред тях малки масички, на които сложиха много вкусни ястия, както подобава на царски празник. И тези щастливи майки започнаха да ядат и да пият, не забравяйки обаче своето гордо и грациозно достойнство - най-хубавото украшение на витлеемските жени.
Покрай стените на галерията, почти закрити от цветните гирлянди и отрупаните с плодове дървета, стояха два реда войници в пълно въоръжение. Те бяха съвсем неподвижни, като че ли онова, което ставаше, не ги засяга ни най-малко. Ала ежните не можеха да се въздържат и отправяха от време на време по един зачуден поглед към тази тълпа от въоръжени хора. "Каква нужда има тук от тях?" -казваха шепнешком. - Нима Ирод мисли, че ние не знаем как да се държим? Нима той смята, че са нужни толкова много войници, за да ни пази?"
И пак шепнешком някои отговаряха, че всичко било тъй, както е редно в царски дом. Ирод никога не е устройвал празненства, без да изпълни двореца с войници. В чест на гостите стоят тук и сега тия въоръжени хора.В началото на празника малките деца бяха боязливи и тихи, стояха неподвижно до своите майки. Но скоро започнаха да се движат и да взимат от хубавите неща, приготвени за тях от Ирод.
Наистина, царят бе създал едно вълшебно място. Разхождайки се из галерията, те намираха кошери с пчели, откъдето можеха да вземат мед, без пчелите да ги жилят. Виждаха дървета, които с поклон навеждаха към тях своите клони, обсипани със сладки плодове. В един ъгъл намериха фокусници, които за миг пълнеха джобовете им с играчки, в друг ъгъл - звероукротител на тигри, толкова опитомени, че можеха да яздят на гърба им.Но в този рай с всички негови радости нищо друго не можеше да привлече тъй силно вниманието на малките деца, както войниците, стоящи безмълвно и неподвижно от едната страна на галерията. Погледите на момченцата бяха привлечени от блестящите каски,строгите и горди лица, късите мечове, вложени в богато украсени ножници.Децата продължаваха да играят и безспирно да бърборят, но през цялото бреме мислеха за войниците. Държаха се все още настрана от тях, но много им се искаше да приближат, да се уверят, че тези бойници са живи и могат наистина да се движат.
Игрите и радостното настроение се засилваха, ала бойниците оставаха неподвижни. За децата бе невероятно, че тия хора могат да стоят тъй близо до гроздето и до всички сладки неща, без да протегнат ръка нито веднъж.
Едно от момчетата не можа най-сетне да надвие своето любопитство. Готово всеки момент да избяга назад, то приближи плахо към един от облечените в броня войници. И понеже мъжът продължаваше да стои все така неподвижен, детето пристъпи още по близо до него. Накрая то можа да хване с ръка ремъците на обущата му.
Изведнъж - като че ли това бе ужасно престъпление- всички тези железни хора се раздвижиха едновременно. С неописуем бяс се нахвърлиха те върху децата и почнаха да ги ловят. Едни ги размахваха над главите си като метално оръжие и ги хвърляха през лампите и гирляндите, над оградата на галерията, за да паднат долу и да се разбият върху мраморните плочи на пода. Други изтегляха мечовете си и пробождаха сърцата на децата, трети строшаваха главите им в стената, преди да ги хвърлят в двора, тъмен като нощ.
В първия момент след нападението царуваше мъртва тишина. Малките тела летяха във въздуха, а майките бяха вкаменени от ужас. Ала внезапно всички тия нещастници като че се пробудиха, ясно разбраха какво става и с вик се нахвърлиха срещу войниците.
В галерията още имаше деца, заловени при първото нападение. Войниците ги гонеха, а майките се хвърляха пред тях и хващаха с голи ръце острите им мечове, за да спрат смъртоносния удар. Няколко жени, чиито-деца бяха вече мъртви, се хвърлиха върху войниците, мъчейки се да ги удушат.По време на тази ужасна бъркотия, докато писъците огласяха целия дворец и се извършваха най-големите жестокости, войникът, който стоеше обикновено на стража пред градските врати, пазеше сега съвсем неподвижно под стълбата, водеща надолу, в градината. Той не взимаше участие в борбата и убийствата, но вдигаше меч срещу жените, които, успели да вземат своите деца, побягнаха с тях по стълбата; видът на този заплашително настръхнал безмилостен войник бе тъй ужасен, че те предпочитаха да се върнат обратно в шума на борбата, а не да се изложат на опасността да минат покрай него.
