Християнска приказка за деца
Предисловие
Светът на приказките е удивително прост, в него няма двойственост: доброто е добро, а злото – зло.
Но сега този свят е тежко болен. Исконният враг на човечеството е съумял да примеси към него своята лъжа! Сега “добри” герои стават човекът-паяк и човекът-прилеп - полухора-полузверове, които в приказките се наричат хора-таласъми или просто – “вампири”.
А “вампирът”, както е известно, отнема на хората тяхната жизнена енергия.
И ето - от чудесния свят на приказката, а заедно с това и от нашите деца, започна да изчезва онази прозрачна чистота, която е истинският живот.
Някъде в съкровените дълбини на душата, там, където всеки възрастен човек си остава наивно дете, ми стана болно до сълзи и много ми се прииска изведнъж да се появи някой могъщ руски богатир като Иля Муромец и да разгони тези несметни пълчища врагове!
Това желание беше толкова силно, че се хванах за перото и започнах да пиша.
Така се роди книгата, която ти, мой читателю, държиш в ръце – приказката за Иван-богатир и Царството на лъжата.
Иван - богатир и царството на лъжата
И. Литвак
Кога се е случило това, не ми е известно. В една страна, през девет царства в десето, живял цар Симеон. Той бил тих и кротък, не проливал кръв напразно и хората го обичали като роден баща. Нарекли го Симеон Тихи.
Царят имал жена, която се казвала Марта. Той я обичал силно, не я огорчавал никога и я наричал само “Моя радост”. Тя била толкова красива, че нито може да се изкаже, нито да се опише! Но най-красиви били очите й: сини-сини и толкова добри, че който я погледнел, му се струвало, че тя вижда цялата му печал.
Живели царят и царицата дълго и щастливо. И ги наградил Господ за праведния им живот с трима синове. Най-големият се наричал Егорий, средният – Григорий, а малкият – Йоан, по нашему – Иван.
***
Недалеч от царския дворец се издигали високи планини. Там, на мястото, откъдето всяка сутрин над страната на цар Симеон Тихи се показвало слънцето, до върха на най-високата планина, като гнездо на лястовица, се издигал чуден манастир.
От тези поднебесни висини, по случай раждането на малкия царски син, се спуснал, като потропвал с тояжката си, манастирският игумен – отец Атанасий.
Старецът потопил младенеца в купела със студена вода, три пъти изричайки името му и като предвидял неговия славен живот, предсказал:
- Този младенец ще стане славен и могъщ богатир, какъвто още не се е раждал в нашата земя: за ваша радост и за спасение на много народи!
Така и станало.
Раснал Иван не с дни, а с часове. Когато станал на месец, се изправил на крака, на два – се качвал сам на коня, а на година – бил такъв богатир, че никой не смеел да се мери с него! Можел с една ръка да изтръгне от земята и най-здравото дърво и да го хвърли високо-високо над белите облаци.
По-големите братя също били необикновени юнаци, но обичали да прекарват времето си в безделие. Случвало се с часове да ядат и пият на изискани трапези от златни и сребърни съдове. После отивали на царски лов – за глигани и мечки. Хъркали в спалните си толкова богатирски, че зад стъклата на гравираните шкафове кристалните съдове звънели и този звън се чувал далече зад пределите на двореца…
Иван често се качвал в планината. И там заедно с монасите-черноризци изсичали от скалите каменни блокове. После ги спускали с плетени кошници в долината, където умели майстори строяли от тях здрави и красиви къщи. Каменните стени пазели надеждно своите жители при лошо време от силни ветрове и проливни дъждове.
***
Бързо върви приказката, но работата не става бързо. Дните излетели като прелетни птици.
Чул веднъж цар Симеон, че в една далечна страна се е възцарил нов цар – Тивин Дурман, син на паяк. Откъде се е появил – Бог знае! Едни казвали, че е излязъл на повърхността от дълбока дупка, като първо завладял подземното царство на червеите и другите пълзящи гадини. Други пък казвали, че със силен вятър го е донесла последната буря, която трошела дърветата като тънки тръстики.
Той превзел властта вероломно, изгонил предишния крал – Белу и прелъстил със сладки приказки всички тамошни жители!
Тези слухове дошли и до тримата братя: Егор, Григорий и Иван. Те се поклонили до земята на своя баща и му казали:
- Пусни ни, мили царю бащице, с богатирска сила да се справим със задморското чудовище!
Затъжил цар Симеон. Жал му било да се разделя със синовете си, но как би могъл да удържи юнаците?!
Започнали братята да се приготвят за път. Егор и Григорий само за провизиите мислели. Подготвили им тридесет талиги с храна и напитки. Походът бил далечен, братята можели да изгладнеят, как да се върнат в къщи от половината път?!
А Иван – скочил на своя кон и бил готов. Само прахта се вдигнала като стълб след него и отново се слегнала на пътя, и дим да го няма.
Като лек вятър се изкачвал той по планинските пътеки към манастира за съвет от стареца Атанасий.
***
Когато стигнал до дъбовите врати, Иван скочил на земята и влетял в павирания двор. Поклонил се, скръствайки длани под благословението на стареца. А той, като че ли него чакал. Благословил младия богатир и тихо промълвил:
- Зная защо си дошъл при мене. Трудно дело си замислил! Юнашка сила и смелост, разбира се, не трябва да взимаш на заем. И сърцето ти е добро, а без това не можеш да бъдеш истински богатир. Но това не стига, за да се справиш с такъв коварен враг! Ще ти дам верен слуга за помощ и за добър съвет.
Старецът се обърнал леко встрани и махнал на някого с ръка. Веднага застанало пред Иван момче на десет години – пъргаво и решително. Къдриците му като злато блестели на слънцето. А очите му – големи, сиви и сериозни, като че ли не е момче, а зрял мъж, изпитан в беди и несгоди.
