ВЕЛИКАНЪТ EГОИСТ
Всеки ден след обяд, на връщане от училище, децата отиваха да играят в градината на Великана. Това беше една голяма и прекрасна градина с мека, зелена трева. Тук-там из тревата имаше хубави цветя, които приличаха на звезди. Имаше и дванадесет праскови, които на пролет даваха нежни цветове, розови и бисерни, а на есен връзваха чудни плодове. Птичките, кацнали по дърветата, така хубаво пееха, че децата се спираха да играят, за да ги слушат.
- Колко сме щастливи! - казваха те.
Един ден дойде Великанът. Той беше отишъл да навести своя приятел Корнуайлския змей и бе останал при него седем години. На края на седмата година той беше казал всичко, което имаше да каже и реши да се върне в своя замък. Когато пристигна, видя децата, които играеха в градината.
- Какво правите тука? - извика той грубо и децата се разбягаха.
- Моята градина е моя градина - каза Великанът. - Целият свят трябва да разбере това и аз няма да позволя на никого да играе в нея.
И той издигна наоколо високи стени с надпис: ВХОД ЗАБРАНЕН под страх от глоба.
Бедните деца нямаха вече място за игра. Опитаха се да играят на пътя, но пътят беше прашен и посипан с големи камъни, а те не обичаха това. След уроците те обикаляха около стената и си говореха за хубавата градина, която беше зад нея.
- Колко бяхме щастливи! - казваха си те.
После дойде пролетта и навсякъде по полето цъфнаха малки цветенца и запяха бесели птички. Само в градината на Великана егоист беше още зима. Птичките не пееха, защото там нямаше деца, а дърветата забравиха да цъфнат. Един ден едно хубаво цвете подаде главичка из тревата , но като видя надписа, така мъчно му стана за децата, че отново се скри в земята и заспа. Доволни бяха единствено Снегът и Ледът.
- Пролетта забрави градината - тържествуваха те. - Ще си живеем тук през цялата година!
Снегът покри тревата с дебелата си бяла мантия, а ледът посребри всички дървета. После те поканиха Северния вятър да живее с тях и той се отзова на поканата. Беше увит с кожух, всеки ден фучеше в градината и събаряше комините.
- Ето едно прекрасно място - сподели той веднъж. - Трябва да поканим и Градушката.Дойде и Градушката. Всеки ден, в продължение на три часа тя трещеше по покрива на замъка така, че изпочупи много плочи по него. После тичаше с всички сили из градината. Беше облечена в сиво и дъхът й беше леден.
- Не разбирам защо Пролетта се бави да дойде - тъжно си мислеше Великанът егоист, като седеше пред прозореца и гледаше своята студена и ледена градина. - Надявам се, че времето скоро ще се промени.Но Пролетта не дойде, не дойде и Лятото. Есента раздаде златни плодове на всички градини, но не даде нито един на градината на Великана.
- Той е егоист - казваше тя.
Така, зимата царуваше там непрекъснато, Северният Вятър,Градушката, Ледът и Снегът танцуваха между дърветата.
Една сутрин Великанът бе събуден от пленителна музика. Тя звучеше в ушите му неизказано приятно и той помисли, че царските музиканти минават наблизо. Всъщност едно малко канарче пееше навън, близо до прозореца, но тъй като Великанът отдавна не беше слушал птича песен, тя сега му се стори най-хубавата музика в света. Тогава Градушката прекъсна своя танц и Северният вятър престана да бучи. Сладък аромат нахлу властно през отворения прозорец.
- Пролетта трябва да е дошла! - възкликна Великанът, - скочи от леглото и погледна навън.И що да види!
Навън се откри пред очите му една невероятно хубава гледка. През една малка дупка на стената децата се бяха промъкнали в градината и седяха по клоните на дърветата. На всяко дърво имаше по едно малко дете. И дърветата от радост, че децата се бяха върнали, бяха се покрили с цветове и нежно люлееха ръце над детските главички. Птичките радостно чуруликаха и хвърчеха, а цветята гледаха през зелената трева и се смееха. Това беше чудно красиво зрелище. Но само в един ъгъл на градината още беше зима. Това беше най-отдалеченият ъгъл и там имаше едно дете. То беше толкова малко, че не можеше да достигне клоните на дървото, обикаляше около него и горчиво плачеше. Бедното дърво още беше покрито със сняг и слана и Северният вятър духаше и виеше над него.
- Скочи, малко момченце! - казваше дървото и навеждаше клони толкова ниско, колкото можеше, но момченцето беше много малко.
И като видя това Великанът, сърцето му се трогна.
- Какъв егоист съм бил! - каза си той. - Сега вече зная защо Пролетта не е искала да дойде тук. Ще поставя това детенце на най-високия клон на дървото и ще съборя стената. Моята градина занапред ще бъде място за забавление на децата.
Той истински се разкайваше за това, което бе направил.