"Волтигий наистина постъпи добре, като ми даде този пост -каза си войникът. - Някой млад и неопитен воин на мое място сигурно би го напуснал, за да вземе участие в борбата. Ако си бях позволил да се увлека така, поне десетина деца щяха да избягат."
Докато мислеше това, вниманието му беше привлечено от млада жена, която бе спасила своето дете и тичаше право срещу него. Никой от легионерите, заети в борбата с другите жени, не бе успял да й прегради пътя и тя бе стигнала до края на галерията "Ето една, която иска да избяга - каза си войникът. - Нито тя, нито детето й са ранени. Ако сега не бях тук..."
Жената приближи тъй бързо, като че хвърчеше, и той не можа да види нейното лице, а и лицето на детето. Само протегна своя меч, но тя продължаваше да тича... Войникът очакваше, че ще лежи прободена в следващия миг на земята - заедно с детето.
Но тъкмо тогава чу сърдито бръмчене над главата си и веднага почувствува ужасна болка в едното око. Тя бе толкова мъчителна и остра, че се залюля, забрави се и изпусна меча.
Той вдигна към окото си ръка, хвана пчелата и разбра, че причината за ужасната болка бе нейното жило. Светкавично се наведе, взе меча от земята, мислейки, че не е още късно да спре бягащите...
Но малката пчела свърши отлично своята задача. Младата майка бе успяла вече да избяга и макар да се затича след нея с най-голяма бързина, войникът не можа да я открие. Тя бе изчезнала и никои не я намери в целия палат.
На другата сутрин Войникът стоеше заедно с няколко свои дру¬гари на стража пред градските порти. Беше много рано и тежките Врати едва-що отворени. Но никой като че ли не очакваше да се отворят тази сутрин, защото не се задаваха както друг път групи от полски работници.
Жителите на Витлеем бяха толкова изплашени от кръвопролити¬ето, извършено през ноща, че никой не се осмеляваше да напусне Жилището си.
- Кълна се в меча си - каза войникът, гледайки изпитателно към тясната уличка, която водеше до портата, - смятам, че Волтигий е взел глупаво решение. По-добре би било да отложат отварянето на портите и да претърсят всяка къща в града, за да намерят детето, което успя да избяга на празника. Волтигий сигурно разчита, че родителите му ще опитат да го изведат оттук ведната щом научат, че вратите са отворени и че аз ще ги хвана. Но се страхувам, че това не е много умно намислено. Колко лесно биха могли те да прикрият детето!
И той започна да се пита дали ще го скрият в кошница за плодове върху някое магаре, или в голям съд за масло, или между товарите с жито на някой керван.
Докато очакваше да го мамят по този начин, видя мъж и жена, които, вървейки бързо, приближаваха към вратата. Те постоянно отправяха страхливи погледи назад, като че бягаха от някаква опасност. Мъжът държеше брадва в ръката си и я стискаше тъй здраво, сякаш бе решен да си отвори насила път, ако някой му се противопостави.
Но войникът гледаше не толкова мъжа, колкото жената. Мина му през ума, че тя е също така висока, както младата майка, успяла да избяга миналата вечер. Забеляза също, че си е наметнала дрехата на главата. "Навярно носи дрехата си така, - помисли войникът, - за да скрие, че държи дете в ръцете си."Колкото повече се приближаваха, по-ясно виждаше войникът очертаващото се под вдигнатата дреха дете. "Сигурен съм, че е тъкмо онази, която се спаси миналата вечер - помисли си пак той. - Не успях да видя лицето и, но познавам високия и ръст. И ето тя иде сега с детето на ръце, без да се опитва даже да го прикрие. Наистина, аз не очаквах такъв добър случай."
