СВЕТИ СЕРАФИМ ХРАНИ ЕДНА МЕЧКА
Серафим Саровски се посветил на Бога от ранно детство. Когато станал на 19 години, той помолил майка си за благословение да постъпи в монастир. Майка му изпълнила неговото благочестиво желание и дори на сбогуване му подарила голям меден кръст, който преподобният носел на гърдите си до самата си смърт.
Саровската обител, където отишъл младият Прохор (се казвал в света бъдещият светец Серафим) била заобиколена отвсякъде с огромни непроходими гори. Тук нейде в горските храсталаци той си построил малка колибка и далеч от света прекарал много дни и нощи в непрестанна молитва. Често свети Серафим търпял студ, глад и всяка нужда. Така минали много години. Накрая, когато отворил килията си за посетители, хората на тълпи започнали да идват при него, просейки молитвената му закрила и полезни съвети. Те донасяли на преподобния восъчни свещи, за да ги запалва и оставя да горят пред иконите, когато се молел: нали свещите горят със своите пламъчета така както човешките души пред Бога! Ден и нощ горели тези свещи - малки Божии звездици - в скромната килия на светеца, и те били толкова много, че дори през зимата, в най-мразовитите дни, вътре било топло, и печка никога не се палела.
- Аз не мога, - казвал свети Серафим, - в моята молитва да поменавам пред Бога имената на всички, които са поискали това, тъй като те са хиляди. Затова, запалвайки техните свещи, казвам: „Господи, помени всички тия хора, Твои раби, за чиито души аз, бедният /така той наричал себе си поради голямото си смирение/, паля тези свещи и кандила!"
Свети Серафим непрестанно се молел на Бога. От това в неговото сърце се разгаряла все по-голяма и по-голяма любов. Той обичал не само Бога, но и цялото Божие творение - цветя и дървета, диви зверове... И така се очистил от греха чрез непрестанна молитва и мисъл за Бога, че животът му станал подобен на живота на първите хора в рая, където зверовете били послушни на човека и не вършели никакво зло нито един на друг, нито на първите хора.
Нощно време дохождали при килията на светеца разни зверове: мечки и вълци,зайци и лисици, пропълзявали дори змии, гущери и други гадинки. Свети Серафим излизал от килията си и започвал да ги храни от една лозова кошница, в която държал своя седмичен запас хляб. Колкото животни и да идвали при стареца, хлябът винаги стигал за всички.Ето какво се случило веднъж.
Една монахиня дошла при свети Серафим и видяла, че той седи близо до килията си на един пън, а до него стои огромна мечка. Монахинята примряла от страх и завикала силно: „Батюшка, умирам!" И паднала. Старецът, щом чул уплашения вик, ударил леко звяра и му посочил гората. Мечката навела виновно глава и изчезнала в гъстата дъбрава. Монахинята още треперела от ужас. Старецът дошъл при нея и ласкаво казал: „Не бой се, успокой се, радост моя!" Напразно! Уплашена, тя продължавала да вика: „Умирам, умирам!" А светецът нежно я погалил по главата и пак й казал: „Не, майко моя, няма да умреш! Напротив, ще се зарадваш!" И като я хванал за ръка, двамата отишли на същото място, където старецът бил със страховития звяр, и седнали. В същия момент мечката излязла от гората, пристъпила към преподобния и легнала кротко в нозете му. Този път, по молитвите на свети Серафим, монахинята не се уплашила много, но трескаво следяла всичко, което ставало пред очите й. А благият старец милвал мечката като кротко агънце, говорел й като на човек и дори започнал да я храни с хляб от ръката си. В този момент по лицето на благодатния старец била изписана такава неземна радост, че то светело като лице на ангел.
Когато монахинята се поуспокоила, свети Серафим й подал парче хляб и й кимнал да го поднесе на животното. Но тя уплашено отвърнала; „Страх ме е, батюшка. Ще ми отхапе ръката!" Старецът я погледнал благодушно, усмихнал се и я насърчил: „Не бой се, майко, това няма да се случи. Хайде, тя те чака!"
Най-после монахинята подала хляба на мечката, после още веднъж, и трети път, докато уплахата й преминала в неизказано утешение и радост, присъщи на благодатния мир, който царувал в древния Едем между хора и животни преди грехопадението.
Виждайки чудната промяна в душата на своята духовна дъщеря, свети Серафим й казал: „Спомняш ли си, майко, как един страшен лъв служел някога на преподобния отец Герасим в Йорданската пустиня. Така че чудно ли е тогава, че на мене, бедния Серафим, служи една мечка. А ти се страхуваш и униваш! Ето, ако аз взема ножици, спокойно бих могъл и да я острижа!"
Ето и един друг подобен случай в живота на светия старец.