Великанът тихо слезе по стълбите, отвори леко вратата и влезе в градината. Но щом децата го видяха, разбягаха се и в градината отново настана зима. Само малкото момченце не избяга, защото очите му бяха пълни със сълзи и то не забеляза Великана. Той безшумно се приближи зад него, вдигна го леко на ръце и го сложи на дървото. И дървото изведнъж разцъфтя, птичките кацнаха по клоните му и запяха, а малкото момченце протегна ръце, обгърна шията на Великана и го целуна. Когато другите деца видяха, че Великанът не беше вече лош, те тичешком дойдоха и Пролетта се върна заедно с тях.
- Сега тази градина е ваша, малки деца - каза Великанът. После взе една брадва и събори стената.
Когато на обяд хората отиваха на пазар, те видяха Великана да играе с децата в най-хубавата градина, която бяха виждали през живота си.
Децата играеха всеки ден, и вечер идваха да кажат лека нощ на Великана.
- Но къде е Вашето другарче - попита той веднъж - онова, което аз поставих на дървото?
Него Великанът обичаше най-много, защото то бе го целунало.
- Не знаем - отговориха децата - то си замина.
- Кажете му да дойде утре - заръча Великанът.
Децата отговориха, че не знаят къде живее и никога по-рано не са го виждали.Великанът много се наскърби.
- Колко ми се иска да го видя! - казваше си той.
Годините минаваха. Великанът остаря и отслабна. Той не можеше вече да играе, седеше на своя голям стол пред прозореца, гледаше играта на децата и се радваше на градината си.
- Имам много хубави цветя - утешаваше се той, - но най- прелестните цветя на света това са децата!
Една зимна утрин Великанът, обличайки се, гледаше навън през прозореца. Той не мразеше вече зимата, защото знаеше, че тя е просто заспала пролет и че цветята си почиват. Изведнъж, учуден, той разтърка очи и втренчи поглед: в най-отдалечения ъгъл на градината имаше едно дърво, цялото покрито с чудно хубави бели цветчета. Клоните бяха позлатени и на тях седеше малкото момченце, което той така беше обикнал.
Великанът радостно изтича по стълбите надолу и влезе в градината. Той бързо я прекоси и дойде до момченцето, изведнъж лицето му почервеня от гняв.- Кой е посмял така да те нарани? - извика той, защото по дланите на детето имаше следи от два гвоздея, а по малките крачета също.
- Но кой си ти? - каза Великанът. Изведнъж го обзе страх и той коленичи пред малкото дете.
- Един ден ти ме остави да играя в твоята градина. Днес пък ти ще дойдеш в Моята градина, а тя е Раят.
И този ден, когато децата дойдоха в градината, те намериха Великана да лежи под дървото мъртъв, цял покрит с бели цветя...
Селма Лагерльоф
ГНЕЗДОТО НА СТЪРЧИОПАШКИТЕ
Живееше в пустинята отшелникът Хато. Той непрестанно се молеше на Бога. От пукване на зората до вечерта ръцете му бяха издигнати нагоре към небето.
Хато беше човек, който добре бе познал човешката злоба и ненавист. Мъките и преследванията, на които той бе станал жертва, го бяха накарали да се оттегли в пустинята, гдето в пясъка бе си изкопал леговище на див звяр. С дългото си страдание в това пустинно място, с лишенията си, той си бе спечелил славата на много свят човек, чиито молитви се издигаха като благовонно кадило пред престола на Бога.
Един ден отшелникът бе застанал пред пещерата си и се молеше на Бога, просейки от Него да настъпи по-скоро съдният ден за грешния човешки род. Призоваваше и ангелите да надуят гръмките си тръби и известят страшния край на това царство на греха...
Около пустинника се разстилаше гола и неплодородна пустиня. Често се вдигаше буря и страховито ревеше, сякаш заплашвайки всичко живо със скорошна погибел. Недалеч от него растеше стара, изкорубена върба. По едно време една двойка стърчиопашки се засуети около дървото, явно, с намерение да свие на него гнездо. Но силният вятър, пък и неустойчивите клонки на върбата, които лесно се слягаха
надолу, пречеха на птичето желание и накрая стърчиопашките - отчаяни - се отказаха от желанието си. И понеже друго дърво наоколо нямаше, те трябваше да отлетят оттук... и да оставят пустинника още по-самотен. Добре че преди да напуснат това място, те някак изпитателно го наблюдаваха...
А той беше висок човек, жилест, почернял и целият обрасъл в косми. Изопнатите му и засъхнали мускули лишаваха от всякаква форма членовете му, и ръцете му не бяха нищо друго, освен дълги кости, покрити с твърда и набръчкана кожа. Слънцето и дъждът бяха придали на косата и брадата му сивозелените оттенъци на върбата. И бедните птички, които диреха удобно място за своето гнездо, помислиха отшелника за друга стара върба и една от тях бързо прилетя и кацна на издигнатата ръка на отшелника. След малко стърчиопашки-те отлетяха нейде и почнаха на носят сламки и листа, докато най-после с големи усилия успяха да поставят основите на гнездото между пръстите на стария отшелник. Бедният човек! Той не можеше да мръдне, защото, за да умилостиви Бога, бе дал обет да се моли неподвижен от пукване на зората до мрак.
