ЙОРДАН ЙОВКОВ
СВЕТАТА НОЩ
(откъс)
... Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън вече биеха камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангелите пеят навън. Срещу големите празници винаги ни ушиваха по нещо ново. И като че и сега аз чувствам особения дъх на нова басма, който чувствах тогава, когато ми обличаха новата великденска премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно! Аз имах и други брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше -сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и не заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи - говореше му тя, - мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш." Вярвай ми, всяка нейна дума за мене беше несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, защото е Великден. „Мълчи - продължаваше майка ми, - ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят Го войници. Но ще възкръсне!" „Как ще възкръсне?" -питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно беше се умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице, захласнато слушаше. „Как ще възкръсне? - разказваше майка ми, доволна, че умири този лош тиранин. - Щом запеят „Христос възкресе" Той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето..."
Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обряд през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюляните хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане този мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето запяха „Христос възкресе". Изведнъж - виждам го като сега - из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето- Го! Ето Го!" Никой, разбира се, не обърна внимание на мене, аз се сконфузих и не можах да разбера това равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и главното, вярвах от всичката си душа...
БОЖИЕТО МИЛОСЪРДИЕ
(Великденска легенда)
То било отдавна, много отдавна - преди повече от две хиляди години.
Върху склона на един хълм израснал много голям храст. Овчарите водели там своите стада: рогати кози и кротки овце с мека вълна. И те, и животните често се криели под храста, за да не ги мори лятната жега. Криели се и от дъжда, и от бурята. Това не се харесвало на храста. Заскърцал с клонките си той, зашумял с листата си.
- Махнете се, махнете се, дотегнаха ми тия бездомници! Кой откъдето завърне, все при мен се мушка!
Чул го един ангел, минаващ наблизо. Божият помощник търсел заедно с пастирите изгубеното им в мъглата агънце. Ангелът се натъжил и разказал случката на Господа. Разгневил се Господ.
- Добре - рекъл Той, - отсега нататък никой не ще седне под сянката на храста, никой не ще приближи до него. Нито човек, нито животно!И направил Господ да израснат остри, твърди бодли по клонките на горделивия храст. Те прогонили всички - хората и животните.Храстът бил доволен. Не знаел той, че е наричан „трънливият храст" и че расте забравен от целия свят.
Минали повече от тридесет години. В град Йерусалим хванали и осъдили на смърт Иисус Христос, Сина Божи, нашия Спасител. За да Го мъчат и да Му се подиграват, сложили на главата Му венец от трънените клонки на горделивия храст. По челото и по слепоочието Му потекла Неговата свята кръв. Колко тежко му било на храста в този ден, когато неговите бодли измъчвали Самия Иисус! Какъв срам и ужас изпитвал той! Цял облян в студена роса, треперещ, храстът зашепнал:
- Боже, смили се над мен! Боже, прости!
Иисус, вече на кръста, погледнал надолу към Своята плачеща Майка и казал:
- Помоли се Богу за този храст. Той се измъчва, защото тръните му Ме бодат жестоко. Толкова голямо било Неговото милосърдие, че дори и в часа на най-страшните Си мъки пожалил един обикновен храст! Слязъл тогава небесен ангел върху хълма и докоснал храста:
- Бодлите ти не могат да изчезнат, ала Бог все пак се смили над теб. Бели пролетни цветове ще те покриват всяка година по това време и ще скриват за няколко дни грозните ти тръни. Хората и птичките ще ти се радват, а ти ще приличаш на бяло облаче,спуснало се на земята.Тъй станало, така е и до днес.
(Преразказал Димитър КОРУДЖИЕВ)
Никола МАВРОДИНОВ
ИСУС ХРИСТОС СПОРЕД СТАРИТЕ ИКОНИ
У нас за запазени твърде малко църкви от старо време. По стените на тия стари църкви са изписани икони, които изобразяват сцени от Библията, светци и светици. Художниците, които рисуват такива картини, се наричат иконописци, а иконите, изписани върху стените на църквите - стенописи. Най-стари от запазените до днес стенописи у нас са стенописите по костницата на Бачковския манастир, а най-хубави са в Боянската църква.
Иконописците най-често са рисували по стените на църквите образа на нашия Господ Иисус Христос. Нека се спрем на тоя образ. Влезем ли във вътрешната част на Боянската църква, ние ще почувстваме как отляво ни гледат две добри очи. Тук е изписан в цял ръст Спасителят. Той е седнал на украсен със скъпоценни камъни и бисери трон. Облечен е в сребриста долна дреха и загърнат с тъмносиня мантия. Лявата Му ръка държи подвързано със злато и скъпоценни камъни Евангелие. Дясната се повдига малко нагоре и благославя. Колко чиста и хубава е тая благославяща ръка! Така чисто и хубаво е и продълговатото Му кротко лице. Той има кестеняви, меки, пригладени коси. Две големи тъжни очи с дълбок и блажен поглед проникват в душата ни, като Го гледаме. Колко е добър и благороден благославящият Христос в Боянската църква! Ние чувстваме колко много Той ни обича, колко много Той се грижи за нас, как се радва, когато сме добри и как скърби, когато сме лоши.
Той е изобразен още веднъж горе, на купола, и ние трябба да вдигнем очи, за да видим и тоя чудесен образ. По купола са наредени звезди и сред тия звезди стои Вседържителят Христос. Високият купол, осеян със звезди, представя небето и върху това небе, поддържано от осем хубави ангела с бели дрехи и бели крила, се явява чудният образ.