Веднъж свети Серафим беседвал със свои посетители пред колибката си. Тогава излязла от гората една мечка и тръгнала към колибката на светеца като към свой дом, всявайки ужас в сърцата на посетителите. Свети Серафим смъмрил неочакваната гостенка и за „наказание", че уплашила дошлите при него я накарал да се върне в гората, да донесе малко мед от запасите си и да почерпи с него всички.
Ето каква е силата на любовта! Любовта, благодарение на която светът още съществува. Любовта, като укротява и жестокия нрав на дивите зверове. Любовта, която няма нищо общо с грубата дресировка на животните, при която те се подчиняват на човека, но поради страх от наказание. А там, където има страх, любовта е несъвършена /1Иоан 4:18/ и дори напълно липсва. Затова блажени са ония, които са я постигнали, защото в тяхното сърце живее Богът на любовта /1Иоан 4:8/, Който е Господ Иисус Христос!
СВЕТИ НЕОФИТ,ГЪЛЪБА И ЛЪВА
Родителите на свети Неофит били благочестиви християни и благоговейно пазели Божиите заповеди. Те кръстили сина си още като младенец и го възпитали в учение и наставление Господне.
Светият Дух е съкровище на всяко добро и Той излива Своята мъдрост и сила над когото иска. Когато Неофит бил деветдесетгодишен, в него се вселила Божията благодат и той станал чудотворец.
Малкият Неофит имал един обичай, за който много родители биха наказали децата си, а майка му дори го поощрявала: щом получел някаква храна, той, колкото и гладен да бил, не се докосвал до нея, а я давал на бедните си другарчета. Докато те ядели пък, боголюбивото момче начертавало кръст на градските порти и се молело пред изображението му.
Веднъж неговите другарчета ожаднели и малкият Неофит, за да утолят жаждата си, ударил с ръка един камък, и от него потекла свежа изворна вода. Това чудо този нов Мойсей правил много пъти, ала строго забранявал на другарите си да разказват за него.
Но Бог открил в сън на майка му, че синът й върши чудеса, и благочестивата жена започнала да се моли да й бъде открито дали Неофит ще остане така верен на Господ докрай. И ето, още същия час долетял от небесните висоти бял гълъб, който сияел в чудна светлина. Той кацнал на леглото на Неофит и започнал да говори на момчето с човешки глас. Майката не издържала това чудо и от ужас - паднала мъртва на земята. Но Неофит останал спокоен. Взел ръката на мъртвата жена и й казал:
- Стани, майко моя, ти беше заспала много дълбок сън!
И майка му станала, като че ли наистина събудена от сън. Прегърнала сина си и го целунала с любов, но и с благоговейна почит.
И така много пъти същият този чуден гълъб долитал в стаята на момчето и му говорел с човешки глас.
Веднъж гълъбът му казал:
- Неофите, излез от дома на баща си и върви след мен!
Светият юноша станал, простил се с родителите си и тръгнал след гълъба. Птицата го довела при една пещера, в която обитавал огромен и страшен лъв. Неофит се приближил до страховития звяр, погалил го по гривата и дружески му казал:
- Приятелю, ти трябва да напуснеш тази пещера и да се поселиш в друга, тъй като Господ ми заповяда да живея аз тук.
Лъвът изслушал момчето с разбиране, излизал с език прахта от нозете му и покорно напуснал пещерата. Светецът останал да живее на това място и Ангели му носели храна. Много пъти при него идвал и самият лъв, и двамата - човек и звяр - се съединили с връзките на мира и взаимната любов.Когато Неофит станал на петнадесет години, чул, че в родния му град Никея езичниците повдигнали жестоко гонение срещу християните. Безумието на идоло-поклонника император Диоклетиан стигнало дотам, че той се обявил за бог и изисквал от подчинените си да му принасят жертви. Пламнал от свята ревност по Бога и истинската вяра, Неофит напуснал пустинята и започнал по градове и села да изобличава езическото нечестив. Хванали го и го подложили на жестоки изтезания, но юношата не трепнал. Неговата смелост и мъченическа доблест станали известни дори на императора, и той поискал лично да види неустрашимия изповедник. Довели Неофит пред императора. Всички очаквали, че поне пред владетеля на половината земни царства младият жител на Никея ще преклони колене и ще се подчини на царската му воля. Но Неофит дръзновено изобличил Христовия гонител. Тогава императорът заповядал да хвърлят юношата в огнена пещ, но светецът останал невредим. Накрая била издадена заповед да заведат мъченика на арената в цирка, там да го съблекат и пуснат срещу него диви зверове, за да го разкъсат, а многохилядната тълпа зрители да се забавлява на кървавата гледка.