Мъжът и жената стигнаха до градските врати. Те не очакваха, че ще бъдат спрени там и уплашено се дръпнаха, когато войникът простря копието си, за да им препречи пътя.
- Защо ни забраняваш да отидем в полето на работа? - попита
мъжът.
- Веднага ще ви освободя - отговори войникът, - но трябва да
видя първо какво крие твоята жена под дрехата си.
- Съвсем не е нещо интересно - каза мъжът, - само хляб и вино, с
което ще прекараме днешния ден.
- Може би ти казваш истината, но защо, ако е така, тя не ми дава
да видя какво носи, а се дърпа настрана?
- Аз не искам да го видиш - извика мъжът - и те съветвам да ни
оставиш на мира!
В същия момент топ вдигна брадвата, ала жената сложи веднага ръка на рамото му.
- Не започвай борба- помоли го тя, - аз ще опитам с друго... Ще му позволя да види какво нося и съм сигурна, че той не ще му направи
зло.С горда и доверчива усмивка тя се обърна към войника и разтвори единия край на дрехата си.
В следващия миг войникът се отдръпна, навеждайки очи... Той бе ослепен от силна светлина. Онова, което криеше жената под дрехите си, излъчваше толкова сияние, че отначало войникът не разбираше какво вижда.
- Аз мислех, че държиш дете под дрехата си - каза той.
- Виждаш какво нося - отговори жената.
Едва тогава войникът различи един букет бели лилии, съвсем като ония, които растяха на полето. Но тяхната белота беше толкова силна и ослепителна, и лъчезарна, че той едва успяваше да ги гледа.
Сложи ръката си между цветята, защото не успяваше да се освободи от мисълта, че жената носи именно дете, ала докосна само хладните листа. Тогава изпита голямо разочарование и в гнева си би арестувал и двамата, но съобрази, че няма никакви основания, за да го направи.
Жената видя неговото смущение, и каза:
- Позволяваш ли ни сега да минем?
Войникът мълчаливо свали копието, което държеше пред вратата, и се оттегли настрана.А жената покри отново цветята с дрехата си. Тя гледаше с нежна усмивка онова, което държеше в ръцете си.
- Аз знаех, че не ще можеш да му направиш зло, като го видиш -
каза тя на войника.
Те тръгнаха бързо, а войникът продължи да ги следва с поглед, докато накрая се загубиха.
И като ги гледаше, отново му се стори, че тя носи в ръцете си не лилии, а истинско, живо дете.Все още взрян в посоката, дето изчезнаха мъжът и жената, топ чу силни викове от улицата. Бяха Волтигий и няколко негови хора, които бързаха насам.
- Задръж ги- викаха те, - затвори вратата! Не им позволявай да излязат!
И когато стигнаха до войника, бързо му разказаха, че току-що са намерили следите на избягалото дете. Търсили го в дома му, но то изчезнало наново. Видели обаче родителите му, като бягали заедно с него. Бащата бил силен, с посивяла брада човек и носел брадва, а майката - висока жена, която криела детето под наметнатата върху раменете си дреха.
Докато Волтигий разказваше, един бедуин влезе през портите на хубав кон. Войникът, без да каже нищо, отиде при него, смъкна го насила от коня, седна с един скок на седлото и се впусна бързо по пътя.
Няколко дни по-късно войникът яздеше из една ужасна планинска пустиня, която се простира в южната част на Юдея. Все още преследваше тримата бегълци от Витлеем и се гневеше, че този безплоден лов няма край.
"Наистина, като че ли тези хора притежават способността да потъват в земята- мърмореше си той. - Колко пъти бях тъй близо до тях през тези дни, оставаше само да хвърля копието, но те пак успяваха да избягат. Започвам да вярвам, че никога вече не ще ги намеря."
Той се чувствуваше обезкуражен, като човек, който проумява, че онова, срещу което се бори, не може да бъде победено. И се питаше, възможно ли е самите богове да пазят тия хора.