- Ти не гледай, Иване, че е малък на години и на ръст още не е израснал, - казал старецът. – Рано сутрин, когато всички още спят, той излиза тайно от манастира и като прекланя колена, възпява в чудна песен Бога. И такава красота се усеща в тази песен, че при него идват дивите зверове. Планинските потоци спират, за да не нарушат тържествената тишина, която се спуска тогава на земята! Сираче е той, наричат го Роман. Стават вече няколко години, откакто дойде при нас. Аз говорих с него. Той е готов да тръгне с тебе, само да заповядаш…
Поклонил се Иван-богатир до земята на стареца Атанасий. Като роден брат прегърнал малкия Роман. А после приел от стареца не само благословение за бой с лютия враг, но и бащиния си меч, който се съхранявал в манастира, защото дотогава бил непотребен.
Преди отпътуването старецът прошепнал нещо на ухото на Иван. Види се, дал му обещания съвет. А след това махнал с ръка и още дълго стоял, подпрян на здравата кедрова тояга, докато не се скрили от погледа му конниците, насочили конете си към невидимата съдба…
*
Широко и волно се били разположили по зелените хълмове малки селца. Където и да погледнеш – необозрим простор! По полянките тук и там се виждали крави. Здраво хванали ралото селяни, орели нивите с малки кончета. И нямали време да се откъснат от работата и да погледнат надолу, където по пътя, извит между хълмовете, препускали двамата конника.
Препускали те вече много дни подред. Спирали да спят където дойде. А когато утрото се пробудело и се покажело ясното слънце, окъпано в роса, отново се отправяли на път.
Дълго ли пътували, малко ли, в далечината се появила самотна войнишка фигура. Войникът вървял, удрял барабана и сам си определял ритъма. На гърба си носел кожена раница и старо оръжие, изпитано в много боеве. Оръжието за войника е верен другар, винаги е под ръка и стреля без да пропуска целта.
- Ей, войниче! Далече ли отиваш? – извикал Иван.
- Пътят ми не е нито близо, нито - далеч. Като да докоснеш нещо с ръка, а да не можеш да го стигнеш. Търся аз могъщия богатир Иван.
- Ако е така, намерил си го. Иван – това съм аз.
Спрял войникът, погледнал го под козирката. Измерил го със строг поглед, поусукал сивите си мустаци и казал:
- Чух, че искаш да провериш с меча си, дали шията на цар Дурман е твърда. Реших да ти помогна, с каквото мога. И макар да нямам твоята сила, по-остро око и по-верен помощник в боя няма да намериш.
- Че какво пък, ако наистина твърдо си решил да тръгнеш с нас, радвам се да те приема сред моите приятели. Как се казваш, войниче?
- Петър, - отговорил войникът и без да казва нито дума, бодро закрачил след тях.
И странна работа, макар Иван и момчето да не сдържали конете си, войникът вървял, без да изостава нито на крачка!
Така привечер те се добрали до най-близкото село. То било малко, стояло на брега на ручей, който криел прозрачната си вода във водни лилии. Иван пуснал към него конете, а сам бързо се изкачил по полегатия склон и почукал тихо на вратата на леко наклонената крайна къщичка.
През прозореца на тази къщичка се виждал слаб огън. Дочуло се леко шумолене, вратата едва-едва се поотворила и на прага се появила дребна старица.
- Ще пуснеш ли, бабо, пътници да пренощуват? – попитал Иван, - Когато дойде утрото, ще си заминем. Тихо ще си тръгнем, и да спите, няма да ни чуете! Спокойният ви сън няма да нарушим.
- По говора се познава, не е тукашен човекът. Пусни ги, бабо! Нека да пренощуват. – Раздал се от къщата старчески глас.
Старицата отстъпила назад и пуснала пътниците в къщата.
Тя поканила с жест гостите да седнат на проста вечеря, а от дълбочината на къщата при тях излязъл висок, слаб старец. Гордата осанка и благородните черти на лицето показвали знатния му произход, а протритите дрехи носели отпечатъка на отдавнашен разкош.
- Накъде отивате, добри хора? – попитал той.
- Идваме от далечно царство, през девет царства в десето. А търсим царя-паяк Тивин Дурман, който заставя хората да леят горчиви сълзи и ги заключва в дълбоки подземия!
Нощният сумрак като че ли се сгъстил още повече и покрил лицето на стареца, когато Иван-богатир произнесъл името на царя-паяк. И той им разказал своята печална история:
- Кой от вас би могъл да си помисли, че грохналият старец, който седи сега с вас на една маса, е бил по-рано кралят на тази някога богата и прекрасна страна! Трудно ми е да си спомням за това, а още по-мъчно - да разказвам…
Когато царят-паяк се появи в нашата страна, той беше дребно и уродливо същество. Но как говореше!... Какви сладки, измамни думи вливаше той в ушите ни! А в същото време незабележимо ни примамваше с призрачни мечти за голямо щастие, което можем да получим от мъхнатите му лапи!
Веднъж той ми подари малко огледало. Когато погледнах в него, забравих всичко на света! Като потънал във вълшебен сън, аз видях онова, за което съм мечтал в своя живот… Отново бях млад и силен. Тръби и фанфари се смесваха в общ поток с виковете на народа, който прославяше своя велик крал! Всички съседни владетели прекланяха глава, стоейки на колене пред трона ми. Хазната преливаше от съкровища. Аз се възнасях в славата си все по-нагоре и по-нагоре…
Но като че ли син дим покри изображението в чудесното огледало. Аз се събудих от съня. Нужно ли е да казвам как бях благодарен на царя-паяк за такъв подарък? По моя заповед стотици майстори-ювелири под негово ръководство изготвиха за жителите на моята страна огледала, гледайки в които всеки се унасяше в своите мечти.