Но Иисус Христос е изписван и като мъченик. В църквата на Земенския манастир са изписани всички сцени на Страстната седмица, като се започне от Гетсиманската градина. Ето Христос пред Пилата -прав, с вързани отпред ръце. Неговото страдалческо лице с полуотворени устни и тъжни очи е наведено към дясното рамо. Той е мълчалив, Той страда, за да изкупи греховете на човечеството.
Старите икони по стените на църквите ни разправят и за разпятието на Иисуса Христа. В дъното на църквата „Св. св. Петър и Павел" във Велико Търново е изобразено снемането на Христа от кръста. Христос е вече мъртъв. Измъченото Му тяло е проснато по средата на тия, които са Го свалили от кръста и Го държат. Главата Му е отпусната наляво и със склопени очи. Безкрайна тъга е застинала върху благородното Му лице. Устните Му са свити. Отдясно до Него е младият апостол Йоан. На отсрещната страна е Неговата Майка света Богородица, която Го гледа с жал. Дълбока скръб покрива нейното свето лице. Тя притиска с
десницата си едната му отпусната вече ръка и Го придържа.
Ние можем да видим Иисуса по стените на старите църкви и след Възкресението Му, когато слиза в ада, за да извади оттам праотците на човешкия род - Адам и Ева. Тая сцена е изобразена еднакво В Боянската църква и в една издялана в скалите църква край село Иваново, Русенско. Тук Иисус Христос вече не е тъжен - Той е изпълнил своя земен дълг към човечеството; Той е прав и радостен, Той е преминал през мъките и сега тържествува.
Така стенописите ни представят живота на Спасителя.
Петко Ю. ТОДОРОВ
УЧИЛИЩНА ИКОНА
Всички мои връстници от наше село ни бяха събрали в училището. Стегнати, пременени, със снети в страхопочитание калпаци, ний бяхме наредени пред старата училищна икона. Едни от долния край, други от горния; едни богати - други сиромаси; всички за пръв път се запознавахме в училището. Дядо поп светяваше вода, двама учители му помагаха наоколо, а ний с трепет в душа бяхме вдигнали светли погледи към строго монашеските образи на светите отци - Кирил и Методий, над които бе свит венец от сочни цветя. Някаква суровост сякаш да вееше още тогава от тази дървена икона, която смътно повдигаше вяра, надежда и боязън в младите ни сърца. Ний я гледахме, ний невнятно се молехме на тия старчески лица, като едничко упование пред неуловимото бъдеще. Свещеникът свърши водосвета, вдигна китка и няколко сребристи капки оросиха иконата. Цветица трепнаха по нея, капките, обагрени от набожните вощеници, заблестяха и някаква вълшебност като да одухотвори лицата на нашите просветители... Дядо поп се обърна към нас, поръси ни и ни благослови. Тогава един от учителите поде иний в един глас сляхме нашата молитва:
Милий Боже, помогни ми да науча да чета, с ум и разум надари ме да не мога да греша.
Дай на мама, дай на татя здраве, сила и живот, мир, любов на всички братя и добро на цял народ!
Ний пеехме със замолени очи към иконата и сякаш в песента да сляхме душите и сърцата си. Ний се вече сближихме, преди да си кажем дума, обикнахме се вече като братя. Ний бяхме другари.И почнахме всички задружно: а,б... Всяка сутрин сбрани подемахме упорно нашето четене и, без да се обръщаме назад, вървяхме все по-нататък и по-нататък - пред нашите очи се разкриваше все по-нов, все по-тайнствен мир... Ний учехме нашата родна реч, тълкувахме книгата на миналата слава; повдигахме очи към небето, взирахме се в сърцевината на земята; мисълта ни летеше през океани, страни и балкани и всички със затаено нетърпение простирахме ръце към бъдещето.А иконата стоеше над нас.
Вдигаше ли се в източни долини слънцето, ний с молитва на уста се изправяхме пред вече поолющената, овехтяла икона, засядаше ли уморен денят, ний скръстяхме пак ръце, отдъхвахме пред нея.
кога през зимните мъгливи утрини фъртуната ни подвееше някой откъснат звук от призовния звън на училищния звънец, ний тичахме с все сила да застанем пред иконата и да се заловим на работа в топлата училищна стая, между стените на която се още повече сближавахме и задружно В най-сладки блянове се унисахме...
Благословени ученически блянове пред иконата!...
Като чевръст младенец в майчината утроба затрептяваше потайно в недрата на земята животворна пролет. И сочни цветове застилаха с китен килим селските морави; като огледани невести се обкичваха дървесата с бисерни цветове, завръщаха се щъркели и лястовички по ланшни гнезда. Ний пак пред иконата пеехме хвалебния химн на възкръсналата, заедно с Христово Възкресение, природа:
Христос воскресе из мертвих, смертию смерть поправ и сонщим во гробех живот даровав!
Па през тези пролетни дни някак загрижено захващахме да преобръщаме вече поопърпаните листи на учебниците си. Преповтаряхме забравени уроци -наближаваше изпит.
Ще наберем цветя, ще окичим иконата и рано в неделя след църковен отпуст с разтупкани от вълнение сърца пред изпита, който са посетили всички роднини и първенци - заставахме пак пред светия образ. И цялото училище еква от гръмката песен на молитвата:
Благословен си Христе Боже наш...
Препечатано от" Христолюбива читанка за българските деца" Съставители:Иван Цанев и Валентин Кожухаров