"Всичко е напразно. По-добре да се върна, преди да съм загинал от глад и жажда в тая пустиня" - казваше си войникът.
Но тогава започваше да се страхува от друго - как ще бъде посрещнат, ако се върне във Витлеем с неизпълнена задача. Той се бе два пъти провинил за бягствата на детето. Естествено нито Волтигий, нито Ирод щяха да му простят."Докато Ирод знае, че едно от витлеемските деца е живо, ще чувствува същия страх - мислеше войникът. - Най-вероятно е, че ще опита да облекчи мъката си, като ме разпъне на кръст. "
Беше горещо пладне и той страдаше ужасно, яздейки из тази планинска местност, по пътя, криволичещ из дълбоки долове, където най-слабият ветрец дори не може да проникне. Кон и ездач бяха еднакво близко до гибелта. От няколко часа войникът, изгубил всички следи на бегълците, бе много по-обезкуражен отпреди.
"Трябва вече да се откажа - рече си той. - Ясно е, че няма смисъл да се продължава това преследване. Та те и бездруго ще загинат в пустинята."
Мислейки така, видя в една скала, издигаща се край пътя сводообразния вход на пещера.Той подкара веднага коня си нататък.
"Искам да си почина малко в тази хладна пещера - каза си войникът. - После може и да продължа преследването с възобновени сили."
Когато Влизаше в пещерата, той видя нещо чудно. От двете страни на входа растяха красиви лилии. Бяха високи, прави, покрити с много цветове, които изпускаха опияняващ аромат на мед, и рой пчели се биеха с бръмчене покрай тях.
То бе необикновена гледка и войникът сам направи нещо чудно. Откъсна един голям бял цвят и го взе със себе си. Пещерата не беше нито дълбока, нито тъмна и щом влезе под свода и, видя, че тук вече има трима пътници - мъж, жена и едно дете, прострени на земята в дълбок сън.
Никога дотогава войникът не бе чувствувал сърцето му да бие тъй, както при тая гледка. Пред него бяха тъкмо тримата бегълци, които преследваше. Веднага ги позна. Ето, сега спят, неспособни да се защитят и напълно в неговите ръце.
Той извади меча си със звън и се наведе над спящото дете.
Бавно приближи меча към сърцето му. Целеше се внимателно, за да го погуби с един-единствен удар.
Ала преди да го удари, спря за малко - искаше да види неговото лице. Сега, напълно сигурен в своята победа, войникът чувствуваше жестока радост.
Щом огледа детето, неговата радост се увеличи; той позна онова малко момченце, което бе виждал да играе с пчелите и лилиите на полето, вън от портите на града.
"Да - каза си, - аз трябваше отдавна да го разбера. Затова именно съм мразил винаги детето. То е обещаният княз на мира."
И приближи отново ножа към сърцето му с мисълта: "Когато занеса главата на Ирод, той ще ме направи началник на телохранителите си."
Продължавайки да държи острието на меча все по-близо и по-близо до спящото дете, той изпитваше силна наслада и си казваше: "Този път никой вече не ще може да те изтръгне от ръцете ми!"
Но войникът продължаваше да държи в ръка и лилията, която бе откъснал при входа на пещерата. И докато размишляваше така, една пчела, дотогава скрита в чашката на цвета, изхвръкна и започна да се вие с бръмчене около главата му.
Войникът трепна. Спомни си за пчелите, на които момченцето помагаше и как една от тях го спаси на празника, устроен от Ирод.
Тази мисъл го изпълни с учудване. Той спря с неподвижен меч, за да се вслуша в бръмченето на пчелата.
Малкото насекомо бе изчезнало. Но стоейки така, войникът почувствува силната и приятна миризма, която изпускаше лилията.
И тогава си припомни за лилиите, на които момченцето също бе помогнало. Припомни си, че тъкмо един букет от лилии скри детето от неговия поглед и му даде възможност да мине през градските врати.
Той се замисляше все повече и повече и оттегли меча си.
"Пчелите и лилиите вече се отплатиха за сторените им от него добрини" - прошепна сам на себе си.