А в същото време гнусният паяк пусна навсякъде син дим, от който хората губеха паметта и волята си. Този дим проникваше в човека, изпълваше цялата му душа и накрая със здрави вериги сковаваше ръцете и краката му.
Тогава се появиха стражите на паяка. Най-много приличаха на сиви, виещи се на пръстени крилати змейове. Те вкарваха хората в дълбоки подземия, където паякът се чувстваше пълен стопанин и господар.
- И вие даже не се опитахте да се борите?! – попитал, поразен от чутото, Иван.
- Как да не се опитахме? Аз пробвах да събера войска. Но много от хората, упоени от синия дим, застанаха на страната на царя-паяк. Освен това, по време на решаващата битка, незнайно откъде, се появи Черен рицар, свиреп като тигър! В един миг той се пренасяше в своя развяващ се плащ от едно място на сражението на друго, като навсякъде сееше смърт и ужас! Но между нас нямаше такъв богатир, който да му се противопостави в схватката. Както се оказа впоследствие, той бил далечен родственик на царя-паяк, който го извикал на помощ.
По-рано моята страна се казваше Страна на Радостта, а с идването на власт на паяка започна да се нарича Печална страна…
Старецът горестно замълчал. Приятелите неволно затихнали. Накрая Иван нарушил мълчанието.
- Кога стражата на паяка отвежда хората в плен? – попитал той.
- Това се случва почти всяка нощ. Възможно е да се случи и тази. Вие можете да станете свидетели на това зрелище, защото къщата ни стои на самата граница, зад която започват владенията на цар Дурман.
В същото време се чули странни звуци. Те напомняли звънтенето на множество стъклени камбанки. На душата на Иван и неговите другари станало тъжно, като че ли нещо се свило вътре в тях в очакване на неприятна среща.
Като взел лампата от масата, Иван внимателно отворил вратата и излезнал на двора. Войникът и момчето го последвали.
На небето ярко светела луната, така че и без лампа се виждало отчетливо ясно всичко, което ставало наоколо. По пътя се движела верига от хора. Главите им били приведени към земята и като че ли тежък товар смазвал превитите им гърбове. Отстрани ги съпровождали странни същества, които приличали на отдавна измрелите дракони. На врата на всеки от пленниците на тънка верижка било окачено сребърно огледало. Върху него с черни гравирани букви било написано названието на това щастие, което е получил човекът от царя-паяк. При ходенето огледалата жално звънтели и създавали музиката, която така тягостно подействала на нашите приятели.
- Къде ги водят? – попитало момчето.
- Изглежда в подземието на царя-паяк, - отговорил Иван и ръката му неволно напипала дръжката на бащиния меч.
- Даже не се опитвай да се справиш с тях, - чул се отзад гласът на стария крал. – С твоята сила можеш да излезеш срещу всеки враг. Но не можеш да посечеш с меч сместа от мъгла и дим, от която са създадени тези дракони!
- Да, разбира се, мечът тук няма да помогне. Аз ще го запазя за цар Дурман и неговия Черен рицар. Тук е нужно по-силно средство.
Иван се обърнал към момчето и го хванал за раменете със силните си ръце. Като гледал твърдо в сивите му очи, той казал:
- Пей, Романе! Изпей тази песен, от която на душата става така леко, че ти се иска да излетиш на небето! От която се прекратяват караниците и враждата и даже дивите зверове излизат при тебе от горския гъсталак, без да си причиняват вреда!
Лицето на момчето като че се осветило в тъмнината от невиждана светлина. То бързо извадило от походната торба свещената книга с псалмите на цар Давид и като я отворило, я приближило към подскачащото пламъче на лампата.
Като лек повей в обедния зной се понесъл в нощта чистият глас на момчето. Думите на химна, прославящи Всемилостивия Бог, се вдигали във висините на небето и с непобедима сила падали от висотата към земята.
Стражите на паяка започнали да се извиват и да се гърчат, превръщайки се в разкъсани кълбета лют дим. Те беззвучно тракали с острите си зъби, дращели с нокти във въздуха, като че се сражавали с невидим враг. Думите на свещената песен ги притискали към земята, сковавали движенията им и накрая ги превърнали в сиви парцали пепел, които, като се смесвали с капките роса, попивали дълбоко в земята.
Малките огледала със звън се разлетели на множество парченца. Невидимите вериги, свързващи пленниците, се скъсали под нечия властна ръка, а хората като че ли се събудили от дълбок сън. Те изумени се оглеждали наоколо, без да разбират какво е станало с тях.
Сълзи на безгранична вяра се стичали по страните на момчето, когато завършило песента. Войникът стоял като омаян. А Иван, изпълнен с ликуване, завикал:
- Радвайте се, хора! Вие сте свободни! Отивайте си по домовете и разкажете на всеки, когото срещнете, че идва краят на властта на мерзкия цар Дурман!
И като подхванал малкия Роман, вдигнал го високо във въздуха и се разсмял така силно, че в отговор одобрително зашумели дърветата в гората. Лъчите на издигащото се слънце осветили всички пътища и пътеки. По тях се прибирали освободените пленници и навсякъде се разнасяла радостната вест за първата победа.
Като се простили с гостоприемния стар крал и като узнали пътя към столицата, нашите приятели се отправили по-нататък.
***
А в това време в огромна зала, осветена със запалени факли, по дебела и лепкава паяжина напред-назад тичал цар Тивин Дурман І. Ту в облика на голям гаден паяк, ту приемайки човешки образ с червена, издължена нагоре яйцевидна глава, изпъстрена с дребна паяжина, той никъде не намирал покой.
Насред залата стоял строен витяз. Черен кожен плащ падал от раменете му на студения каменен под. Главата му, покрита с шлем, се украсявала от два закръглени в краищата си рога. Горната част на лицето му се скривала от маска, през отверстията на която гледали към царя-паяк две светещи с хладен блясък очи. Рицарят стоял твърдо, скръстил силни ръце на гърдите си и изглеждало, че никой и нищо не ще може да го премести от мястото му, докато той сам не поиска това.