Малките птички продължиха строежа на жилището си и на мръкване то беше вече готово.
Някакво чудо беше станало и с Хато.Този суров и див човек, който до този ден гонеше от пещерата дори и малките невинни деца като им казваше, че по-добре е било да не са се раждали, сега се боеше да направи и най-малко движение, да не би да изплаши малките птички. Свиването на птичето гнездо на ръцете му беше изтълкувано от него като знак, изпратен от Бога, че ако той продължи да се моли с вдигнати към небето ръце, докато птичките измътят малките си, то Бог ще чуе молбата му и ще унищожи този грешен човешки род. Селяните, които се бояха от гибелното могъщество на молитвите на отшелника, се стараеха да смекчат гнева му, като му носеха хляб и мляко. Те повдигаха до самите му уста гърнето с млякото и сами му поставяха в устата късчета хляб. Но дори и този трогателен жест не трогваше озлобения от живота Хато и той, неблагодарен, ги прогонваше...
Една нощ пустинникът, тъй както си спеше - седнал и с издигнати ръце - беше събуден от напористо цвъртене: над главата му звучеше истински птичи концерт. Хато разбра, че птиченцата се бяха излюпили, с което обетът му свършваше, но реши да изчака - така с вдигнати ръце, до ръзсъмване, когато Бог и без друго щеше да унищожи света. Сутринта двете стърчиопашки излетяха от гнездото да търсят мушици за малките и Хато остана сам с тях. Изведнъж го обзе непреодолимо желание да види току-що новоизлюпените птиченца и той, необяснимо и за самия себе си, свали внимателно ръце и погледна в гнездото. Сърцето му заби от вълнение и някаква странна и неподозирана любов и нежност прониза цялото му същество. Пред очите му мърдаха шест голи телца, лишени от очи и крила, но с широко отворени човки. Хато притвори очи, като че ли обмисляше нещо трескаво, след това вдигна глава към небето, и каза:
- Господи, когато слезеш да унищожиш този зъл свят, пощади тези невинни създания... и майка им, за да може да ги изхрани и отгледа!
От този ден отшелникът вече не кълнеше селяните, които му донасяха храна и веднъж дори смутено им благодари.
Мина седмица. На малките почнаха да никнат пера и Хато по-често сваляше ръце, за да им се радва. Но той продължаваше да бъде уверен, че щом малките хвръкнат от гнездото, Бог ще разруши света, а с него може би и тези мили същества, и още хиляди и хиляди заедно с тях... И затова почна вече да се разкайва за тая си молба, защото би трябвало да обрече на гибел тези птиченца, за чието излюпване и израстване беше положил толкова много усилия и труд! Постепенно в сърцето и душата му нахлуваше чувство на обич към слабите и унижените. Но понякога старият човек в него отново взимаше връх и тогава на Хато му се приискваше да хвърли малките птички в реката, за да умрат щастливи, без да са познали какво нещо е скръб, немотия и глад...
Един ден, когато същите тези черни мисли смущаваха сърцето му, един сокол се спусна върху малките стърчиопашки. Хато с две светкавични движения премести малките в лявата си ръка, а с дясната стовари тежък удар върху връхлитащия хищник, който - зашеметен - грозно изписка и избяга. Малките бяха спасени. От този ден те станаха още по-мили на суровия отшелник.
Дойде и денят, когато малките птиченца изхвръкнаха от гнездото. Родителите с радост на¬блюдаваха как малките хвърчаха - несмело и малко несръчно - и се радваха. Почувства се щастлив и старият Хато - нали и той имаше дял в отглеждането им, пък беше спасил и живота им от сигурна смърт...
- Кой знае - мислеше си той - дали Бог не държи земята в десницата Си, така както той държеше малкото гнездо на стърчиопашките? Кой знае дали и Той не е обикнал всички ония, които живеят в това грамадно гнездо, както и сам той бе обикнал малките птички? И дали в момента на разрушението на света, няма да се смили над земните жители и обитатели, както той, отшелникът, се бе смилил над малките птички?
На другия ден гнездото беше вече празно и душата на Хато се изпълни с мъка. Той бавно спусна ръцете си надолу и с трепет и съжаление очакваше да чуе зловещите тръби на последния съд, разтърсването на земята, разклащането на небесния свод. Но вместо всичко това... изведнъж, всички стърчиопашки - и големи и малки - започнаха да кацат по главата и раменете му, и весело да чуруликат. Те не бяха забравили своя приятел, за когото вече знаеха, че не е никаква върба, а жив и добър, много добър човек, и сега бяха дошли да му благодарят за всичкото добро, което им беше сторил. А Хато - потресен от радостна възбуда, коленичи на земята и горещо се помоли:
- Господи Боже! Смили се над всички хора и над техните слабости, имай милост над всички бедни и нещастни човеци и над всичко живо на земята.
И за пръв път от десетки години насам блажена усмивка грейна като слънце върху измършавялото и старо лице на отшелника...
Селма Лагерльоф