Припомни си още, че някога момченцето го бе спасило, и лицето му се покри внезапно със силна червенина.
"Може ли един римски легионер да забрави получена услуга?" - прошепна си наново.Известно време той се бореше със себе си. Той мислеше за Ирод и за своето желание да убие малкия княз на мира.
"Не е достойно да убия детето, което ми спаси живота" - каза си най-сетне.И той се наведе, за да сложи меча пред детето. Бегълците щяха да узнаят при събуждането си от каква опасност са се избавили.
Тогава видя, че детето, вече будно, го гледа със своите хубави очи, светнали като звезди.
И войникът коленичи пред детето.
- Господарю, ти си най-могъщият - каза той. - Ти си най-великият победител на света. Ти си любимецът на боговете. Ти си този, който може да стъпва върху змии и скорпии...
И като целуна неговите малки крачета, излезе тихо от пещерата, а момченцето гледаше подире му с големите си, учудени детски очи.
КЛАДЕНЕЦЪТ НА МЪДРЕЦИТЕ
По старата юдейска земя, между увехнали тръни, и пожълтяла трева, ходеше Сушата, сгърчена и с хлътнали очи.
Беше лято. Слънцето пращаше непоносима горещина. Най-слабият вятър дигаше гъсти облаци огнен прах. Стада се трупаха в долините при пресъхнали потоци.
Сушата с провлечени крачки вървеше по пътя,който води от Витлеем за Ерусалим. По средата на пътя Сушата се отби при Кладенеца на мъдреците. Тя седна върху оградата, погледна в кладенеца и тозчас забеляза, че той скоро ще пресъхне.
Водата на кладенеца изтръпна от страх, като видя тъмното и изгоряло лице на Сушата.
— Скоро ще свърша с тебе, кладенче, — рече неканената гостенка. — Ти не ще намериш никакви водни жили за нов живот. А слава Богу до два-три месеца не ще падне нито капка дъжд.
Кладенецът въздъхна и отвърна:
— Бъди спокойна, безжалостна Сушо! Нищо не може ми помогна. Само вода, донесена от рая, би продължила живота ми.
— Тогава аз ще чакам, докато се свърши всичко- рече Сушата.
Тя се разположи удобно върху оградата, доволна и радостна, че чува последните въздишки на кладенеца.
Жадни пътници идваха при кладенеца, спускаха -ведрото, но го изваждаха само с няколко капки вода, размесена с тиня. Така мина цял ден. Когато надвисна мрак над земята, Сушата погледна пак в кладенеца и рече:
— Ще чакам цяла нощ. Вярвам, че когато се`
разсъмне, животът на тоя кладенец ще бъде свършен.`
Сушата се сви и седна отгоре на кладенеца. Над Юдейската земя се спустна нощ, още по-жестока и мъчителна от непоносимия ден. Кучета и чакали виеха непрекъснато. Жадни крави им отговаряха от душни обори. Подухваше горещ вятър, като огнено дихание на грамадно чудовище.`
Но звездите трептяха кротко на небето, а виторогият месечко разсипваше зелено-синя светлина над сивите върхове.
При тая светлина Сушата вид голям керван, който се приближаваше до Кладенеца на мъдреците. Сушата седеше и гледаше дългата върволица. Изведнъж й мина през ума, че този керван, който се движеше в нощта, беше нещо призрачно. Най-напред всички камили се появиха върху хълма, който се очертаваше тъкмо на кръгозора. Изглеждаше, че камилите слизат сякаш от небето. Те бяха по-големи от обикновени камили и носеха леко тежките си товари.
Но Сушата виждаше твърде ясно кервана и беше принудена да разбере, че това са. истински камили. Тя можа. да различи, че първите три животни бяха едногърби камили, с блестяща сива козина. Те бяха оседлани с килими, обшити с ресни, а ездачите им бяха, красиви и знатни.Керванът се спре при кладенеца, трите камили легнаха на земята, и ездачите слязоха. Товарните камили останаха прави.Тримата ездачи отидоха до Сушата и я поздравиха,. като допряха ръце до челото и гърдите си. Тя видя, че те носеха ослепително бели дрехи и големи чалми, върху които блестеше по една светла звезда, взета сякаш направо от небето.