- Колко време изгубих, за да утвърдя своята власт над тези земи! – разнасяли се от различните краища на залата гневните думи на царя-паяк. – Колко сили трябваше да положа, за да напоя въздуха със смрадта на гниенето!
Тези негодни хорица даже не опитаха да се съпротивяват! Кралят им избяга от страната след първата битка! И само техните деца, да – децата им, не искаха да дишат отровения въздух. Но в края на краищата успях да измамя и тях! Колко просто беше това – трябваше да им дам книжки с прекрасни картинки, та нали децата обичат именно картинките повече от всичко друго! И освен това в тези книжки доброто трябваше да бъде изкривено до безобразие, а злото - да извършва добри дела!
Ние измамихме даже децата, Черни рицарю!
И ето че след толкова старания и безсънни нощи идва някой си Иван със сополиво момченце и стар войник и всичко е напразно. Моята стража се превръща в сажди, а пленниците се разбягват по цялата земя.
Черният рицар едва присвил рамене:
- Те няма да стигнат далеч. Съвсем скоро ще ги настигне един от нашите отряди с отбрани воини, на които е поверена охраната на всички пътища и населени места. И след един ден вашият Иван заедно със своите приятели ще стои тук със завързани ръце и крака!
Рицарят се приближил към отворения прозорец, рязко размахал ръце, при което наметалото му се издигнало нагоре и заприличало на крилата на прилеп, и безшумно излетял от кулата на двореца.
***
След победата над сивите дракони Иван и Петър решили да патрулират нощем. През тази нощ било ред на Иван да стои караул, а войникът и момчето се топлели на малък огън. Димът се виел в небето като тънка струйка. Високо-високо над короните на боровете горели звезди. Роман лежал, подпрял глава на ръце, и си мислел: “Колко много звезди има на небето! Като хората на земята! Всички звезди са различни и всички хора също са различни. Макар, разбира се, и много да си приличат. Но защо едни хора са щастливи, а други – нещастни? Защо?”
- Чичо Петър. Чичо Петър! Спиш ли?
- Не спя.
- Все си мисля, защо едни хора са бедни, а други – богати? Едни – щастливи, а други – не?!
Някъде в дълбоката гора извикала нещо на своя език сова. Войникът леко се протегнал и бавно започнал да разказва:
- Бях чувал от своя дядо, че в селото, където съм се родил, някога живеели двама братя: Степан и Лаврушка. Те работели много, а живеели бедно, но не унивали и си пеели само весели песни.
Случило се така, че веднъж големият брат намерил в полето гърне. Извадил го и започнал да сваля капака. А капакът бил запечатан и не било лесно да се отвори. Докато се занимавал с това, дошъл и малкият брат. Опитали с ножа и що да видят – златни и сребърни монети! Отдавна сечени и с надписи не по нашему, а по басурмански. Изглежда, някога един от воините закопал съкровището си, а след това не се върнал за него.
- Какво ще правиш, брате, с такова богатство?
- Не е работа за твоя ум! Не си го намерил ти и не ти ще решаваш.
Насипал Степан всички монети обратно в гърнето и го помъкнал със себе си в къщи.
След това братята дълго не се виждали. По-големият си купил къща в града. Оженил се за богата невеста и заживял безгрижно. Каквото му се приискало на душичката, веднага се появявало в къщи. И още как – с такова богатство!
Живял така Степан, живял, а щастието все не идва и не идва. Като че ли има всичко! А щастие – няма!
Зашил парите си във възглавницата. Нощем спял на нея, денем ги затварял в кован сандък, а ключът от сандъка носел на верижка на шията си.
Ако бедняк почукал на вратата, заповядвал да го изгонят. След време пуснал зли кучета, така че бедняците започнали да заобикалят къщата му на три версти.
Чул за това Лаврушка. Жално му станало за брата – погива! Заплакал, паднал на колене и започнал да прави земни поклони. Бога молел, да помогне на брат му! Казано е в Светите Книги, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Небесно! Молел се той и не усетил как заспал. И чул на сутринта, че някой чука на вратата. Отворил – Степан! Как така? Какво е станало?
ез нощта цялата му къща изгоряла до основи. И сандъкът изгорял, макар че бил изкован от желязо. Жена му като разбрала, че мъжът й се е разорил, плюла си на петите и избягала при баща си. Останал Степан сам, само ключът се клатушкал на верижката.
Прегърнал го Лаврушка, боял се да не посегне на себе си от мъка. А Степан се усмихвал широко и светло. Като че ли не мъка, а голяма радост го сполетяла.
- Ех, - казал, - брате! Да знаеш колко леко ми стана на душата, когато изгубих всичко! Като че ли тежък товар смъкнаха от мене!
И наистина, богатство, което харчиш само за себе си, носи единствено мъка!
Заживели братята тихо и мирно, както в предишните времена. И не гладували, хляб винаги имали достатъчно. Ето такава една история…
И така, помисли си, Романе, трябва ли да се преследва богатството и голямо ли щастие дава то?...
Завършил войникът историята и заспал, а може би само си дал вид, че заспива. Така че Роман и да искал да попита още нещо, трябвало да се обърне настрана и също да заспи, като подложи ръка под главата си.
***
На следващата сутрин приятелите минали през високите врати на главния град на страната.
От прозорците на къщите се показвали лицата на стопанките и любопитните муцунки на децата – не всеки ден минавали по улиците им чуждестранни гости! На стените, тук и там, се виждали интересни предмети, вместо надписи. Обувката показвала, че там се намира обущарска работилница. Ножиците – шивашка. А козунакът означавал, че там има пекарня.