Коленичил в средата на арената, свети Неофит започнал да се моли, Бог да приеме с мир душата му. Отворили вратата на клетката със зверовете и отвътре се чул страховит лъвски рев. Палачите нарочно държали лъва няколко дни без храна, за да засилят свирепостта му. Излизайки на свобода, царственото животно съгледало молещия се Неофит и направило няколко бързи крачки към жертвата си. Но в миг свирепостта на звяра утихнала и той дружелюбно се затичал към светеца. Стигайки до него, животното започнало да ближе нозете му, а от очите му потекли големи бисерни сълзи: лъвът плачел от радост, а свети Неофит нежно галел главата му...Това бил същият лъв от пещерата, когото тия дни императорски бойници хванали в пустинята за нуждите на цирка.
Така Бог посрамил жестокостта на езичниците, които били по-свирепи от най-страшните зверове, и прославил дивния сред своите светии Неофит.
Мили деца, всички ние - и възрастни, и деца - се оприличаваме с нашите дела и постъпки или на Христовите мъчители като езичниците, или на Христовите светии и мъченици - като свети Неофит. Ако вярваме в Иисус Христос и Го обичаме, ние се уподобяваме на светиите; ако пън Христос е само една красива легенда за нас, за Когото правят дори увлекателни филми, и ние не Му се молим, нито Го обичаме в сърцето си, тогава ставаме Негови гонители. Нека обикнем милия Христос като свети Неофит!
Ако желаете да научите нещо повече за този светец и как той е завършил живота си на земята, прочетете житието му, дадено във всички жития на светиите за 21.01/З.02
ЕДИН ЛЪВ ИЗКОПАЛ ГРОБА НА СВ. МАРИЯ ЕГИПЕТСКА
Когато преподобна Мария Египетска била млада девойка, водела много лош и порочен живот. В цяла Александрия се говорело за това, колко грешна е тя. Но ето, Света Богородица я обърнала в покаяние, тя отишла в пустинята и до края на живота си постела и се молела. От първа грешница тя станала праведница и светица. Бог изпратил при нея вкрая на живота й един свещеник на име Зосима, който да я причасти и погребе. След като преподобната се причастила, двамата се уговорили след една година да се видят отново.
Изминала една година и Зосима отново се отправил към вътрешността на пустинята. Дошъл при пресъхналия поток - мястото на уговорената среща - и не след дълго, като се обърнал на изток, видял поразителна картина: светата лежала мъртва, с положени на гърди ръце и с лице, обърнато на изток. Но чудно! Старецът не се изплашил, а неизказано умиление и сладка скръб изпълнили цялото му същество. Дълго плакал той над бездиханното тяло и пял полагащите се за погребение псалми. По едно бреме скърбящият Зосима забелязал, че недалеч от главата на блажената покойница имало нещо написано. С благоговение той пристъпил към начертаните на земята слова и прочел: „Погреби, Зосимо, на това място тялото на бедната Мария. Предай пръстта на пръстта (Бит. 3:19)! Моли се за нея, Господа ради! Тя почина месец април, първия ден, през нощта на спасителните страдания Христови, след като се причасти с Неговата Божествена Тайна вечеря".
Старецът се удивил, кой ли е написал тези слова, спомняйки си думите на преподобната, че тя никога не се е учила да чете и пише. И още разбрал, че светата предала Богу дух веднага след като двамата се разделили един от друг, и той вече бил поел своя далечен път през пустинята, който продължавал 20 дни.
Прославяйки Господа, светият старец си казал: -Време е, грешни и недостойни Зосимо, да изпълниш последната молба на достойната носителка на името на Божията Майка. Но как, окаянико, ще можеш да сториш това, когато нямаш нищо за копаене, а земята е твърда като скала?" Все пак той намерил едно заострено в края дърво и започнал да копае. Положил големи усилия, но трудът му бил напразен. Улисан в безполезната си работа, той не забелязал как до тялото на св. Мария се приближил огромен лъв, който започнал кротко да лиже ходилата й. Когато старецът видял хищникът много се уплашил, но след това се прекръстил и вярвайки, че заради молитвите на светата подвижница ще остане невредим, се приближил до него. Лъвът започнал да му се гали и сякаш целувал ръцете и нозете му като при взимане на благословение. Авва Зосима се изпълнил с дръзновение и заповядал на лъва да изкопае гроб за блажената покойница. Животното начаса започнало да копае със здравите си нокти и след като изпълнило наложеното му послушание, с мир си отишло. Старецът положил честното тяло на светицата в гроба, довършил полагащото се молитвено правило при погребение и си заминал. Щом дошъл в монастира, той извикал всички иноци и им казал онова, което видял и чул от преп. Мария. Братята изслушали благочестивия разказ, възрадвали се духом и прославили Дивния в Своите светии Господ. Авва Йоан, игуменът на св. обител, изпълнил съвета на преподобната Мария, да обърне по-сериозно нвимание върху себе си и поверените му иноци, и по молитвите на светата отшелничка в манастира се възцарил богат духовен живот за спасение в Господа. Малко преди да достигне 100-годишна възраст, авва Зосима се представил в Господа, достигнал дълбоко съвършенство.