Един от чужденците се поклони и попита:
— Това ли е Кладенецът на мъдреците!
— Така го наричат, — отговори Сушата. — Но утре тук не ще има никакъв кладенец, защото той ще пресъхне тази нощ.
— Но нали той е от ония свещени кладенци,които никога не пресъхват? — попита пътникът.
— Зная, че той е свят, — отговори Сушата, —но какво може да помогне това ? Тримата мъдреци,чието име носи тоя кладенец, са сега в рая.Тримата пътници се спогледаха.
— Знаеш ли ти историята на тоя кладенец? —попитаха те.
— Аз зная историята на всички кладенци, извори и потоци, — отговори гордо Сушата.
— Тогава разкажи ни историята на този кладенец — помолиха чужденците.
Те седнаха до Сушата и тя започна да разказва: „Преди много години живееха в Мидия, в града Габес, трима мъдреци. Те бяха много бедни, макар че мъдростта в Габес се заплащаше добре. Но те не печелеха току-речи нищо, защото единият беше много стар, другият беше болен от проказа, а третият беше негър с дебели устни. Хората считаха първия за прекомерно стар, за да може да учи някого; втория избягваха, страхувайки се да се не заразят от лошата болест; а третия не искаха да слушат, защото знаеха, че никаква наука и мъдрост не е дошла от Етиопия.
„Тримата мъдреци се сближиха в своето нещастие. Денем просеха при вратите на един и същ храм, а нощем спяха наедно върху един и същ покрив.
„Една нощ, когато те спяха на открито върху покрива, най-старият мъдрец отвори очи, погледна към небето и събуди другарите си. — Да бъде благословена бедността, която ни принуждава да спим под открито небе! — каза той. — Събудете се и погледнете къмъ небето!
„И тримата мъже видяха на небето розова светлина, която сияеше като звезда между звездите.
„Когато видяха тая звезда, мъдреците- разбраха, че в този час на земята се е родил цар, по-могъщ от Кира и Александра.
„ И те си казаха: — Да идем при родителите на новородения и да им кажем какво сме видели. Навярно, те ще ни надарят богато.
„Тримата мъдреци взеха дълги тояги и тръгнаха на път. Когато излязоха през градските врати, те- се спряха. Нерешителност изпълни сърцата им. Пред тях се простираше голяма и страшна пустиня. Но те видяха, че новата звезда хвърля върху пясъка ивица -светлина. Това ги насърчи. Те- тръгнаха, и звездата им служеше за пътеводител.
„Вървяха цяла нощ през пясъчното поле. И цяла нощ разговаряха за новородения цар. Те- вярваха, че ще го намерят в златна люлка, обсипана със скъпоценни камъни. Ще се яват пред неговия баща — царя и пред майка му — царицата и ще им разкажат, че звездата предрича на ТЕХНИЯ син сила и могъщество, по-големи от силата и могъществото на Соломон.
„Мъдреците се гордееха, че Господ ги бе избрал да видят чудната звезда. Те вярваха, че ще бъдат наградени богато, и никога вече не ще знаят мъките на бедността".
Сушата замълча за малко и после продължи:
„Аз лежах през това време в пустинята като лъв в засада. Исках да се нахвърля върху тия пътници и да ги уморя от жажда. Но те се спасиха от мене. Звездата ги води цяла нощ. Сутринта, когато небето светна и другите звезди изгаснаха, чудната звезда светеше упорито над пустинята. Скоро тя доведе пътниците до един извор. Край извора растяха овощни дървета, обкичени с плодове. Там мъдреците почиваха цял ден и тръгнаха отново през нощта, когато видяха пак звездната ивица да огрева писъка на пустинята. Звездата ги водеше така, че те не търпяха нито глад, нито жажда. Тя избягваше дълбоките подвижни пясъци, бодящата слънчева светлина и горещите бури на пустинята. Тримата мъдреци си казваха: — Бог ни закриля благославя нашия път. Ние сме негови пратеници."