От любопитство Роман задържал коня си пред един предмет с необикновена форма. На изкусно направено от сребърна нишка цветче мирно седели два гълъба-играчки. А долу, обвита около стъблото на цветето, към тях пълзяла отвратителна отровна змия. От дюкяна излязъл търговец и започнал ниско да се кланя, сякаш искал с брадата си да измете целия боклук под краката на пътниците.
- Влезте! Влезте, драги гости. Всичко, което ви е нужно, ще намерите в моето дюкянче!
- Чичо Петър! Виж – колко много играчки! Прошепнал Роман на ухото на войника. – И какви са странни! Само хищни паяци и змии! И дракони, съвсем същите като тези, които водеха пленниците в подземието. А лицата на войничетата са толкова зли, като че не са хора, а люти зверове в човешки облик!
- Е какво, любезни, - обърнал се войникът към търговеца, - по-хубави играчки не се ли намират при вас?
- Според указа на най-добрия и най-мъдър от всички цар Дурман се разрешава да се продават само такива играчки. Те събуждат в децата любов към всичко добро и прекрасно!
- А според мен от тях децата ще станат зли и жестоки!
- Но какво говорите, какво говорите! Грешите! Не искате ли да погледнете? По заповед на нашия най-добър цар на всички новопристигнали се дават чудни огледала, при това съвсем безплатно!
Търговецът ловко извадил из-под тезгяха малко огледалце, но богатирът Иван, дотогава мълчаливо наблюдаващ всичко, хванал ръката му.
- Нима не ти е известно, търговецо, че най-мъдрият от всички цар Дурман е заповядал всички вълшебни огледала да се счупят и под страх от смъртно наказание никой да не се оглежда в тях!
Търговецът трепнал. Пръстите на ръката му от изненада се разтворили, огледалото жално дръннало в пода и се разлетяло на парчета.
- Нима е имало такава заповед?! – изплашено попитал той.
- Ще има, - отговорил богатирът, - и не по-късно от тази вечер!
Като оставили объркания продавач да мете парченцата, Иван и приятелите му се насочили към градския площад.
***
Високо в небето се развявали знамена. На тях се виждали изображенията на паяк и черен прилеп – новият герб на Печалната страна. На площада ставало нещо необичайно. Наоколо се тълпял народ, чувал се смях и възбудени викове.
Когато се приближили, нашите приятели видели странно зрелище. Няколко момчета биели разрошен малчуган на около седем години.
- Защо го бият? – попитал някой от тълпата
- Вероятно е настъпил по крака един от тях! – отговорил друг.
Момчето нелепо размахвало ръце и се опитвало да се изплъзне от ударите, но скоро под освиркване и подигравки паднало през глава на паважа. Юношите продължавали да го ритат с крака.
Без да мисли дълго, войникът Петър започнал да се промъква напред. След минута едно от момчетата, изглежда главният инициатор на боя, вече безпомощно се мятало във въздуха, като се опитвало да се отскубне от ръцете му, но той здраво го държал за подгъва.
Тълпата замлъкнала – никой не очаквал такъв обрат на събитията.
Изведнъж пред войника като че из-под земята изникнали двама високи стражи. Те били облечени с железни ризници, в ръцете си държали копия, а на гърдите на всеки от тях бил изобразен знакът на хищния паяк.
- Нима не ти е известно, чужденецо, - извикали те едновременно, - че по законите на страната ни всеки има право на абсолютна свобода. Може да прави всичко, което иска! И никой да не смее да му пречи! Това велико благо даде на подвластните му народи цар Тивин Дурман І. Всеки, който посмее да наруши този закон, подлежи на арест и смъртно наказание!
При тези думи те протегнали ръце към войника, но се заклатили и с грохот се разлетели в различни посоки. А на мястото им Петър видял богатира Иван!
- Те нарушиха закона на тази страна – с престорена сериозност казал той – трябваше малко да ги накажем!
Тълпата бързо започнала да оредява. Побойниците се пръснали на всички страни. От земята се вдигнало момчето, за което се застъпил войникът. То се отръскало и недоверчиво поглеждало ту към своите освободители, ту към стражите, които неподвижно лежали на земята.
- Как се казваш? – колкото се може по-меко го попитал войникът.
- А на вас защо ви е да знаете?!
- Трябва да знаем как да се обърнем към теб!
- Мякиш, - с нежелание промърморил малчуганът. Но като се огледал наоколо, лицето му се разтегнало в широка усмивка, - а тях вие ли ги разпръснахте?
- Като че ли ние!
- Знаеш ли, момченце, как да стигнем до царския дворец? – включил се в разговора Иван.
- До двореца?! – изплашено проговорил малчуганът и подсмъркнал с нос. - За знаене – зная. Но кой ще отиде там по собствена воля?!
- Ние ще отидем. Но ако се страхуваш, можеш да останеш.
Иван дръпнал повода и като обърнал коня, насочил го към най-близката улица. Приятелите му го последвали. Скоро чули забързани стъпки зад себе си. Мякиш със всички сили се стараел да ги догони и викал нещо след тях. Най-накрая вятърът донесъл думите на момчето.
- Почакайте! Почакайте! Ще ви покажа пътя! Почакайте!
След няколко минути той вече седял на коня зад Иван.
***
Пред главната кула на царския дворец вървели бързи приготовления за похода “Армия на реда”.
Там били тези воини, които предали своя крал Белу и преминали на страната на царя-паяк. Техните шлемове се украсявали с рога, в чест на командира им – Черния рицар. Споровете си войниците решавали с двубой. Противниците се затичвали и се блъскали с чела като млади овни. Който е по-силен – той е правият.
В свободното си време те си прехвърляли тежки гири, стремейки се да разкрасят и без това страшните си физиономии. Или седели в кръчмата, дръзко сложили краката си, обути в тежки ботуши, на масата, отпивайки от големи глинени чаши силно пиво. Като си пийнели, воините се прегръщали, клатели се в различни посоки и си дерели гърлата с буйни песни:
Нека пивото скочи високо
От нашите чаши, йо-хо-хо!!
Под грохота на чашите да пеем
За това как весело живеем!
Паякът без нас, да-да, ура!
Не би станал цар никога!
Под грохота на чашите да пеем
За това как весело живеем!
Черният рицар ни е командир,
Той в боя е непобедим!
Под грохота на чашите да пеем
за това как весело живеем!
Те наричали себе си “лоши момчета”! /…/ Но хората ги наричали просто “камшици”. И ето сега те се суетели, обличали се припряно в ризници и приготвяли оръжието си.
Началниците на отрядите с изхвръкнали от ярост очи, крещели на обикновените войници, които все не можели да се подредят в правилни редове. “Камшиците” спорели помежду си кой да застане пръв и кой – последен.
Барабанчиците се стараели с всички сили, когато удряли с палките сигнала за бойна тревога. Накрая войската успяла да се построи.
През цялото време в главната кула се чувало някакво странно бълбукане и клокочене. От там излизали накъсани облаци син пушек. Те все повече и повече се сгъстявали и накрая се плъзнали под краката на всеки от войниците. Цялата армия се вдигнала в открито небе.
Над главите на войниците, малко пред тях, разсичайки въздуха със свистене, летял техният главнокомандващ – Черният рицар. Той лично ги повел в бой като възнамерявал с един удар, веднъж завинаги да приключи с неканените пришелци.
***
От столицата на Печалната Страна до царския дворец се стигало за няколко дни. На коне би могло да се стигне много по-бързо и Иван се надявал да се срещне лице в лице с царя-паяк още на следващото утро. А засега пътниците си устроили място за почивка на брега на бърза река, на края на гората.
Но този път не им се отдало да си починат.
Първи забелязал надвисващата опасност Роман.
- Гледайте! Гледайте! – завикал той, сочейки към потъмнялото небе. – Колко са много, цяла армия! Как ще се справим с всички?
По небето, докъдето стигал погледът, в стройни редици върху сини облаци се носели въоръжени до зъби воини. Те не разбирали, защо са ги събрали толкова много. Всеки един от тях би могъл сам да прогони цели тълпи от жителите на страната! Самоуверено гледали от високо на земята и синята мъгла се отразявала на кълба в техните не знаещи жалост очи.
Без да каже нито дума, войникът Петър смъкнал оръжието си от рамо. Скоро към него се присъединил и Иван. Той изпъвал обтегнатия лък и тетивата с тих звън изпращала на път острите нажежени стрели. Нито един изстрел не пропаднал, нито една стрела не паднала на земята, без да порази целта. Те събаряли от шлемовете бичите рога, разбивали на парчета стоманените доспехи и воините, губейки равновесие, падали в реката.
Но те били твърде много!
По заповед на Черния рицар редиците на воините плътно се сгъстявали, запълвайки мястото на падналите и те, като неудържима армада, се приближавали към противника. Издърпвайки от разширенията на железните ръкавици късчета от леката паяжина на цар Дурман, те безстрашно скачали долу. Като държели мрежата над главата си, воините плавно се спускали на брега и веднага се хвърляли напред, размахвайки във въздуха тежки мечове.
Момчетата и войникът се скрили в разклонената корона на могъщ дъб. Никой не ги търсел, на “камшиците” не им било до това. Блъскайки се един друг, те влизали в най-гъстата част на схватката – там, където се биел един против всички богатирът Иван. В своето тщеславие всеки от воините мислел, че именно против неговата сила и ловкост богатирът няма да може да устои в боя!
Но напразни били надеждите им. Иван-богатир ги разпръснал във всички посоки. Минали само няколко минути от началото на боя и останките от разбитата войска, захвърляйки доспехите си, плували само по риза, спасявайки живота си, към другия бряг на бързата река…
Иван се чувствал като след добре свършена тежка работа. Той не се гордеел с победата си. Отивайки към реката, хвърлил бойните ръкавици и като свалил шлема си, сипал в него чиста речна вода. Но не било съдено боят да приключи толкова бързо.
Сянката на командира на армията на реда като черна мълния паднала от небето и остър меч прелетял над главата на невъоръжения Иван. В същия миг от короната на големия дъб блеснал огън и мечът, избит от ръката на рицаря, паднал на пясъка. Като разгърнал крилатия плащ, Черният рицар в полет подхванал оръжието си. В същото време и Иван успял да се добере до своето. Стоманата се срещнала със стомана, очите на Иван – с хладня поглед на рицаря!
- Приготви се за смъртта, Иване! Аз ще извадя с меча си богатирското ти сърце! – свирепо закрещял той.
Тогава Иван наистина се разсърдил:
- Ах, ти рогато чудовище! Преди да си убил храбър юнак, не се хвали!
Искри от мечовете полетели встрани и със свистене гаснели в леките речни вълни. Рицарят нанасял на богатира по няколко мълниеносни удара едновременно и веднага отскачал от него в своя крилат плащ. През цялото време той се оказвал зад Иван, като се стараел да му нанесе коварен удар в гърба!
Накрая Иван улучил сгоден момент и с бързо движение хванал рицаря за наметалото. Като заловена птица той се дръпнал с всички сили от богатира, оставяйки в ръцете му черно кожено парче. А Иван, без да му даде да се опомни, го подгонил надолу по брега, размахвайки меча си все по-далече и по-далече! Той разбил на парченца меча на своя противник и с един мах отрязал от главата му двата закръглени рога. Опозореният рицар веднага се вдигнал нагоре и с неравен зигзаг се скрил в облаците…
- Ето че ми потрябваха в боя твоите зорки очи и вярно сърце, войниче! – проговорил Иван и като сложил шлема и ръкавиците под ръка се насочил към края на гората.