Сушата пое дъх и продължи:
„Но скоро сърцата на тези пътници се обърнаха в суха пустиня. Те се изпълниха с безплодна гордост и опустошаваща алчност. — Ние сме пратеници божии, — викаха мъдреците — Бащата на новородения цар не ще ни възнагради много щедро, дори ако ни подари цял керван, натоварен със злато.
„Най-сетне звездата ги прекара през водите- на Йордан и между върховете на Юдейската земя. Една нощ тя се спря над малкия град Витлеем, който светеше сред зелени маслинени дървета.
„Тримата мъдреци се мъчеха да съгледат царски дворец, но звездният лъч се спря пред една пещера край града. Нежният лъч се промъкна през отвора на пещерата и показа на тримата пътници едно малко дете, което лежеше в скута на майка си, която Го приспиваше.
„Мъдреците видяха, как лъчите на звездата обкръжаха главата на детето като корона, но останаха вън от пещерата. Те не влязоха да се поклонят на новородения, а избягаха и се спустнаха назад по хълма.. — Нима след толкова път трябваше да дойдем при просяци като нас, — си казваха те. — Нима Бог ни доведе тук, за да се поклоним и предскажем почести на прост овчар?"
Сушата спре да говори и кимна потвърдително към своите слушатели, сякаш искаше да каже: — Нямам ли право? Няма нищо по-сухо от пясъка на пустинята. Но нищо не е по-безплодно от човешкото сърце.
После Сушата отново заговори:
„Тримата пътници не вървеха дълго време и сбъркаха пътя. Те вдигнаха очи към небето, но звездата, която им сочеше пътя, беше изчезнала. Тримата чужденци бяха обхванати от силно вълнение и лицата им изразяваха мъка. Те разбраха, че са сгрешили пред Бога. И тогава се случи това, което се случва със земята, когато започнат силни дъждове. Те трепереха от уплаха, като при светкавица и гръмотевица, и смирение поникна като зелена трева в техните сърца.
„Три денонощия се скитаха пътниците из пустинята и търсеха детето да му се поклонят. Но звездата не се показваше пред тях, и те още повече се объркваха. Скърби и отчаяние изпълнеха сърцата им. На третата нощ стигнаха до този кладенец. Бог беше простил греховете им, и когато се наведоха над водата, видеха отражението на звездата, която ги водеше от Изток. Те я видеха на небето и тя отново ги поведе към пещерата във Витлеем. Те паднаха на колене пред детето и казаха: — Ти ще бъдеш най-великият цар на земята! — Тогава детето положи ръка върху наведените им глави. Когато мъдреците се изправиха, бяха надарени с дарове, по-големи от ония, които най-богатият цар би могъл да им даде. Старият просяк беше станал млад. Прокаженият беше оздравял, а черният бе станал хубав и бял мъж.. Казват, че после тия мъдреци станали: велики царе,всеки в своето царство."
Сушата спря своя разказ. Тримата- чужденци, я похвалиха.
— Ти хубаво разказваш, — казаха те..
После най-старият чужденец добави:
— Чудно ми е, че тримата мъдреци не са сторили нищо за тоя кладенец, в който видяха отново пътеводната звезда. Нима те са забравили това благодеяние ?
— Този кладенец трябва да съществува вечно,—рече другият чужденец. — Той требва да напомня на хората, че щастието, което се изгубва от очите на гордостта, може да се намери в дълбочината на ..смирението.
— Нима умрелите са по-лоши от живите? — добавя третият чужденец. — Умира ли благодарността на онези, които живеят в рая?
Като чу тия думи, Сушата извика и скочи.. Тя позна чужденците. Те бяха тримата някогашни мъдреци,които,идеха сега от рая. И тозчас Сушата избяга като побясняла. А тримата мъдреци повикаха своите слуги.. Те,доведоха до кладенеца камилите, които носеха мехове с вода. И потниците напълниха пресъхващия кладенец. на мъдростта с бистра вода, която носеха чак от райските извори.