От дървото, захващайки се за клоните, се спуснали при него войникът Петър и двете момчета. Мякиш с ококорени очи гледал богатира, който сам самичък се справил с такава огромна войска! Роман не по-малко се гордеел с войника. В този ден той твърдо решил да се научи да стреля също така точно, както неговият по-голям приятел.
***
Пътят като тясна лента продължавал нататък, зад хоризонта. Вече отдавна дъждът не бил изливал тук своята живителна влага. Земята се напукала от сушата, като че се покрила с гигантска паяжина. Растенията изсъхнали и се превърнали в пепел, а животните избягали далече-далече, там, където властта на паяка не се проявявала така силно…
В далечината започнали да се показват очертанията на царския дворец. От него излизало такова сияние, сякаш бил направен от скъпоценни камъни. Капките синя мъгла около двореца изглеждали като нежно сребро, а над купола на най-високата кула горяла ярка звезда! Пътниците не можели да откъснат от него възхитен поглед.
- Това е измама! Измама и нищо повече! - зашепнал малкият Мякиш.
Те се приближили и що да видят? …
Дворецът изчезнал! Стопил се във въздуха, както изчезва отражение в прозрачна вода от неочаквано връхлетял вятър. Вместо него сред огромни камъни, нахвърляни един върху друг, се издигала Кулата на Лъжата, устремена в небето като остра стрела.
На самия връх на Кулата в огромна пещера бил свил гнездото си цар Тивин Дурман І. В нея царял мрак и само през малко прозорче предпазливо прониквали слабите слънчеви лъчи. Там човекът-паяк се чувствал в безопасност. Никой без негово разрешение не можел да се добере до такава височина! Само Черният рицар влитал в неговото леговище на своите бързи криле. Самият Тивин Дурман слизал надолу, захващайки се за дълга, прехвърлена през прозореца, здрава мрежа.
Като стигнал до кулата, Иван скочил от седлото, подал поводите на войника и се изкачил по камъните до основите й. Никъде не се виждал нито вход, нито изход.
Изведнъж пред него, незнайно откъде, изникнала фигурата на рицаря.
- Великият владетел те чака в покоите си. Той иска да ти предложи мир. Условията на договора ще разбереш там – на върха. Ако, разбира се, се добереш до него. – Добавил той и усмихвайки се накриво, се издигнал нагоре.
Иван опипал с ръка гладката повърхност на Кулата. Тя била с кръгла форма и толкова гладка, като че ли полирана от множество старателни ръце. Без да размисля дълго, той извадил меча си и започнал да пробива в стената стъпала. Не напразно бил провел много дни високо в планините, разбивайки здравите скали на парчета. Сега този опит му потрябвал точно навреме.
Бавно и сигурно се изкачвал богатирът все по-високо и по-високо. А долу войникът заредил оръжието си и чакал в готовност. Ако рицарят изведнъж решал да попречи на Иван, щял да рискува живота си под точните изстрели на войника…
Времето се влачело мъчително бавно. Очите на момчетата се изморили от напрегнатото взиране нагоре. Накрая лицето на Иван се изравнило с единствения прозорец на кулата. Той се хванал с ръце за края му и скочил вътре.
Пред него като шатра, по цялата ширина на пещерата, се разкрила огромна паяжина. В самия център на меко легло седял мъхнат паяк. Той едва-едва се поклащал встрани, като на въздушна люлка, спирайки пустия поглед на изпъкналите си очи върху богатира. Бузите му били провиснали, а от устата се показвали в ядовита усмивка две тънки жила. Иван едва ли би могъл да си представи по-омерзително и гадно същество от това, което виждал пред себе си.
Но ето че паякът щракнал със своите мъхнати пръсти и пред изумения поглед на Иван се появил як, висок човек на средна възраст. Върху синия костюм, плътно стегнал неговата мускулеста фигура, били сложени броня, ръкавици и пантофи от червена кожа. Две бели пусти очи, очертани около черна ивица, мъртво и хладно гледали Иван в лицето като издавали в човека това, което той представлявал в действителност.
- Е какво, Иване! Не съм толкова уродлив, колкото изглежда на пръв поглед! – извикал той и като морска змиорка се плъзнал към богатира.
Царят-паяк го гледал изпитващо в очите и зашепнал разгорещено и бързо:
- Защо да воюваме, Иване! Ти и аз, двамата ще завоюваме целия свят! Ти ще имаш всичко, което е нужно на човека: власт, почести, богатство, слава! Всичко, което пожелаеш, тозчас ще лежи в краката ти! Ще те направя главнокомандващ на моята армия! Черният рицар ще ти бъде заместник, той няма да се обиди, не се бой… Аз не те карам да бързаш. Помисли си, Иване. Помисли си… А сега, молим да ни уважиш, днес ще имаме празничен обяд в чест на скъпия гост!
Цар Дурман още веднъж щракнал с пръсти и за миг всичко наоколо се преобразило. Паяжината се разлетяла на различни страни, стените, подът и таванът се покрили със скъпи килими. Над главата на Иван засиял чуден кристален полилей. По цялата дължина на пещерата се простряла тясна маса на къси крака, а отстрани лежели спретнати кадифени възглавнички, обшити със злато и сребро. Отнякъде внезапно се появили слуги с високи тюрбани и широки шалвари. Те носели на блюда задморски лакомства, а в бели порцеланови кани – разхладителни напитки.
Но празникът свършил, преди да започне.
Иван отместил сновящия пред него слуга и като се обърнал към цар Дурман гръмко произнесъл:
- Не да пирувам дойдох тук и не да провеждам с тебе преговори, отвратително чудовище! Дойдох, за да сваля от раменете ти гнусната ти, уродлива глава! За да не се проливат повече по земята горчиви сълзи. За да излязат от подземията хората, запленени от твоето отровно дихание! И така готви се за бой, ако можеш да воюваш не само с раздвоен език, но и със стоманен меч!
На часа богатата подредба на пещерата изчезнала. А през редкия дим Иван видял пред себе си изкривеното от злоба лице на човека-паяк. Блеснал във въздуха, шумно изваденият от ножницата бащин меч и Иван се хвърлил срещу врага.
Но не бил толкова глупав царят-паяк, за да се срещне в честен бой с богатира. Чуло се глухо плясване, като че ли издърпали запушалката от бутилка, - и пещерата потънала в мрак. Царят-паяк изпуснал като сепия черна полутечност-полугаз, за да се скрие от неминуемата гибел. Държейки меча си в готовност, Иван напрегнато чакал от коя страна той ще го нападне. И ето, някъде отстрани се чуло леко шумолене, като че ли някой се придвижвал по пода с мъхнати лапи.
Иван се хвърлил към звука и нанесъл наслуки с меча си няколко съкрушителни удара. В същия миг почувствал силен удар по ръката. Мечът паднал в тъмнината със звън на пода и се търколил в страни.
Като останал в мрака без оръжие, Иван разбрал, че е попаднал в лапите на противника. Още миг и животът му ще приключи! Той не ще може да извърши това велико дело, заради което е положил толкова сили!
В този смъртен час пред очите му се появил планинският манастир и старецът Атанасий, който го благословил за бой. Иван чул отчетливо гласа му, който тихо произнесъл само няколко думи. Това бил точно този съвет, който би могъл да му помогне в трудна минута.
Като че ли пружина се отпуснала в смъртно измъченото сърце на Иван. Радост изпълнила цялото му същество! Като пъхнал едната си ръка в ризницата, той извадил от пазвата си драгоценен кръщелен кръст. Вдигнал го над себе си толкова високо, колкото му позволявала верижката и с пресекващ от вълнение глас започнал високо да чете думите на молитвата, от която отстъпват всяка нечиста бесовска сила и отровна твар:
- Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му!...
Все едно паднал гръм в кулата на паяка и я разтърсил с огромна сила, когато Иван произнесъл тези думи. А гласът му се усилвал все повече, разпръсквайки се по всички ъгълчета и излитайки през полукръглото прозорче на кулата.
- И да бягат от лицето Му, които Го мразят! Да се разнесат, както се дим разнася, както се топи восък от лицето на огъня…
Лъчи ослепително ярка светлина блеснали в тъмнината на пещерата от кръста на Иван. Те я разрязали с остри стрели като плътна тъкан и тя падала на пода на разкъсани парчета, като се разбивала и изчезвала безследно!
И Иван като че ли чул ангелски глас, чист и прозрачен, да му подпява отнякъде думите на молитвата:
- Както се топи восък от лицето на огъня, така да погинат бесовете от лицето на любещите Бога и ознаменуващи се с кръстното знамение и във веселие произнасящи…
Роман, чувствайки със сърцето си, че на богатира му е тежко в схватката с врага, застанал на колене и запял, призовавайки в помощ на Иван Всесилния Бог!
Царят-паяк завил с нечовешки глас и като се метнал към прозореца започнал трескаво да се катери към самия връх на кулата. Като разпалени въглени го изгаряли думите на молитвата, пронизвайки с небесна чистота неговата мрачна душа! А Иван, хванал меча, се хвърлил след него.
На върха на кулата паякът се обърнал, за да се опита за последен път да ужили богатира. Но преди да успее да отвори своята гадна уста, Иван отсякъл главата му. Тя се понесла надолу, а след нея полетяло и отвратителното му тяло. Като се разбило в земята, то се разпръснало на малки части, всяка от които се превърнала в черно паяче. Тези паячета, като бързали и се блъскали, се скрили в цепнатините на земята.
В същия миг дълбоките подземия се разтворили и пленниците излезли на свобода. Те се смеели и плачели едновременно.
Голяма радост настъпила по цялата страна! Радвал се и Роман. От неговото чудно пеене последните остатъци на опиянението излизали от душите на хората и сърцата им се разгаряли с ярка небесна любов! Печалната Страна отново ставала Страна на Радостта…
***
Не обичал Иван-богатир славата и почестите. Тихичко си тръгнал заедно със своите приятели за дома.
Близо до границата го срещнали неговите по-големи братя. Те били изяли вече половината от провизиите…
Тримата приятели отишли да се поклонят на мъдрия старец Атанасий. Роман и старият войник останали при него в манастира. А Иван се върнал при баща си, който със сълзи на очи прегърнал сина си и му съобщил волята си:
- Вече ти ще управляваш народа, Иване. А аз ще се оттегля с пълната увереност, че в моята държава ще има мир и ред!
И царувал Иван в това царство-господарство дълго и щастливо.
А какво станало с Черния рицар? Къде отишъл той? Кой го знае. Оттогава никой не го е виждал. Изглежда се изплашил от богатирската сила на Иван и отлетял неизвестно къде.
А може би той ще поиска да се върне? И да опита да възстанови този ред, който се провалил в Страната на Радостта?!
Трябва да бъдем внимателни. Ако това се случи, сигурен признак за него ще бъдат портретите му, разлепени навсякъде като пример за подражание. Ще се появят книги за децата с неговите големи “подвизи”. Той може да смени името си, но за нищо на света няма да се съгласи да смени черните си дрехи, маската, шлема със закръглените рога и широкия пояс с изобразен на катарамата прилеп.
И ако ние с вас не сме внимателни, всяко от тези малки паячета, на които се разпаднало тялото на Тивин Дурман І, може да започне да расте и да опиянява душите ни със сладък син дим.
Тогава ще настъпи епохата на новия цар – Тивин Дурман ІІ. Само че ще се появи ли такъв могъщ богатир като Иван срещу него? И стар верен войник като Петър? И ще се намери ли момче с такава силна вяра и с такова чисто сърце като Роман-сладкопевец?!
Ще поживеем и ще видим…
